Волейболният национал Боян Йорданов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Известен е с прозвището си “Поразяващата лява ръка”. Юноша е на Левски, като в периода 2000-2006 г. със “сините” печели шест титли на България и четири купи на страната. След успехите в родното първенство, подписва договор с Олимпиакос, където играе два сезона. През сезон 2007/2008 е определен е за най-добър играч в първенството на Гърция. Следващият му клуб в кариерата е Патрон (Патра), където е съотборник с Андрей Жеков. Като всеки класен волейболист и Йорданов играе в най-силното първенство в света – италианското – в отбора на Генуа. Следва завръщане в Гърция и требъл с тима на Олимпиакос през 2013 г. Спечелил е бронзов медал с националния отбор на България на световното първенство през 2006 г. в Япония. Пламен Константинов го върна в отбора за предстоящия шампионат на планетата през септември. 

- Здравей, Бояне! Завърна се в националния отбор за срещите от Лигата на нациите – дълго ли очакваше тази покана?
- Не съм бил толкова далеч от националния отбор през годините, тъй като все стигах до някакви подготвителни лагери, но точно когато трябваше да се обявява съставът за дадено състезание, не попадах в него. След като се прибрахме от олимпийските игри в Пекин през 2008 г., не се е разчитало толкова много на мен. Може би треньорите не са имали чак такава нужда – нямам представа. Винаги съм се стремял да гледам професионално на нещата. Аз съм човек, който би приел критика по всяко време, ако примерно съм бил незадоволителен в изявите си. Винаги съм разчитал на някаква честност – да ми кажат: „Окей, нямане нужда от теб“ или „Да, ще разчитаме на теб“, но това не се е случвало през годините. Но както и да е, след като съм се върнал, съм имал желанието да го направя. Направил съм го с цялото си сърце и душа. Мисля, че се видя.

- През тези години, в които не са били откровени с теб, чувствал ли си се обиден от отношението?
- Обиден – не. Било ми е тежко, тъй като по едно време се чувствах като чужденец в собствената си държава. Спомням си, че по времето на Пранди ме викаха в националния отбор, а след един ден ми казваха, че съм свободен. После пак ме викаха и след един-два дни ми казваха: „Ако искаш, може да си ходиш.“ Имаше такова отношение, което е неприемливо не само за мен, а и за който и да е състезател в нашата страна.

- Кога разбра, че селекционерът Пламен Константинов отново ще разчита на теб? Кога разговаряхте? Как реагира на поканата?
- Чухме се по телефона по време на сезона. Каза ми, че ще присъства на един мач във вътрешното първенство на Гърция. След срещата се видяхме и поговорихме.

- Тежко ли ти беше, когато гледаше националния отбор от трибуните?
- Винаги е по-тежко да се гледа отвън. Много пъти съм казвал, че не обичам толкова много да гледам волейбол, а да го играя. Особено в началото беше тежичко, после натрупах повече опит, пораснах. Свиква се с всяко едно нещо.

- Какво си казваше тогава? Вярваше ли, че отново ще си част от състава, с който спечели бронзов медал преди 12 години на световното първенство в Япония?
- Връщаш ме към хубави години за целия национален отбор. След един известен период след тази въпросна 2008 г., в който не съм бил част от отбора, започваш да свикваш с това нещо. Гледаш да се концентрираш и да показваш най-доброто от себе си в клубния тим. Казвах си, че ако ме извикат, ще се отзова.

- Съставът ни не се представи убедително в срещите за Лигата на нациите – коя е причината според теб?
- Да, не се представихме убедително с оглед на това, че не се класирахме за финалите. Но новият формат е безумен за състезателите – убихме се от пътуване, а и с три мача на седмица, идва прекалено тежко. Все пак всички играем в клубни отбори, а след това веднага да започнеш подготовка - е немислимо да се издържи физически и психически. Имаше отбори, които просто обиколиха цял свят и ние бяхме един от тях. Отиваш на часова разлика +6, връщаш се на -6, после пак +6… Затова имахме и толкова много контузени състезатели. Не съм човек, който обича да се оправдава. Със сигурност има много върху какво да работи националният отбор и всеки един от нас. Причините са комплексни, но сами видяхте, че общо взето в нито един мач не бяхме в пълен състав.

- В какво отстъпваме пред отборите, които се класираха за финалите в Лигата на нациите? С някои от тези състави ще играем на световното първенство, на което сме домакини през септември.
- Мисля, че отстъпваме най-вече в играта в защита и като че ли на сервис. Според мен на тези два елемента трябва да се наблегне най-много в подготовката. Надявам се да сме максимално подготвени за световното първенство, тъй като ще играем срещу някои от тези отбори точно там.

- А ще ви стигне ли времето, за да отстраните пропуските и да зарадвате феновете? Знаеш, че това е най-успешният ни колективен спорт, хората ви обичат, залите са пълни – има еуфория…
- В София не можахме да го направим, но във Варна мисля, че феновете останаха доволни, както и ние. Отново им благодаря за подкрепата. Във всеки един отбор е нормално да има тежки моменти. Ако сме заедно в тежките моменти, несъмнено ще дойдат и хубавите. Естествено, че ми се иска да зарадваме хората. Надявам се да се случи.

- Някои хора споменават, че ти си скритият коз на Пламен Константинов, защото много от отборите не са те виждали скоро в националния състав и нямат голяма представа за твоята игра…
- Има нещо такова, но вече волейболът толкова се е развил и има видеа от всеки един мач от вътрешните първенства или на националните отбори. Който се интересува, винаги може да извади някакво видео или да извади някакъв вид статистика. Ще се радвам, ако мога да помогна. На 35 години съм и за мен е огромна чест и голямо удоволствие да бъда сред тези момчета. Все пак това са най-добрите волейболисти на България.

- Нека поговорим и за началото на твоята кариера – не започна ли късно с волейбола? Влизаш на 14 години в залата на Левски-Сиконко.
- Така беше. Само ще те поправя, че беше в залата на стадион „Раковски“. Тогава децата тренирахме там. След това ни преместиха в една зала в Сектор „В“ на стадион „Георги Аспарухов“. Не бе прекалено късно, но така се случи. Моят старт на кариерата е като приказка, тъй като преди това бях тренирал малко футбол, малко баскетбол. Когато започнах да тренирам волейбол, бях спрял със спорта и отдаден на ученето, тъй като тъкмо трябваше да завършвам осми клас. Спомням си, че тогава бързах, защото имах някакво класно. Тичах, тъймкато закъснявах, но един човек ме спря и ми казва: „Момче, спри за малко да поговорим. Аз съм треньор по волейбол. Казвам се Божидар Горанов. Трябва да дойдеш да тренираш волейбол, имаш чудесна фигура за волейболист.“ Отговорих: „Благодаря ви много, левскар съм, обаче закъснявам за класно…“ Така свърши разговорът. Този човек се върна след три месеца в края на учебната година, свърза се с майка ми, свърза се с класната ми, намери ме и съм му благодарен безкрайно за това. И до ден-днешен поддържаме връзка. Така започна моята кариера.

- Какво направи връзката ти с волейбола толкова силна?
- Постепенно стават нещата. В онези времена след 1994 г. имаше еуфория от нашите футболни герои. Всяко дете искаше да рита топка, а не толкова да играе волейбол. Няма как – и преди да започна да играя волейбол, съм гледал по телевизията и съм се вълнувал. Даже си спомням един мач – нашите падаха. Мисля, че тогава записахме първото голямо класиране в Световната лига – станахме четвърти и от яд се разревах. Връзката с волейбола се е изградила постепенно и е станала доста здрава.

- За периода 2001-2006 г. си шест пъти шампион на България и четири пъти носител на купата на страната с отбора на Левски-Сиконко. На какво се дължеше доминацията на „сините“ в онези години?
- Смея да твърдя, че тогава най-добрите състезатели бяха в Левски – Владо Николов, Ники Найденов, Андрей Жеков, Дани Михайлов, Ицо Цветанов, Дани Пеев – страшно много са. Имаше и от по-старата генерация, тъй като отборът участваше в Шампионска лига и се бяха съгласили да подсилят състава на Левски. Мисля, че бяхме най-добрият отбор в България. Със сигурност ни помогна и участието в Шампионска лига, тъй като натрупахме нужния опит. Във вътрешното първенство играехме с голямо самочувствие. Естествено, имали сме конкуренция, но след като сме станали толкова пъти подред шампиони, сме доказали, че сме били най-добрият отбор тогава.

- Лесно ли успя да извоюваш мястото си в този отбор?
- О, не, в Левски не беше лесно! Аз съм един от малкото юноши на клуба, които след това отидоха в мъжкия състав на „сините“. Когато ме взеха за първи път, бях на 17 години и Владо Николов беше титуляр. Имаше неписан ред – чакаш единия да замине в чужбина и тогава ти се дава шанс на теб. Спомням си, че Владо вече беше заминал да играе в чужбина, диагонал беше Краси Стефанов, но така се случи, че на един мач се контузи. Аз трябваше да довърша целия сезон до края, тъй като травмата не му позволяваше да се завърне в игра дълго време. Общо взето така стана моят дебют като титуляр. Постепенно си извоювах място като фигура, на която може да се разчита.

- „Поразяващата лява ръка“ – кой бе човекът, който направи така, че Боян Йорданов да бъде известен във волейболните срещи с този прякор?
- Работил съм на терена с тази лява ръка, а вие журналистите направихте така, че да се появи този прякор. От вас тръгна, но иначе винаги е имало майтапи между треньори и колеги – „Поразяващата лява ръка“ още като съм бил малък.

- След Левски премина в Олимпиакос, след двата сезона с тима от Пирея, игра един и за Патра. Лесно ли се адаптира към волейбола в Гърция? Имаше ли труден период там?
- Никакъв труден период. Тогава бяха силните години на гръцкия волейбол, шампионатът беше на много високо ниво. Спомням си, че в един сезон имаше по един гръцки отбор във Файнъл Фор на всички турнири. Когато фактите говорят за нивото на спорта там, няма какво да се каже. Годините ми в Олимпиакос са най-хубавите в моята кариера. Това наистина е гранд.

- През 2013 г. във втория ти период печелиш дубъл – титла и купа с Олимпиакос. Това ли е най-силната ти година при съседите?
- Дори беше требъл – купа на лигата, купа на страната и шампионска титла. Даже това е първият требъл в историята на отбора! Това със сигурност ми е най-успешната година на клубно ниво.

- Но пък през 2007/2008 си определен за най-добрия играч в гръцкото първенство…
- Да, така е. Но и през 2013 г., когато спечелихме требъла, също ме определиха за най-добър играч. Това са хубави моменти, за които естествено съм благодарен и на моите колеги, тъй като това не е индивидуален спорт и няма как без помощта на другите, да се получават такива награди.

- Една година игра и в Италия за Генуа – каква беше разликата между гръцкото и италианското първенство?
- Доста голяма, тъй като в Италия имаше много отбори, срещу които трябва да играеш на 100%. В Гърция нещата не са така. Дори и до ден-днешен има четири тима, които са фаворити и има мачове, в които можеш да си позволиш да не играеш на 100%, да не пуснеш титулярите. В Италия няма такова нещо – последният може да победи първия и по всяко едно време шампионатът е страшно интересен.

- Как стигна до Томис (Констанца)? Защо предприе тази авантюра?
- Предприех тази авантюра, тъй като това имах пред мен като избор. Беше точно след операцията ми в рамото. Не знам дали са запознати хората, но когато някой спортист се оперира от нещо, независимо дали е рамо, коляно, след това общо взето малко хора го търсят. Аз вече бях на години, преминал 30-те и една от офертите, които имах тогава беше точно от Томис (Констанца) и Мартин Стоев. Имах още една и от Италия, но беше от втората лига. Предпочетох проекта на Констанца, тъй като се бяхме събрали четири-пет българи.

- Ако сравниш румънския шампионат с този в България, кой е по-качествен?
- За съжаление, в румънския шампионат нивото е по-високо, тъй като се наливат и повече пари там, има и много чужденци. За съжаление все още е така, въпреки че в последните две години в България шампионатът доста вдигна нивото, много отбори започнаха да дават по-прилични пари за Европа. Мисля, че това е начинът да накарат другите ни състезатели да си останат в България и да не се налага да играят за малко повече пари навън.

- Как гледаш на проекта Лукойл Нефтохимик – има ли шанс български клуб да пробие в Шампионска лига?
- Трябва да се направи тази последна крачка – собствениците на отборите или техните спонсори да кажат, че се планира пробив в Шампионска лига или за купата на CEV и да се дадат малко по-високи бюджети. Нефтохимик се опитва да прави нещо много сериозно, показват го и резултатите. Колкото до Шампионска лига, там не е толкова лесно. Плюс това – какво значи пробив в Шампионска лига?

- Примерно да играеш Файнъл Фор.
- Е, да играе човек Файнъл Фор наистина звучи много хубаво, но за там трябва да се вложат доста пари.

- Друга тема – национален отбор. Печелиш бронзов медал с младежкия отбор на страната. Разкажи ни обаче за дебюта ти в мъжкия тим – кой треньор заложи на теб, как се почувства, когато влезе в съблекалнята и отиде на подготовка с първия състав?
- Мартин Стоев беше треньорът, който повярва в мен и ме взе в състава през 2005 г. Точно в тази година дебютирах във Варна в една квалификация за европейско първенство срещу Турция. Голяма тръпка, голямо притеснение, няма да забравя този мач. Отидох на сервис, а толкова бях притеснен, че почти не уцелих топката и такъв аут ударих… Но предполагам при всеки е било така. Като си в национален отбор, чувството е невероятно и общо взето чакаш да се събудиш и да отидеш на тренировка.

- Кой е най-силният ти мач с националния екип на България?
- Не знам.

- Аз се сещам за един…
- Всички говорят за срещата с Франция. Със сигурност е един от силните ми мачове за националния отбор. Радвам се, че успях да помогна в момент, в който наистина се нуждаехме от победа, тъй като след това ни се отвори пътя към медалите. Незабравимо е!

- Кой е най-тежкият ти момент в кариерата ти досега?
- През 2014 г., когато не знаех дали ще продължа кариерата си след операцията на моето рамо.

- Спомена ми, че е била доста тежка и продължителна операция.
- Да, дори тогава до мен достигаха някакви приказки, че съм си измислил контузия. Тогава Пламен за първи път стана треньор на националния отбор и ми се обади за световното първенство. Но аз наистина не можех да си вдигна ръката, не можех да си вдигна дори чашата от масата. Операцията продължи осем часа, имам десет дупки в рамото от артроскопа. Тежък момент за мен и моето семейство. Доста близки до мен хора го изживяха може би по-трудно от мен, тъй като аз вярвах, че ще се върна. Знаех, че е тежък пътят, но бях сигурен, че отново ще играя волейбол. Естествено стоеше въпросителната, защото една операция винаги крие риск.

- Как се преодолява такъв момент? Кой ти помогна?
- Трябва много здрава психика. Не пожелавам на никой спортист да преживее операция на рамото. Много е тежко и  шест месеца просто си в ада.

- Сега си на 35 – мислил ли си до колко години ще се състезаваш?
- Ще кажа много честно и откровено, че като влизам в залата, си мисля, че всеки ден ми е последен. Затова гледам да се забавлявам максимално. Така излизам и на мач. Това вече си е Божа работа, но със сигурност на мен ми се състезава още една-две години. Може би тогава, ако съм жив и здрав, ще кажа същото. Дай Боже, малко повече да ми остава. Надявам се поне една или две години да мога да изкарам.

- А след това накъде?
- Мисля всеки ден по този въпрос и не съм стигнал до отговор.

- Много спортисти имат този проблем – 20 години тренировки, мачове, почивка, но след това?
- Шоково е за всеки един спортист. Говорил съм си с много хора, които са спрели със спорта. Събуждаш се един ден и не знаеш какво да правиш. Целият ти ден е свободен – нямаш първа тренировка, нямаш втора тренировка, нямаш режим… Но при всички положения идва този момент. И на мен ми е интересно какво предстои. Надявам се да е нещо хубаво. Със сигурност ще се занимавам с нещо, което ми доставя удоволствие. И телевизията ми доставя удоволствие, интересна ми е.

- Къде ще събираш сили за световното първенство? Имаш ли любимо място?
- Любимо място имам. Едното е в Гърция, но няма да стигна дотам, тъй като се чувствам много изморен от целия сезон и всички пътувания с националния отбор. Въобще не ми се пътува на дълги разстояния. Ще отида на нашето море, ще се опитам да почина максимално и да събера енергия за предстоящия лагер.

- Знам, че си имал много силна връзка с баба ти и с дядо ти. Как преживя загубата им?
- Истината е, че не съм я преживял. Във всеки един момент се сещам за тях и страшно много ми липсват.

- А откъде е тази силна връзка?
- Ще разкрия малко лични неща. Когато бях дете, моите родители се разведоха и общо взето целите лета ги прекарвах в Ловеч при баба ми и дядо ми. Явно тази силна връзка се е изградила през годините, докато са ме гледали. Те ме обичаха страшно много, аз ги обичах страшно много. Бяхме свикнали да сме заедно. Всеки път, когато съм се прибирал от чужбина, първото място, на което съм ходил е там да ги видя. Чакал съм с нетърпение този момент. Сега ми е тежко. След всеки един мач им се обаждах и им казвах как сме свършили. Коментирахме с дядо ми, който е бил футболист и треньор в Ловеч, спортен човек. Нещата от живота, както казват хората, но се опитвам да мисля, че те са с мен и ме гледат отгоре, че са до мен и ми помагат.

- Имаш ли някакво хоби, което да ангажира вниманието ти през свободното време и да те откъсва от любимия ти спорт?
- Не остава време в тази луда програма. Просто се опитвам да се откъсна някой път, защото ако човек мисли прекалено много за волейбол, се задръства. Понякога излизам, разхождам се, отивам на кино – просто някакъв вид спокойствие.

- Нещо за финал на нашия разговор?
- Аз съм позитивен човек и трябва да кажем нещо такова за финал. Нека всички вярваме в нещо хубаво, да си поставяме цели и да ги гоним докрай. Имал съм късмета да имам хубава кариера. Наслаждавам се на всеки един момент и го оценявам. Мисля, че всички хора трябва да направят това нещо, тъй като се оказва, че животът е много кратък и тези моменти може никога повече да не се върнат. Да прекарваме повече време с любимите ни хора, да се забавляваме и да мислим позитивно.