Той е на 36 години и продължава да играе волейбол и то на високо европейско ниво. Левскар е, но носи червената фланелка. Прекъсна кариерата си за 3 години, но се върна. След шампионска титла със сините и продължаващи от 1996 година съдебни дела, сега е готов и за такава с ЦСКА. Досега е бил още №1 в Австрия и два пъти в Турция, световен шампион за младежи от Кайро през 1991 година, за година минава през Полша, а е един от първите българи играли в Бразилия. Той е Ивайло Стефанов – бивш посрещач на националния отбор на България, който е титуляр в състава на Александър Попов, стигнал до най-добрите 12 клуба в Европа.

Ден преди 1/8-финалната среща-реванш от Шампионската лига, Гонг направи дълго интервю със Стефанов за шансовете срещу Ресовия; защо поляците са го отказали от професионалния волейбол, а след 3 години се върна; за това как фен на Левски играе за ЦСКА и синът му сега е от червените; за периода в Бразилия и за това, че да си добър играч е необходимо повече напрягане на сивото вещество. Ето какво каза посрещачът:

„Надявам се утре да не е последният мач на ЦСКА в евротурнирите за този сезон. Не само моето мнение, че докато мача не свърши, всичко е възможно. По-близо до отпадането сме, но лично аз съм оптимист, че ЦСКА може да продължи в следващата фаза. Очаквам да покажем това, което не успяхме през миналата среща и да победим! Нашата силна страна е колективната игра. Да се надяваме, че мотивацията ни ще е на нужното ниво. Не мисля, че посрещането е проблемът на ЦСКА. Имаме си достатъчно проблеми на сервис, в защита и на блокада. Поляците ни биха с по-малко лични грешки. Тази година нямаше очаквания от почти никой за класиране. Да се надяваме, че утре ще направим още по-хубав мач.

На практика този мач е без значение за нас и доста хора ще бъдат по-успокоени и психически. А поляците трябва да ни бият на всяка цена и то пред своя публика. Трябваше да ги бием 3:2 гейма, за да задължени наистина да ни бият утре. Те са по-класният и селектиран отбор, но ЦСКА е тръгнал в една положителна посока. Много хора трябва да се замислят за това, което става в ЦСКА, свързано с българския волейбол. Върнах се и заради професионализма, с който се работи тук, че този път, по който е тръгнал ЦСКА е правилният. ЦСКА пробива леда в Европа да започне да се говори и за българските клубове. На фона на останалите спортове, червените дават шанс и на други тимове да имат евротурнири. Но лошото е, че такива отбори, които искат да направят нещо, не срещат допълнителна подкрепа. В Полша нещата се на съвсем друго ниво – спонсори, всички големи полски играчи си играят в домашното първенство, а не в чужбина. Българите радват цяла Европа и целия свят, а не радват родната си публика. И аз съм играл дълги години в чужбина, защото просто България не може да ти даде тези условия като навън.

Спомените ми от мачовете в Жежов са бегли. Сезон 2005/2006 бях в полския Ястрежебски Вийгел. Може да се каче, че поляците ме отказаха от този спорт за до преди една година. Бях си планирал да направя един сезон в по-централна Европа, а не в Турция и да се откажа и да създам семейство. Върнах се, защото детенцето порасна, имам повече време за почивка, а за тези три години не бях влизал в залата. Запълвах си времето с различни хобита, а ми се роди и хубаво детенце, с което бях непрекъснато. Върна ме носталгията към спорта.

В момента съм в ЦСКА, но започнах на 16 години в Левски в А група с мъже, които бяха на колкото съм аз сега. Не е толкова до млади и до стари, колкото до развитие. Всеки човек с упорство може да стигне високо. Всичко е въпрос на работа и на малко повече напъване на сивото вещество, защото волейболът е интелигентен спорт.

Аз съм професионалист-човек, в който и отбор да съм играл, винаги съм бил претендент за титлата. Тренирал съм футбол на 100 метра от сегашната зала на сините. Самото понятие „Левски” за мен като левскар е свързано с Герена, с Раковски и символи на този клуб. За мен в Люлин няма как да има Левски! За мен няма волейболен отбор на Левски. Аз обаче със си левскар, но и професионалист, за да нося сега червената фланелка. Ако хората се отнасят добре с мен и се разбираме, то им отвръщам с хубава игра, независимо в кой клуб. Сега синът ми не знае от кой отбор е – всичко е свързано в момента за него с ЦСКА. 

В Бразилия играх когато бях на 21 години, т.е. преди 15 години. С двама аржентинци, аз и Ники Желязков бяхме първите чужденци, които отиват там и разчупихме пазара. Спомням си, че беше много тренировки – по 7 часа на ден, специфичният топъл климат – събра ми се 18 месеца лято, твърдо покритие в залата, много тежки като баскетболни топки. Тогава бях прекалено млад и може би най-лошата ми година е била тази в Бразилия. Може би не бях и подготвен. Трябва да имаш поне 4-5 елемента на прилично ниво, за да отидеш подготвен в чужбина да играеш. Най-хубавият ми и силен сезон е този в Австрия. 

Ние хванахме като поколение и малко от онова време, където всичко се даваше от държавата. Сега не е толкова добра дисциплината, а за да си дисциплиниран на игрището, трябва да си такъв и в живота. Но всяко поколение си е добро само за себе си.

Не знам до кога ще играя. Аз съм такъв човек, че когато каквото ми щукне и може да стане - очаквайте неочакваното. След като се отказах след Полша, Сашо Попов ме искаше, но тогава нямах мотивацията за игра. Сега имам мотивация. Не виждам някой във волейбола след края на кариерата си, след 3 години почивка и без абсолютно никакви физически упражнения, да се е върнал да играе.”