Евгени Иванов – Пушката гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Дълги години той беше централен блокировач в националния ни отбор по волейбол. Участва на олимпийските игри в Атланта и Пекин. Световен шампион за младежи от първенството в Кайро през 1991 г. През 2006-а завоюва бронз от шампионата на планетата в Япония, а година по-късно спечели медал и от Световната купа. 

Клубната му кариера започна и завърши в ЦСКА. С “армейците” по два пъти ликува с титлата и купата на България. У нас закратко бе състезател и на Славия. В чужбина записа дубъл с полския СКРА (Белхатов). Справя се чудесно и като ръководител, като отговаряше за организацията на две мащабни събития у нас – Евро 2015 и Мондиал 2018.

- Здравей, Евгени! Много волейболни страсти имаше през септември със световното първенство за мъже, в което ти бе част от безспорно отличната организация на България. Емоциите вероятно отстъпиха място на анализите. Как видя шампионата глобално като развръзка, като организация и интерес от публиката?

- Ще го разделя на две части. Чисто организационно шампионатът се подготвяше от много дълго време. Естествено резултатът се видя в последния един месец. Лично моята оценка е, че първенството се проведе по много добър начин. Не е имало никакви проблеми. Естествено очакваме финалния доклад от международната федерация, който предполагам, че ще бъде същият, защото в разговори получихме много добри оценки чисто организационно за провеждането на шампионата в частта му, която беше в България. От друга страна, спортно-технически видяхме много интересни и непредвидими мачове. Някои резултати бяха учудващи, както за зрителите, така и за самите участници в това световно първенство. Някои от сочените за фаворити отпаднаха на по-преден етап, други на по-късен. В крайна сметка новият-стар световен шампион е Полша, който аз лично не слагах като фаворит в моите сметки. Но с показното, поляците си заслужиха да носят титлата световен шампион за още четири години.

- Ние бяхме близо да ги победим.

- Да, нашата среща с тях също беше интересна. Имахме своите шансове, но в крайна сметка не е важно как си стигнал до върха, а че си там.

- Нещо изненада ли те? Какво не очакваше в този шампионат?

- Честно казано очаквах малко по-пълни зали на срещите, в които не участваше българският национален отбор. Все пак световно първенство не се провежда всеки ден или всяка година, камо ли пък в твоята държава. Има хора, които може би цял живот няма да имат възможност да наблюдават някои от отборите -участници в това световно първенство. Въпреки това, някои от залите не бяха достатъчно пълни според моите очаквания в срещите, които не играеше нашият национален тим.

- А какво се случи на 100 % от твоите прогнози в този шампионат?

- Проведохме го по безупречен начин. Честно казано, след като през 2015 г. вече официално се знаеше, че световното първенство ще се провежда съвместно в Италия и България, няма как да не кажа, че имах своите съмнения, защото това е един огромен форум, който изисква страшно много финансови и човешки ресурси, много потенциал и опит, за да се проведе. Имах своите съмнения дали ще се справим на 100%. Сега смея да твърдя, че го направихме 100%.

- Как стоят нещата на позицията център от това, което видя на световното първенство? Как се развива твоят пост глобално?

- Забелязвам, че са се появили много нови момчета. Някои от тях може би дори не са били раждани, когато се състезавах. Момчета с много интересни физически качества. Вече центрове под 2,05 м се смятат не за ниски, а за много ниски. Виждаме, че има състезатели над моя ръст от 2,10 м. За времето си бях колос в центъра, а сега може би ще мина за нормален център. Забелязвам, че особено в топ отборите центровете започват да се ползват много по-често. Ако преди се приемаше, че центърът е повече блокировач, сега понякога центровете стават основно острие в нападение и се ползват изключително много от разпределителите си. Това е хубава тенденция, макар че го казвам с леко пристрастие.

- Българското представяне – не бяхме ли обречени, след като на два от може би най-ключовите постове – диагонал и разпределител играхме с вторите и дори третите хора?

- Никога не харесвам думата „обречени“, защото в историята е имало много случки, в които някои битки са се смятали за обречени, а някои ситуации -за предварително предрешени, а всъщност изходът е бил различен. За мен важното е хората, които в момента са на игрището, независимо дали ги категоризираме като втори, трети или пети състав, да бъдат мотивирани и убедени в това, което правят. Технически всички могат всичко. В днешно време няма волейболисти, които да не могат нещо като останалите си колеги. Разликата е в мотивацията и в нагласата, с която излизаш в една среща. Не смея да твърдя, че сме били обречени. Друг е въпросът дали успяхме да реализираме това, за което бяхме тръгнали. Първоначално се хвърляха в пространството едни очаквания, които за мен бяха нереалистични. Много отдавна казах, че за мен стигането във втора фаза е целта на нашия национален отбор, а в нея трябва да се гони максимално добро представяне и евентуално продължаване напред. Ние достигнахме до втората фаза по един или друг начин, но там не успяхме да реализираме нищо повече, за да продължим напред.

- Реално девета позиция ли е мястото на България в световния волейбол?

- На този етап, да. На този етап не мисля, че с показаното като игра можем да искаме нещо по-предно като класиране. Имайки предвид кои са отборите преди България, какви шампионати имат, какви ресурси имат – не само финансови, но най-вече и човешки, за съжаление това е реалното ни място в момента.

- Възможно ли е в България да се възприеме полският модел волейбол? Ако не – защо? Ако да – как?

- Преди може би 12-13 години поляците не бяха на по-високо ниво от нашите като вътрешен шампионат. На световното в Япония през 2006 г. поляците станаха сребърни медалисти, а ние – бронзови. Само че там много рязко се разграничиха нашите пътища. Ние останахме по пътя, по който си вървим, а те тръгнаха по коренно различен. Много масирано започнаха да работят за развитието на волейбола, не само спортно-технически. По всякакъв начин започнаха да привличат интереса на зрителя към волейбола, да образоват публиката, да убеждават не само хората, но и бизнеса колко важен и колко ползи може има от волейбола. Успяха да привлекат в своя шампионат наистина страхотни имена и като треньори, и като състезатели. Съответно 12 години по-късно, резултатът е налице. Дали е приложим този модел в България? За мен, да. Няма невъзможни неща. Винаги може да се намери начин нещо да се направи. Може би няма да е 100% същото, но взимайки предвид спецификите на нашата държава, на ресурса, с който разполагаме – финансов и човешки, можем да се опитаме да се доближим максимално до този модел. Убеден съм, че ако го направим, и за нас някой ден ще дойдат резултати.

- Нужно ли е България да натурализира чужди състезатели, които да играят в националния отбор?

- Говорим конкретно за Симон. Аз лично не мисля, че състезател от неговия ранг в момента ни е необходим. Под ранг имам предвид не ниво на състезател, а фактът, че е на такава възраст, че дори и да бъде натурализиран, ние не можем да се възползваме във времето от него, а само в следващата година-две, не повече. Така че моето лично мнение е не.

- Да се върнем към твоята кариера – 16 години в националния отбор. От 1992 до 2008 г. имаш 233 мача според статистиката. Кога ти беше най-приятно?

- О, не мога да кажа, че някога ми е било най-приятно. Приятно ми е било през всичките 16 години. Ако в началото ми е било приятно, защото съм получил доверието да бъда повикан в националния отбор, след това ми е било приятно, защото страшно много научих и от състезателите и от треньорите, с които съм работил там. След това, когато вече успях да извоювам титулярното си място, дойде другият момент, че за мен винаги е било чест и удоволствие да нося националната фланелка. Постигнахме и някои резултати, които лично за мен са задоволителни. През всичките 16 години е имало моменти, в които съм се чувствал много добре. Различни емоции, но в крайна сметка – приятни.

- Помниш ли как младият репортер Владимир Памуков отрази световното първенство за младежи в Кайро, когато спечелихте единствената за страната ни титла в отборните спортове?

- Честно казано, от една страна ми се струва толкова далеч, а от друга – страшно близо това време. Когато се заприказваме с някой по повод световното в Кайро през 1991 г., някои спомени са толкова ярки и живи, че имам чувството, че беше преди три години, а всъщност е било преди малко повече. (смее се)

- Страхотно е да победиш Русия и Италия с по 3:0.

- Невероятни емоции! Може би всеки един спортист трябва да го изпита поне веднъж в живота си, за да осмисли цялата му кариера.

- А конфликтните ситуации, които сякаш никога не липсват във волейбола у нас?

- Мисля, че конфликтните ситуации по принцип са част от живота на всеки един човек. Въпросът е, че ако аз и моят съсед Пешо примерно се напсуваме, това няма да даде никакъв отзвук никъде, а когато се напсуват един треньор и един състезател, за съжаление това се раздухва малко повече. Но в крайна сметка, ако няма конфликти, не мисля, че ще има и някакво израстване. Ние не сме роботи, в които да вкараш програма и да го направим безропотно. Всеки един човек по един или друг начин трябва да бъде убеден и мотивиран защо трябва да направи нещо.  

- Могат ли волейболистите да сменят треньора? Видяхме какво се случи между Пламен Константинов и либерото Владислав Иванов. Един човек каза, че повече няма да играе в националния отбор. Стана зверски скандал, с който медиите се занимаваха три дни преди началото на най-големия форум у нас.

- За мен е недопустимо един човек да си тръгне три или пет дни преди началото на световно първенство по какъвто и да било повод. Може би трябва да ми ампутират единия крак, за да си тръгна в такъв момент от отбора. А и има някаква йерархия и тя трябва да бъде спазвана. Не може състезател да държи сметка на треньор, както не може треньор да държи сметка на някой във федерацията, както не може някой от чиновниците във федерацията да държи сметка на президента и т.н. Тези неща трябва да вървят надолу, а не нагоре. При нас е малко криворазбрано. Дали един състезател или няколко състезатели могат да сменят треньор? За мен това е неправилно. Първо състезателите започват вече да разсъждават по различен начин, губи се доверието и уважението към треньора, а в крайна сметка ако не вярваш и не уважаваш 100% треньора, с който работиш, просто няма смисъл.

- Играл си в чужбина в седем страни – Италия, Турция, Русия, Франция, Иран, Полша и Гърция. Къде се чувстваше най-добре Евгени Иванов?

- Най-добре относно условия за живот се чувствах в Италия и то специално годината, в която играх на остров Сардиния. Смея да твърдя, че това беше един невероятен сезон. Това е било преди 18 години, но там се запознах с хора, с които и до ден-днешен поддържам страшно близки взаимоотношения. Даже през последното лято със съпругата ми ходихме до континенталната част на Италия, при което много хора от Сардиния ми се обадиха и казаха: „Идвате в Италия. Защо не сте ни казали? Ние идваме при вас.“ Отговорих им, че са много хора, трябва да се ангажират да взимат билети, да си търсят хотели… А те казаха, че въобще не го подлагат на въпрос, а идват при нас. Така че относно живот, там се чувствах най-добре и с удоволствие се връщам всеки път. А спортно-технически, като условия за реализация, най-добре беше в Полша. Безспорно в момента Полша е топ първенство относно публика, организация, срещи, популярност на волейбола, относно всичко. Станах веднъж шампион и един път носител на купата със СКРА (Белхатов). Следващата година играхме заедно с Ники Иванов в Ястрежебски. Там стигнахме финал за купата, а в шампионата мисля, че за съжаление свършихме четвърти.

- Прякорът ти Пушката откога е и кой е кръстникът?

- Може би трябва да разбулим веднъж завинаги тази мистерия. Колкото и парадоксално да звучи, прякорът ми Пушката няма нищо общо с волейбола. Когато бяхме деца, философията на тогавашния ни треньор Николай Адамов бе такава, че волейболистът трябва да може всичко. Трябва да може да играе баскетбол, футбол и естествено волейбол. Караше ни да правим гимнастически упражнения - на един дюшек правехме скок, кълбо, салта… Учудващо на мен ми се отдаваше много добре. Тогава един от колегите каза: „Абе, ти си страшна пушка, бе! Каквото ти кажат, това правиш!“ Всъщност оттам идва прякорът Пушката. Няма нищо общо с волейбола, напротив – свързано е с гимнастиката.

- Създател и собственик си на първата частна организация у нас за спортен мениджмънт, маркетинг и обществено здраве. Какво се случва с това начинание? Как върви?

- Вече не знам на колко години стана фирмата, но постоянно се развиваме. Насочихме голяма част от ресурсите си към общественото здраве, към детското здраве, към здравословния начин на живот. Отделно имаме и авторски проекти в сферата на спорта. Работим и с фирми, които имат нужда от организиране и мениджмънт при провеждане на спортни мероприятия. Така че всичко върви наред. Надявам се да продължаваме да се развиваме във възходяща линия, защото спорта е моят живот и мисля, че мога да интегрирам натрупания опит през годините в тази фирма и да се възползвам от него.

- Определено си прям човек - доколко това е проблем в общуването ти с хората от волейбола, мнозина от които имат доста голямо его?

- За съжаление, тази моя прямота в годините доста пъти ми е изигравала лоша шега, но пък никога няма да се откажа да бъда такъв, защото е важно нещата да се наричат с истинските им имена и да се казват. Особено във волейбола, ако нямаш доверие и ясни отношения с колегата до теб, не мисля, че някога може да ви се получат нещата. А в случая не си с един, а с 12 в отбора. Ако там отношенията не са чисти и има нещо недоизказано или недоразбрано, в крайна сметка никога няма да се стигне до върховете.

- Как се чувстваш като директор? Беше на европейското през 2015 г., а сега и на световното, но се отказа да си директор на Националната волейболна лига.

- Специално на европейското ми беше много трудно. Един ваш колега преди време ми зададе въпроса къде се чувствам по-уверен – вътре в игрището или отстрани? Определено тогава се чувствах много по-уверен, когато бях на игрището, защото там знаех на какво съм способен. През 2015 г., когато трябваше да застана от другата страна, определено имаше доста съмнения в мен, но пък смея да твърдя, че съм доста амбициозен човек. Когато си поставя някаква цел, искам да я постигна и успях да го направя. С времето натрупах доста опит в чисто организационната част. Харесва ми това, което правя, харесва ми какво се случва. Дадох си сметка, че един волейболен мач, ако преди съм си мислел, че се провежда на тези 9х18 м, всъщност една среща е много повече чисто организационно. А дали съм бил със звание „директор“, по никакъв начин не променя нито отношението ми към работата, нито отношението ми към хората. Напротив – винаги съм се стремял да бъда прям и открит, а работата, независимо от какво естество е, да бъде приятна за всички.

- Оптимист ли си за развитието на българския волейбол?

- Трябва да бъда, всички трябва да бъдем оптимисти. Ако виждаме всичко в черни краски, никога няма да се променят нещата. Докато се занимавах с вътрешното първенство, имах някои идеи…

- Не каза защо се отказа от Лигата?

- Отказах се поради разминаване във вижданията ни. Ако хората на една лодка, която пътува нанякъде, гребат в различен такт, тя никога няма да върви в тази посока. Дадох си сметка, че ако вижданията ни не са еднакви, тогава няма смисъл да продължаваме. Нито е имало скандали, нито разправии. Просто казах: „Окей, благодаря.“

- С кого бяха разминаванията – с останалите от управителното тяло или с някой друг?

- Вътре в Национална волейболна лига. В случая федерацията няма нищо общо. Аз имах пълен картбланш от федерацията да правя и да развивам нещата според моите виждания. Но трябва да сме оптимисти за волейбола. В противен случай просто ще седим и ще чакаме нещо да се промени, но никой няма да се захване да го променя. А аз си мисля, че точно оптимистите си казват: „Аха, това може да стане. Дайте сега да опитаме. Ако не става, да опитаме по втори или трети начин.“ Оптимистът винаги си казва, че това ще стане и в крайна сметка намира начин да го направи. Песимистът казва, че не може и това му е оправданието нищо да не се промени. А аз лично искам да се промени и мисля, че може да се промени.

- Кажи нещо за личния си живот – какво си позволяваш сега от нещата, които си си забранявал като състезател?

- Всичко. Преди няколко дни водих този разговор с моята голяма дъщеря, тъй като и тя се занимава с волейбол. Попита ме дали няма да може да дойде с нас на ски зимата, да направи еди-какво си… Казах ѝ: “Не, тати. Баща ти трябваше да стане на 42 години, за да се научи да кара ски, да стане на 44 години, за да се научи да кара мотор…“ И всякакви други такива забранени за спортистите неща. Професионалният спорт никога не може да върви заедно с някои удоволствия, които нормалният човек може да си позволи. И това е самият факт! Наистина на 42 години се качих на ски и сега съм лудо влюбен в този спорт. Преди два месеца изкарах категория за мотор и сега е само въпрос на време да се кача и на мотор.

- А малката дъщеря в друг спорт ли си я дал?

- Не. Ако голямата ми дъщеря имаше някакви въпросителни, относно това с какво точно иска да се занимава, малката просто дойде един ден и каза: „Тати, аз отивам да тренирам волейбол.“ Попитах я къде? А тя отвърна: „Там, където и кака отиде да тренира. Знам, че може и че познаваш треньора. Всичко е уредено, да отиваме.“ Тя всъщност не ме попита, а ме уведоми, че ще тренира волейбол.