Вече 75 години състезатели и треньори на ЦСКА пишат волейболната история на България. Един от тях е настоящият президент на федерацията Любо Ганев. Той е роден на 6 октомври 1965 година в Русе. Има 5 титли на България с екипа на ЦСКА, като освен това е печелил и три пъти купата на страната. С националния отбор нападателят печели бронзов медал от Световното първенство през 1986 година във Франция.

Г-н Ганев, помните ли как станахте част от ЦСКА?

– Помня разбира се. Това стана 1983 година, точно бях завършил училище и ме взеха в казармата. Военното си обучение изкарах и тренирах в ЦСКА. След това ме върнаха в Русе и след една година ме взеха обратно в ЦСКА, за да играя за клуба.

Кога проведохте и първия си мач?

– Бях близо на една седмица тренировки в ЦСКА. Това беше втората година от казармата 1984-а. Съставът беше изграден от много силни състезатели. Основният тим на ЦСКА, беше такъв и на националния отбор. Да влезнеш на мястото на състезател, трябваше или да умре, или да се контузи много зле. А младите трябваше да се доказват. След една седмица тренировки обаче видяха някакви заложби в мен. И ме взеха на един приятелски турнир в Загреб. Губихме 1:2 срещу домакините и треньорът прецени, че така и така падаме, ще пусне младите. Влязох, те бият сервис и треньорът вика „вдигни на Любо от втора линия“. Те не ме знаят кой съм и никой не скача за блокада, аз забивам. Втора топка ние бием сервис, онези посрещат, прехвърлят и пак на мен и отигравам. И така всяка една топка в нашия отбор вдигаха на мен. Мога да кажа, че имах и късмет, спечелихме гейма, след това и мача с 3:2. След този двубой дойде Димитър Каров, който отговаряше за волейбола на ЦСКА пред военните. „Ей така се играе, така се воюва“, ми каза. А аз не знаех къде се намирам. Тогава в отбора видяха, че има някакви заложби в мен и ме оставиха да тренирам с ЦСКА. За мой голям късмет и за нещастие на клуба се контузи Стефан Соколов, Бог да го прости, в средата на шампионата. Аз получих възможността още войник да влезна да играя основен в отбора на ЦСКА. Спечелихме шампионата и така пет титли, три купи…

След толкова успехи с клуба, може ли да отличите даден двубой, който няма да забравите?

– Много са моментите, но няма да забравя първата година, когато се борихме с „Левски“ за титлата. Знаете моя начин на игра, след всяка топка се радвам като малко дете. Тогава Гълъбинов от „Левски“ ми се закани: „Ей момче, ще те пребия“, а аз зад гъба на Боре Кьосев му викам: „Ела де, ела“ (смее се). Много мачове имам, заедно и с финалните битки за КЕШ. И до ден-днешен съм фен на ЦСКА, винаги съм готов да помогна на клуба.

На фона на тези позитивни емоции, имате ли негативни, свързани с контузия или нещо друго?

– Аз бях един щастлив състезател, който изкара цялата си спортна кариера без нито една травма. Навяхвал съм глезен за един-два дни. Но не съм имал стандартна контузия – коляно, рамо или кръст.

На какво ви научи ЦСКА?

– Годините в ЦСКА ме научиха да уважаваш играчите, по-старите, които са отпред. Сега в повечето от днешните младежи това липсва. Да уважаваш по-възрастните, които са постигнали повече от теб в живота. Тази дисциплина, която ЦСКА дава, никой друг няма как да ти я даде. Да не се предаваш. Точно тази самоувереност мога да кажа, че ми помага и до днес и в живота. Това с което се захванеш, трябва да го доведеш до успешен край. И да няма успех, ставаш и продължаваш, докато стане. Точно на това те учи ЦСКА.

А как се справяхте с тази чест да сте от този клуб, който винаги се бори за първото място? Това тежи ли?

– Напротив това беше предизвикателството. Където и да отидеш всички отбори излизат срещу теб да те бият, ти трябва да покажеш на всеки отбор колко си добър. Всеки мач играеш на максимално напрежение, защото знаеш, че си добър, но трябва и да го покажеш в игра. Когато искаха да ме продадат в чужбина, за мен се получиха 600 хиляди долара за трансфера. Предната година шефовете на ЦСКА казаха, че ние с Любо Ганев сме шампиони, бием Левски, няма как да рискуваме. Това, за 1989 година бяха много пари. Но ЦСКА винаги трябва да е пред Левски. Каквото и да стане ЦСКА винаги трябва да е първи.

Кои бяха треньорите, които оказаха най-силно влияние във вашата кариера?

– Димитър Златанов, Васил Симов. Да не ги изброявам всички. Аз съм имал много треньори. Винаги съм казвал, че от всеки треньор трябва да научиш нещо. Имал съм пререкания с треньорите, но това не толкова важно. Важно е всеки треньор да те научи на нещо. Да си откраднеш от всеки.

А кои от съотборниците ви останаха близки през годините?

– Много са. Боре Кьосев естествено на първо място. С него животът ни събра, играехме заедно и в Италия. Той също сега е част от федерацията, член на Управителния съвет, с него поддържам най-близки отношения. Димо Тонев беше само една година в ЦСКА, но мина към Левски, но и с него сме добри приятели. С Петко Петков по-малко се виждаме. Милчо (Миланов) е в Испания, но всеки път се виждаме, като си дойде в България. Пламен (Христов) по-рядко се виждаме, той е треньор, върви си по неговия житейски път. С Петьо Драгиев от време на време се виждаме. Ники Иванов, който е част от българската треньорска комисия. Разбира се когато се видим си разказваме спомени, случки, забавляваме се от всичко което сме преживели тогава.

Как стана така, че заиграхте като диагонал и кои бяха силните ви страни?

– Казвам веднага. Аз просто нищо друго не можех да правя, освен да нападам. За това заиграх на диагонал. В 10 клас в Русе даже ме отписаха като неперспективен, но дойде един треньор и той започна да играе с мен и видя наченките на нападението. Аз нападах свободно във всички посоки. При идването ми в ЦСКА също това забелязаха. По онова време състезателите бяха по-комплексни. Сега са профилирани. Всичко по онова време можеха да правим по повече неща.

След ЦСКА заминахте за Италия…

– Да, точно така, изкарах там 10 години. Завърших спортната си кариера в италиански отбори. От 1990 до 1999 г. бях в Италия. Една година бях в Гърция и накрая като реших да се откажа, започнах да се занимавам с бизнес.

Защо решихте да се насочите към управление и бизнес, а не към треньорство?

– През 1999 година се събудих и си казах „Добре, Любчо, какво ще правиш от тук нататък?!“ Признавам имах възможност да продължа да играя волейбол в Италия, в чужбина. Приех поста мениджър в една много голяма агенция, която за всеки договор ти дава комисионна. Един ден обаче си казах „много си получил от волейбола, но и много си дал. Време е вече да не живееш от волейбол“. Давах си сметка, че елитните спортисти живеят в един изкуствен свят, в един балон. Всичко ти се е подсигурявало – тренировка, храна, пътуване, ходене по чужбина. Даже и житейски неща – искаш да ходиш на театър, ние ще вземем билети. Ти не знаеш какво става в реалния свят. Аз исках да не разчитам само на волейбола, исках да правя нещо друго. Още докато хората ме помнят и ме познават. Популярността отваря много врати, но идеята когато една врата е отворена и ти се възползваш от нея, е да успееш да се задържиш в това което правиш. Започнах да се занимавам с бизнес. Имах възможност да бъда треньор или да играя още две три години. Но взех решението, да не разчитам на волейбола. Излязох и от спортната агенция, не исках да получавам пари и от състезатели. Успях да започна да се занимавам с бизнес. Направих своя фирма. След това получих и предложение да стана член на Управителния съвет, след което нещата така се завъртяха. Но всичко което имам сега е благодарение на волейбола. Но си пожелавам някой ден хората да говорят за мен като бизнесмена Любо Ганев, а не като спортиста.

А какво бихте посъветвали играчите в днешно време?

– Играчите в днешно време ще ги посъветвам само едно нещо. Да идват на тренировка с желание, да дават всичко от себе си на игрището. Да слушат какво им казва треньорът, да си оставят буквално сърцето и душата на игрището. Във всяка една тренировка и състезание.

По трудно ли се управлява федерация или е по-трудно да се атакува в тежките, решителни моменти на полето?

– Когато дойдоха клубовете и предложиха да стана президент на волейболната федерация, аз това казах: „Ние сме екип, аз мога да имам всякакви идеи, но тези идеи, за да се осъществят, ми трябват хора с които да работя“. Ако клубовете не се бяха съгласили с моите виждания и искаха да си останат по стария начин, тогава нямаше да има смисъл. Но тръгнах с пълна сила, защото знаех, че след себе си имам клубове, които искат да го направят. Ти си инициатор на промяната, но на практика промяната идва от работата на клубовете. И след като видях, че има одобрение сред тях приех предизвикателството. Вече три години, на 24 март имахме Общо събрание, в което направихме промени в устава и намалихме броя на членовете на Управителния съвет. Това беше една от предизборните ми обещания към клубовете. Аз съм такъв човек, готов на предизвикателства, да скоча в дълбокото. Двете неща нападението и управлението, ако не са ми удоволствие и ако не искам да ги правя, няма да ги правя. От първия ден до последния като играч съм се раздавал, изпитвал съм удоволствие от играта. Никога, нито в един момент не съм усещал волейбола като професия. Като спечелим точка съм се радвал като малко дете, флирта с публиката. Когато започнах да се занимавам с бизнес и бях иноватор в този бизнес и виждах как се развива, изпитах същата страст. Работата ми като председател на Българската федерация по волейбол, която е безвъзмездна, както за мен така и за всички членове, ми носи абсолютно същото усещане, както когато играех волейбол. Волейболът ме е изградил като личност и винаги ще помагам. Така трябва да бъде. Ще го правя докато клубовете решат, че аз мога да го правя. Ако има някакъв проблем и аз не мога да помогна, ще съм първият, които ще си тръгне.