От години федерацията по волейбол не прави много за развитието на женския волейбол. Нещо повече – случи се така, че едно, а защо не и две поколения качествени състезателки пропуснаха шанса си за голям волейбол и за успехи на международно ниво с националния отбор. Причини много – от безразборна смяна на треньори през настроения срещу определени клубове до характера на самите състезателки, решавали в много случаи какво става в тима. Що се отнася до последното нека само отбележим, че постигналият най-голям успех с националния отбор в последните десетина години - Марчело Абонданца - сега е селекционер на Канада. Там подборът е следният: 60 волейболистки си плащат по 1500 долара да участват в камп, за да имат шанс да са избрани за място в националния отбор. Защото за тях това е чест.

Сега обаче актуалната тема е съставът на женския национален отбор за предстоящите световни квалификации. В него за пореден път се забелязва линия, следвана строго и неотлъчно. Отново по-важно се оказва не кои ще са в състава, а кои момичета ще останат извън него. Което изведе като мода правилото: „Аз мразя Марица Пловдив“.

През последните години пловдивският клуб си навлече много врагове в българския волейбол, защото... започна да работи. Стана шампион, печели все повече трофеи, стигна и до Шампионската лига. И може би по-важното – разви школа, която създава състезателки. Разбира се, всичко това превърна Марица в доминатор на местно ниво. Но селекционерът Иван Сеферинов намери за нужно да повика едва две състезателки от шампионския отбор. Няма я Жана Тодорова – избрана неотдавна за най-добро либеро в света до 23 години, няма я една от перспективните крайни нападателки Силвана Чаушева, няма ги и други. И всичко това, прибавено към начина, по който споменатият вече Иван Сеферинов бе избран за поста, само за да не е треньорът на Марица Иван Петков.

Тук бедата не е, че Тодорова, Чаушева или някоя от другите няма да играят за България. Може би и с тях резултатите на националния отбор няма да са много различни. Порочното е, че не се дава път на перспективни състезателки, а още по-лошото е, че не им се дава път, защото са от Марица.

И така, федерацията трябва да отговори на няколко значими въпроса, в чиито отговори се коренят причините за мижавото представяне на България в женското направление:

1. Защо в националния отбор има състезателки, които бяха в тима в последните 10 години и за това време не постигнаха нищо значимо?

2. Защо продължават да се викат състезателки с по няколко мача през сезона?

3. Защо не е важно кой е по-добър, а кой къде играе?

4. Кога ще станат ясни критериите за избор на национален селекционер?

5. Кой освен треньорът носи отговорност за резултатите на отбора през последните години?

Но тези въпроси не са удобни. Колко по-лесно е да си повтаряш: „Аз мразя Марица Пловдив“.