Селекционерът на мъжкия ни национален отбор по волейбол Силвано Пранди даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по TV+. През 2009 г. „Професора“ изведе „лъвовете“ до бронзовите медали на европейското първенство в Турция и това е последното отличие за страната ни от голям форум. Оттогава започна плавен спад на резултатите, гарниран с боричкания в отбора и куп скандали. С повторното назначение на италианския специалист надеждите за нещо голямо се върнаха на хоризонта. Предлагаме ви първа част от разговора с Пранди.

- Здравейте, сеньор Пранди! Срещаме ви 24 години по-късно, едва ли си спомняте заради хилядите интервюта, които сте дали... Правехме филм за Любо Ганев в Кунео и тогава пак бяхте пред нашата камера. В тази връзка, вярно ли е, че във вашата треньорска кариера само Любо Ганев ви е карал да правите малки компромиси, когато сте работили заедно? Какъв беше Лупо?

- За мен Любо Ганев вероятно e най-интересният персонаж и характер в цялата ми кариера. С него успях да прекарам само две години в един отбор, когато той игра в Кунео, където аз му бях треньор. Говорим за 1994 и 1995 г. Това обаче бяха две години, които никога няма да забравя заради отличния колектив и заради храбростта, която имаха моите играчи. Дадохме на публиката две години на много техничен и атрактивен волейбол, а Любо имаше основен принос за това. Със силния си сервис и убийствената си атака той можеше да спечелва мачовете ни почти сам. Така Ганев даде на отбора на Кунео една наистина значима роля. От седмото или осмото място, на което бяхме, когато аз дойдох в отбора, успяхме да се изкачим до втората позиция в италианския шампионат.

- Знаете ли точно колко са вашите трофеи? Интернет става тесен, когато човек започне да прави справка за това. Имате голям шлем във всички първенства и турнири, в които сте участвал.   

- И аз самият не мога да кажа какъв е точният им брой, защото нито аз, нито статистиците сме успели да ги преброим. Те са както много, така и много разнообразни. Някои от тях са наистина важни, като например победата в Шампионската лига и то за първи път от италиански отбор. Също бронзовият олимпийски медал през 1984 година в Лос Анджелис, четирите титли на Италия, една титла на Франция... А това са само най-важните. Има много други в европейските турнири, Купата на купите, Суперкупи и така нататък... Купи на Италия и на Франция също ... Затова е наистина трудно да се даде точна бройка. Уникални изживявания за тези 42 години кариера на високо ниво. Да, наистина имах много възможности и щастието да се спечелят всички тази трофеи.

- Можете ли да кажете в кой период сте се чувствал най-щастлив в кариерата си и къде най-много ви е харесвало?

- Мисля, че целият ми спортен живот е наистина красив и удовлетворяващ. Истинско щастие имаше, разбира се, само в определени моменти. За мен обаче най-голямата радост е да виждам широко усмихнати и доволни хора около себе си. Например, когато моят отбор спечели някаква важна титла, да се насладя на гледката как празнуват президентът и привържениците на отбора. Обичам да виждам и радостта на моето семейство. Това е най-красивото нещо за мен и това ме прави най-доволен. Това е щастието за мен, което за мое удовлетворение продължава и днес. Нищо, че съм в период, в който нямам чак такива значими успехи. Всички кариери имат подобни периоди. Има върхове и падения. Но и днес, въпреки че кариерата ми е близо до своя край, ми доставяше истинско удоволствие да печеля титли във Франция. И за пореден път да виждам как хора от друга държава се радват на нещата, които отборът ми прави. За мен например спечелването на бронзовия медал с България през 2009 година беше един от най-красивите моменти в кариерата ми. И сега се върнах тук в София, в България, за да се опитам да изпитам пак онова чувство на щастие и удовлетвореност с хората, с които станахме така близки.

- Доколко се променяше волейболът в годините и колко епохи минаха в този спорт, откакто се занимавате с него?

- Волейболът е като живота. Като нашия живот. Преди двадесет години беше нещо наистина много различно. Без инструментите за комуникация, които имаме днес като мобилни телефони, интернет и така нататък... Онова беше един друг и различен живот. Волейболът не се е променил чак толкова, но животът се промени много. Всеки път, когато гледам видеозаписи от преди 40 години, се учудвам колко лошо се е играело тогава по онова време. Все едно гледаш запис на футболен мач отпреди тридесет години и имаш чувството, че едно време всички едва ли не са ходели по терена, а днес тичат в пъти повече и по-бързо. Но и онова време беше хубаво. Всяка епоха предлага своите красиви неща. Във волейбола имаше един момент, който малко промени стила. Това се случи, когато всички започнаха да изпълняват наистина силни сервиси. И тогава онзи стил на японския волейбол и на бързата зрелищна игра, на много доброто посрещане, изведнъж изчезна. Превърна се в една доста по-опростена, но много по-силова игра, в която атаките са доста по-предвидими. Мъжкият и женският волейбол започнаха да се доближават много и да си приличат повече, защото са по-защитни и се играе повече на контраатака. За публиката и за хората, които не са компетентни, а просто се наслаждават, играта в момента е много по-зрелищна, защото топката се задържа повече време във въздуха.

- Защо Италия и треньорите от вашата школа диктуват модата във волейбола, а националният отбор на страната ви не може да стане олимпийски шампион?

- Да, това е един наистина интересен въпрос, но също така, поне за мен, отговорът е труден. Истина е, че много италиански треньори, както при мъжете, така и при жените работят и се признати като класни специалисти в целия свят. И не само треньорите! Говорим за скаути, за експерти по физическата подготовка и изобщо специалисти по волейбол като цяло. Те са пръснати по целия свят и са част от треньорските щабове на толкова много национални отбори. Затова има една специфична причина. Италианската федерация и Лигата по волейбол на Италия, изобщо цялото волейболно движение в Италия през 80-те и 90-те години направи една наистина гигантска крачка в растежа и развитието си от теоретична, научна гледна точка и въобще като познание за спорта. В това може би сме най-добри в света. Всички италиански специалисти през цялото време обикалят планетата без да спират, но и постоянно посещават курсове, на които се специализират и подобряват качествата и уменията си. Това, което досега не съм намерил в никоя друга страна е нивото на волейболната култура в самата група от треньори. И това направи така, че ние да изнасяме тези знания и тази култура по света. А това, че нашият национален отбор досега никога не е побеждавал на олимпиада е наистина една случайност. Италия е спечелила три световни титли през 1990, 1994 и 1998 г. и винаги е била на най-високо ниво. Но наистина никога не сме печелили олимпийско злато. Според мен това е доказателство на факта, че в спорта има моменти, в които не можеш да си обясниш, защо нещо, което е логично, просто не се получава. Защото отборът ни винаги е във форма и превъзхожда съперниците си, но понякога има играчи, които бъркат в най-важните моменти. Например в Атланта през 1996 г. гледах на живо олимпийския финал, в който Италия загуби от Холандия, а беше пълен фаворит. Дребни грешки не позволиха да спечелим, но имахме потенциала, за да го направим. Фактът, че Италия никога не е печелила олимпийска титла, обаче наистина представлява проблем за нашия волейбол, който се надяваме скоро да бъде решен.

- Знаем, че е трудно, но все пак бихте ли изброили няколко от най-емблематичните имена, с които сте работил през годините?

- Да, имах това щастие. Ясно е, че в отговора на този въпрос ще пропусна някого със сигурност, защото все пак това са цели 42 години като треньор на високо ниво. И естествено в този период съм работил с толкова много играчи. Но очевидно за мен в България това са Любо Ганев, Матей Казийски и Владо Николов. Те са тримата големи волейболисти, с които съм работил и са ми дали много. Особено Владо Николов, защото той не беше с мен само тук с националния отбор на България, но бяхме заедно и в Италия, и във Франция, където той беше мой играч в Лион. Работата ни продължи дълго и той беше един от най-класните и полезни за мен волейболисти. Разбира се, тук трябва да споменем и играчи като Рафаел Паскуал, който не е от най-известните в света, но за мен е един от най-силните. Може би не е толкова популярен, защото е испанец и идва от нация, която никога не е печелила нищо в този спорт. И това обстоятелство му вреди да бъде на мястото, което наистина заслужава. За мен обаче със сигурност той е един от най-големите играчи, които съм тренирал. Ако трябва да изреждам имена на италиански волейболисти, разбира се тук са Андреа Лукета, Дзордзи, Бертоли, който бе най-силният в света по времето, когато започваше моята кариера в края на 70-те и началото на 80-те години. Това са все много важни играчи. Последният, който за мен е от породата на така наречените ключови играчи, е французин.  Казва се Стефан Боайе и аз го считам за огромен талант, но трябва още известно време да се поработи с него.

- Завръщате се начело на българския национален отбор по волейбол след девет години. При предишния ви престой България определено имаше силно поколение. Какво е мнението ви за сегашните ни волейболисти, с които ще работите?

- Така е. Връщам се девет години по-късно и реално намирам отново същото поколение, което беше и преди девет години. Защо? Защото ако говоря за Йосифов, Ники Николов, Гоцев, за Цецо Соколов, Теди Салпаров, за близнаците Братоеви, за Ники Пенчев и така нататък ще говоря за играчи, които и до днес продължават да са много важни за този национален отбор, чиято основна цел е класиране на олимпийските игри в Япония през 2020 г. За тази цел това ядро от безспорно опитни играчи може да даде много. Очевидно е, че то е вече в края на състезателния си цикъл, но в българския национален отбор вече виждам играчи, които да ги заместят. България има много добри и талантливи момчета, които през следващата година или две, ще бъдат готови да поемат щафетата от сегашните лидери. Някои от тях вече са в отбора. Например Мартин Атанасов, когото познавам добре от френския ми отбор, братята Пенчеви също са много талантливи момчета. Алекс Грозданов и Краси Георгиев са центрове, които са готови да заменят Йосифов и Николов. Имаме група от играчи готови за големи мачове. А като цяло българският волейбол е готов за началото на един нов цикъл след олимпиадата в Япония. За да постига добри резултати българският национален отбор трябва да намери най-вече един добър баланс между различните части на играта. Това е така, защото тимът има Цецо Соколов като най-популярен играч на отбора и може би най-силен нападател. Но в другите сектори трябва да се намери едно добро равновесие, защото не за всички постове имаме максимално добре подготвени играчи. Целта ще бъде да станем ефективни във всички аспекти на играта и да работим много усърдно през следващите два месеца. И да ви призная - мисля, че резултатът ще бъде удовлетворяващ.

- Бронзовият медал от европейското първенство в Турция под ваше ръководство е последното отличие на българския национален отбор от голям форум. Следяхте ли отбора, след като напуснахте поста и защо според вас се случи този спад в резултатите?

- Според мен през тези девет години, през които съм бил просто зрител на отбора, имаше няколко различни моменти. В първите години като 2011, 2012, 2013 и 2014 г. резултатите не идваха заради дребни неща. Все нещо малко не достигаше. Имаше доста четвърти места на важни първенства, но отборът продължаваше да е конкурентен и можеше да постига високи резултати. Продължаваше да е в голямата игра и близо до медалите. След това в последните три-четири години се вижда спад на ефикасността на отбора. Няма как да кажа сега какви точно са причините за това. За да се направи такъв анализ, човек трябва да бъде вътре в отбора и да знае защо липсват добрите моменти и положителните резултати. Мисля, че в частност това може да се дължи на липсата на важен основен играч. Например отсъствието на Матей Казийски. Той не е в отбора през последните години и това донякъде се отразява на резултатите на националния тим. Най-вероятно има и други аспекти. Например края на кариерата за някои основни играчи като Андрей Жеков например. Това е нормално нещо в спорта. Също така забелязвам известни кондиционни проблеми на някои от важните ни играчи. Според мен всички тези неща създават едни условия, които намаляват ефикасността на всеки един отбор. Сега моята задача е да се боря да се опитам да обърна посоката на тази тенденция. Виждам много доверие и надежди в тази група от играчи и на новия щаб на тима. Сигурен съм, че с много работа ще го постигнем.

- Диагоналът Цветан Соколов направи страхотен сезон в Лубе, но заради контузия пропусна и европейското, и световното първенство, а сега е на линия. Около него ли ще градите отбора?

- Както вече казах преди, аз считам Цецо Соколов за нашия истински лидер. Това, разбира се, означава, че ще очаквам много от него и наистина мисля, че той може да даде много на този отбор за следващата фаза. Очевидно е, че за да бъде един отбор силен, не трябва да мислим, че Соколов трябва да реши всичките ни проблеми. По-важно е тимът да е балансиран, като в определени ключови моменти от мача може да се разчита най-вече на качествата на Соколов. А той от своя страна във важните и решителни моменти да покаже, че е истински шампион. Преди всичко обаче аз вярвам в отборната игра! За мен всички трябва да са лидери, а не само Соколов.

- А напомня ли ви Соколов с играта си на тази на Любо Ганев?

- Само в играта - да. Защото сравнението с Любо Ганев е невъзможно. Любо беше уникален в силата си, както ви казах вече. Имаше безпощаден сервис и убийствена атака. Дотолкова силен нападател беше, че нямаше значение обстоятелството, че в някои други фази на играта беше слаб или по-скоро не беше комплексен. Блокадата или защитата, както и други фундаментални елементи на волейбола за него не бяха важни. Той притежаваше сила, която ги изхвърляше на заден план. Докато Цецо Соколов е дете на новата ера във волейбола и е по-готов да играе в комплексно отношение. Добър е и на блокада, и в атака. Също и за изискванията, които има една игра като волейбола, основана на колективния принцип. Затова смятам, че са наистина двама много различни играчи, които няма как да бъдат сравнени. Но важното е, че днес Соколов е много полезен за цялата игра на отбора.