Александър Попов не се вписва във всеобщите наложени представи за спортист. Вече 20 години във волейболния ЦСКА, родственикът на Паисий Хилендарски продължава да се бори по честен път за своята кауза. И го прави с книга в ръка. Не крие любовта си към този неизчерпаем извор на познание и говори съвсем откровено за онова, през което е преминал до сега и за любовта, с която е надмогнал всяко препятствие.

В рубриката на сутрешния блок на NOVA – „Другата игра“ – Попов бе представен в различна светли, за да бъде разкрита може би за някои непозната негова друга страна.

„Обичам книгите, от време на време ги галя. Сигурно е интересно, че съм спортист, а говорим за книги. Но за мен е нормално да смятам, че книгите са вдъхновени. Още от малък се влюбих в допира до страниците. От малък виждах, че на нощното шкафче на татко ми имаше книги, естествено бе и аз да имам такава амбиця. Имаше в семейството ми любов към книгите“, започна Попов.

„Мой пра пра пра чичо е Паисий Хилендарски. Баба ми е пряка родственичка. Тя го е споменавала. Аз съм наследил нещата от моите родственици. Така го казваше баба ми като нещо сакрално и много важно. След години като станах по-голям и можех да разбирам, разбрах, че нашата фамилия е дала нещо на България“.

„Баща ми е академик, почти целият ми съзнателен живото мина в комунистическия режим, а той не даваше много шансове за себеизяви. Дарбата ми, че съм по-висок, възможностите, ги накара (семейството ми) да ме насочат към спорта“.

„Със сигурност може да постигнеш връзка със спортистите чрез книгата, стига те да не гледат пренебрежително към такъв опит. Преди години подарих на целия тим биографията на Майкъл Джордан. Дано да са я прочели, през 10 страници могат да научат нещо за себе си. Не знам дали са я прочели. Ако не са, дано след това интервю се сетят", продължава треньорът на „армейците".

„Така се случиха нещата. Не съм си поставял за цел да работя 20 години на едно място. Тези години не са били цветя и рози. Имал съм повече трудности, отколкото да съм берял плодове“, продължава Попов.

„Истината е, че много обичам ЦСКА, обичам пътя до залата. Бях и в Славия, но трудно свикнах с пътя до залата. Решаваме толкова проблеми всеки ден, че няма как да правим анализи. Ако не ми е стръмно не ми е интересно. Обичам да тичам, но не с еднакво темпо. Ходя непрекъснато в планината, ако стигна до някое езеро или връх с лифта – не е моето. Друго е обаче в дъжд, пек, друго е да има трудности“.

„2011-а година играхме без пари, след това станахме и шампиони в края на сезона и играхме полуфинал за Купа на Европа. За един гейм можеше да играем финал. Можеше да сме европейски шампиони. Пак щях да мина през тези трудности, да ме убеждават как да фалираме, как да се сменим, да заобиколим законите, да се изсулим от ситуацията, но като европейски шампиони“.

„Аз бяха убеден, че ще намерим шанс да излезем по-честен начин от тази ситуация. Успяхме. Коства ни шест години, но бяхме отбор и излязохме. Други отбори и спортове намериха други начини, но това не е бил нашият начин“.

„Средната заплата е 1000 лева. Ние преди години бяхме добре платени, имахме чужденци и звезди. След това шест-седем години взимахме по 50-100 лева. В тоя ред на мисли, 1000 лева са много пари. Може да е обидно, но аз свикнах на две и двеста“.

„Гледам реакциите от така наречената провалена Зимна олимпиада и подигравките, че са били туристи. А какъв труд е хвърлен да са там тези спортисти. Какво правим ние, за да бъдем първи вместо 19-и. В България все още разчитаме на геройства да замажем очите си“, анализира откровено Попов.

„Волейболът е животът ми. Искам нашият клуб да бъде еталон за подражание. Това е трудно, но ще караме докато успеем. Когато това стане, животът ще продължи по-красиво“, завърши Попов.