Историята на света се простира стотици столетия назад във времето. Но едва с появата на човека се зараждат първите наченки на цивилизация. С времето тя се развива и разраства на всички континенти. Епохите се редят една след друга, а с тяхната рокада еволюцията води към революции. Стремежът на хората към усъвършенстване ги тласка към дръзки и иновативни творения. Не всички обаче са материални. Благодарение на Томас Арнолд и неговите реформи в английските колежи, през XIX век се въвежда идеята за масово спортуване.

То започва в училището „Ръгби“ в едноименния град, намиращ се в графство Уорикшър, централна Англия. Именно Албионът е люлката на повечето съвременни спортове, които се практикуват от най-източния меридиан до най-южния паралел на елипсоидния ни дом.

Футбол, тенис, баскетбол, голф, бокс, волейбол, плуване, лека атлетика. Те са само част от феномена, обединяващ и разединяващ човечеството. В древността по време на античните олимпийски игри военни конфликти биват временно преустановени в името на съревнованията и това да се определи кой е най-добър сред простосмъртните.

Днес спортът е отражение на околния свят. Парите са инфилтрирали основите му и подкопават някои негови изконни ценности. Такива като вярност, честна игра, уважение към съперника, публика и най-вече към себе си. Карат състезателите да се самозабравят. Да действат не просто импулсивно, а и арогантно. Примерите са неизброими. Но има и мохикани, рицари-джедаи, джентълмени или иначе казано - примери за подражание, които ни карат да вярваме, че спортът все още притежава магията да обединява човечеството. Да го тласка към по-добро. Към мир, забавление, вдъхновение и възхищение.

Такива са Ин и Ян-ът на най-авторитетния индивидуален спорт – тениса –Роджър Федерер и Рафаел Надал. В последните две десетилетия първо швейцарецът, а впоследствие в компанията на испанеца, играта претърпя радикални промени. След като великаните Андре Агаси и Пийт Сампрас се отказват, ракетният спорт губи своите дългогодишни лидери. За да има просперитет в една среда, то тя трябва да има водачи. Като такъв се проявява Федерер. Той прави дебюта си в професионалната верига през 1998-а година. Талантът му бързо избуява, но въпреки това отнема време, докато установи контрол и обуздае стила си на игра, наложен от първия му треньор – австралиецът Питър Картър.

Едва през 2001 година името му става известно на всеобщата аудитория, когато изиграва един от двата най-паметни мача в кариерата си. Мястото е „Ол Инглънд Лоун Тенис енд Крокет Клъб“. Или накратко казано – „Уимбълдън“. Съперникът? Той е самият господар на „свещената трева“ – Пийт Сампрас. Седемкратният първенец на най-стария турнир в света брани през въпросната година последния си трофей, завоюван година по-рано. Срещата му на 1/8-финалите с почти 20-годишния буен швейцарец ще остане в аналите на историята като своеобразното предаване на щафетата от залязващото поколение към изгряващото. От един лидер към друг. След 5-сетова схватка на настоящето с бъдещето, Федерер пада на колене, давайки воля на емоциите си след като е надвил човека, на когото се възхищава години наред. Този бележит сблъсък не го изстрелва моментално на върха, но поставя солидна основа за предстоящите години на възход.

Точно 2 години по-късно той е достигнат. На същото място, само че на фаза финал срещу Марк Филипусис, легендата за Маестрото оживява, триумфирайки за първи път на „Уимбълдън“. Оттам насетне следва само възход. В началото на февруари следващата година оглавява за първи път световната ранглиста, след като печели “Australian Open”.

На 28 март обаче съдбата сблъсква Роджър със 17-годишното манакорско хлапе – Рафаел Надал, което в третия кръг на местния турнир в Маями го сюрпризира и дава на света да се разбере, че единствената граница пред него е небето. В този момент никой не вярва, че това ще се превърне в най-ожесточеното, яростно, атрактивно и велико съперничество между двама тенисисти, което ще изведе играта до невиждани висини.

Всички смятат, че поражението на Федерер е случайност, продиктувана от прегряване заради твърде бързите успехи, които са постигнати. Надал обаче едва тогава прохожда и като отроче на клей кортовете няма никакви успехи на останалите настилки. Стремежът му към усъвършенстване под вещото ръководство на неговия треньор и чичо, го превръщат в завършения бикоборец, познат днес. В следващите години двамата се срещат на всички настилки. Преди третия пореден финал между двамата на „Уимбълдън“ през 2008 година, съотношението победи - загуби е в полза на Рафа – 11:6. Само 2 от тях обаче са на настилка, различна от клея. До този момент испанецът вече се е утвърдил като специалист на червената настилка, където няма равен и дори самият Федерер има едва един успех срещу него на натрошената тухла.

Откъде обаче идва преимуществото на Надал? Да, той е съвсем различен тенисист, когато стъпи на землената настилка, която му е като родна, но това не е достатъчен атестат за успех. Корените се крият в единствения по рода неподражаем стил на игра, който с годините наложи в тура. Той е изграден, благодарение на чичо му Тони, който го е научил да играе с максимално въртеливо движение по топката. По този начин тя отскача високо, на нивото на раменния пояс, съперникът бива изтласкан назад и е много по-сериозно затруднен да се справи с ударите. В допълнение към това Надал играе с водеща лява ръка. Това го прави допълнително неудобен за всички десничари. Особено, когато изпълнява сервис от полето за предимство към бекхенда на опонента. Този иновативен стил до този момент никога не е бил прилаган. Няма еквивалент и затова съперниците му много трудно успяват да се справят с него. Той изисква огромен физически капацитет. Поради тази причина Рафа често бива сполетяван от травми. Най-вече в коленете и китките. На корта изглежда като най-здравият човек, хващал някога ракета, но последствията от разхода на енергия идват на по-късен етап.

Специалистите с години го смятат просто за клей кортър. С изградената си репутация след 4 поредно спечелени титли от „Ролан Гарос“, настъпва време за сочения от мнозина като най-велик двубой в историята на тениса. Именно финалът на „Уимбълдън“ през 2008 година се оказва крайъгълният камък в кариерата на Надал. Продукцията през въпросната неделя служи и ще служи за вдъхновение и урок за настоящите и бъдещи поколения. Ако има мач, който олицетворява в завършен вид играта, то това е именно този. Той е другият най-значим в кариерата на Маестрото. След 5 поредни титли в Лондон, Федерер е детрониран от считания за крал на клея - Рафаел Надал. Този негов главоломен успех доказва на всички, че вече се е превърнал в универсален войник, боеспособен на всеки и на всяка настилка. Това се доказва само половин година по-късно, когато на финала в Мелбърн, испанецът отново излиза победител срещу швейцареца на твърдите кортове на „Australian Open”. Есента на следващата 2010 бележи пика в неговата кариера, след като постига кариерен шлем, запълвайки колекцията си с последния липсващ трофей от голямата четворка – “US Open”. Постижение, с което по това време могат да се похвалят само Род Лейвър, Андре Агаси и Роджър Федерер сред мъжете. В допълнение към това манакорецът завоюва и олимпийското злато на сингъл през 2008 година в Пекин на твърди кортове.

Днес двамата се считат за живи легенди не просто на тениса, а и на спорта като цяло. Не са един и двама млади тенисисти, които приемат Роджър и Рафа за свои идоли. Някои от тях дори са имали честта да се изправят срещу тях.

Но какво е влиянието на Маестрото и Матадора над самата игра? Сега, когато вече са спечелили всичко възможно и невъзможно, играейки просто за удоволствие, наследството им е по-ценно от всякога. До съдбоносната 2008 Федерер налага почти тотален контрол над играта, доминирайки над всички. След „Уимбълдън“ обаче той вече има равностоен съперник, който може да го победи навсякъде. Включително в задния му двор. Тази усъвършенствана версия на Надал идва като свеж полъх за тениса. Двамата се мотивират взаимно. Единият има стремеж да остане на върха, въпреки новата заплаха, а другият иска да го свали от трона и да докаже, че му е равностоен.

Сблъсъкът на коренно различните стилове почти всеки месец започва да ражда невиждан интерес сред зрителите. Това бързо се забелязва от турнирни директори, медии, модни къщи, спортни концерни за екипировка, най-различни спонсори и дори звездите на „Холивуд“.  Организаторите започват да изграждат нови или да се реновират стари игрища по вече съществуващите турнири. Отделно от това се появяват съвсем нови състезания в календара. Условията в самите комплекси значително се подобряват. Осигурява им се всичко необходимо. Включително охрана и транспорт. Представители на медиите пълнят залите за пресконференции, когато някой от тях двамата застане зад микрофона. Родните им страни изпращат свои журналисти, които да ги интервюират на майчин език. Модната индустрия успява да ги привлече за свои рекламни лицa, които се появяват на първите страници на най-реномираните списания в света на модата. По отношение на спортната екипировка „Найк“ успява да удари джакпота, привличайки и двамата под крилото си. Изготвят им се най-добрите екипи по тяхно усмотрение и одобрение. Що се касае до ракетите, Надал се доверява на „Баболат“, а Федерер отдавна има подписан доживотен договор с „Уилсън“. Във всеки магазин, който продава оръдието на труда, лицата на двамата красят съответно двете марки. Маркетингът с Роджър и Рафа достига връхната си точка, след като подписват многобройни и многомилионни договори с „Мерцедес“, „Киа“, „Линд“, „Моет Шандон“, „Ролекс“, “Кредит Суис“, „Барила“, „Джура“, „Нетджетс“, „Сънрайс“, „Телефоника“, „Сабадел“, „Мапфре“, „Ричард Майл“, „Мюлер – спортна медицина“ и „Томи Хилфигър“. Всички контракти с тези марки спомагат за популяризирането на играта в сферата на автомобилизма, банкирането, шоколадовата индустрия, електрониката, телекомуникационните връзки и, разбира се, спортното оборудване.

Роджър Федерер Рафаел Надал

източник: GettyImages

Освен като рекламни лица, те създават и свои фондации за деца в затруднено положение. Федерер го прави още през 2003 година. В нея инвестира над 28.5 милиона долара в програми за обучение. Към 2018 година организацията е помогнала на над 800 хиляди малчугани в Африка (Замбия, Ботсвана, Намибия, Южна Африка, Малави и Зимбабве) и Швейцария. Понастоящем в програмите за образование са записани над 309 хиляди.

Надал от своя страна основава своята фондация през така знаменитата за него 2008 година. Целта му е същата – да помогне на социално слабите деца, които са застрашени от отритване от обществото, да получат качествено образование. По този начин се дава шанс за по-добър живот на хиляди по целия свят. Рафа вярва, че спортът е основният инструмент за личната и социална интеграция, и следователно се превръща във фокусна точка, върху която се организира цялата структура на действие. Само в периода 2017-2018 година 800 деца са били замесени в 6 програми на организацията. Тя се простира в Испания и Индия.

Освен фондацията, той създава и 2 собствени академии по тенис. Първата датира от октомври 2010 година. Тя се намира на остров Майорка и основен треньор в нея е чичо му Тони Надал, който до 2017-а го съпътстваше неотлъчно по време на състезания. През 2016 година испанецът отвори втора школа, намираща се в родния му град Манакор. На събитието присъства не кой да е, а самият Федерер, който бе дълбоко трогнат. Този жест на взаимно приятелство засвидетелства общите цели на двамата – популяризиране на спорта сред подрастващите. Самият комплекс разполага с 26 корта на различни настилки, 2 скуош корта, 2 басейна, футболно и голф игрище.

Общите им начинания датират от над 12 години. За пръв път се обединяват през 2007, когато от Асоциацията на професионалните играчи се опитват да понижат категорията на турнира от сериите „Мастърс“ 1000 в Монте Карло. Надал и Федерер се обявяват категорично против и в крайна сметка княжеството задържа позицията си на форум от най-висока категория.

През същата година с тяхно участие е организирана така наречената „Битка на настилките“. Това представлява корт, който от едната страна е тревен, а от другата – покрит с клей. Датата е втори май, а мястото – Палма де Майорка. Направата му коства 19 дни и 1.63 милиона долара на домакините. Рафа надделява с 2 на 1 сета – 7:5, 4:6, 7:6(10).

Роджър Федерер Рафаел Надал

източник: GettyImages

През 2010 година двамата исполини отново се събират, но този път с благотворителна цел. На 21 декември в Цюрих изиграват демонстративен двубой, наречен „Мачът за Африка“. Приходите от него отиват на сметката на фондацията на Федерер. Ден по-късно правят същото, но в Мадрид за организацията на Рафа. Първата среща събира 2.5 милиона долара, а втората – 1.3.

Златна Прага. Септември 2017 година. В сърцето на Европа бе най-скорошният повод, който обедини за сетен път двамата най-велики. По инициатива на Маестрото беше създадено единственото си по рода тридневно демонстративно състезание – „Лейвър къп, в чест на вездесъщия Род Лейвър – Ракетата. Форматът раздели 2 отбора – този на Европа срещу този на останалия свят. Тимовете се състояха от 6 души + 1 резерва, водени от капитани. Бьорн Борг поведе Стария континент в състав: Роджър Федерер, Рафаел Надал, Александър Зверев, Доминик Тийм, Марин Чилич и символичния домакин – Томаш Бердих, а тяхна резерва – Фернандо Вердаско. Останалият свят имаше за лидер пъстроцветния Джон Макенроу, който се спря на следните избраници: Джак Сок, Ник Кирьос, Джон Иснър, Сам Куери, Денис Шаповалов, Франсис Тиафо и резерва – Танаси Кокинакис.

Регламентът гласеше, че всеки ден ще има по 4 срещи – 3 на сингъл и една на двойки. Всяка петъчна победа носи на отбора по една точка, в събота – две точки, а в неделя – три. Тази страна, която първа стигне до 15 пункта – триумфира с трофея. Нагледно, европейците се считаха за фаворити и, че няма да бъдат затруднени да спечелят. Но огромният хъс и отдаденост у Джак Сок и Ник Кирьос, наредиха нещата така, че всичко да се реши в последния ден, когато лидерът на мъжкия тенис през последните 15 години – Роджър Федерер се изправи срещу един от неформалните водачи на бъдещето – Ник Кирьос. Маестрото за хиляден път развя магнетично „Уилсън“-а си и сякаш прати послание, което гласеше:“Не още. Не и докато аз съм все още тук“. Европейците се поздравиха с отборната победа в това първо издание на нещо толкова различно, което донесе разнообразие в календара на ATP. Междувременно стана ясно, че форумът ще продължи и през следващите години.

Роджър Федерер Рафаел Надал

източник: GettyImages

Още щом станаха ясни участниците в европейския екип, феновете на Федерер и Надал претръпнаха, защото всеобщата и дългоочаквана мечта щеше да стане факт – двамата щяха да се съюзят и да играят в един отбор. Това се случи на втория състезателен ден – 23 септември, събота. Паметна дата за всеки почитател на играта. След дълги години на ожесточено съперничество, сега двамата титани застанаха от една и съща страна на мрежата. Техни опоненти бяха Сам Куери и Джак Сок. В следващите около 2 часа целият спортен свят впери погледи към “O2 Arena”в Прага. Основоположниците на съвременния тенис изковаха поредната страница в историята. Въпреки че играеха за първи път заедно, синхронът им бе почти перфектен. Федерер е олимпийски шампион на двойки от Пекин 2008 със Стан Вавринка, а Рафа от Рио 2016 с Марк Лопес. Опитът им изигра ключова роля и това ги изведе до успеха.

Роджър Федерер Рафаел Надал

източник: GettyImages

Именно този свещен съюз бе избран за спортен момент на 2017 година от организацията „Лауреус“. Това за пореден път доказа влиянието на двамата върху спорта и, че той не е просто бизнес.

Този техен успех нямаше да е реалност, ако не бе безрезервната им любов към тениса. Тя ги тласна към това да се завърнат с гръм и трясък от чистилището, в което самите фенове, журналисти и специалисти ги бяха пратили през 2016-а, когато и двамата преустановиха преждевременно състезателната си година заради травми, които биха сломили всеки друг на тяхната възраст. Но точно новата година донесе преродената версия на двамата. Нещо, което малцина са си позволявали дори да си помислят. Епичните им схватки в Мелбърн с Кей Нишикори,  Александър Зверев, Станислас Вавринка и Григор Димитров ги изведоха до митичния финал, окачествен като “The legacy match”. Той се превърна в апотеоз на кариерите и съперничеството им. Влезе в историята на Евроспорт като второто най-гледано събитие в историята на телевизията (и най-гледаният тенис мач изобщо) с рейтинг от 20.7 милиона зрители в Европа. Отразяването на финала счупи рекордите по гледаемост в Испания и Нидерландия. В Испания 610 000 зрители подкрепиха местния си герой Рафаел Надал. Същевременно в Ниската земя над половин милион (503 000) зрители гледаха мача, което се равнява на 23,2% от общата телевизионна аудитория за този времеви период.

Самият мач бе спечелен по изумителен начин от 35-годишния по това време баща на 2 чифта близнаци. Изоставайки с 1:3 в петия сет, Федерер превключи на божествени обороти и не даде нито един гейм повече на Надал до края на класиката. Този триумф му донесе така бленуваната 18-а титла от Големия Шлем, с което подобри собствения си рекорд. Но това бе само началото за двамата. Цялата година премина под тяхната диктовка, след като Рафа ознаменува този път по победоносен начин завръщането си на корта с умопомрачителната си десета титла на „Ролан Гарос“. Федерер отговори с осма на „Уимбълдън“, подобрявайки рекорда на Сампрас. До края на сезона испанецът вдигна и трета от Ню Йорк, а Роджър срази общо още цели 3 пъти (2 от които финали) Надал след Мелбърн. Така Ин и Ян се върнаха на върха на световната ранглиста. Рафа под №1, а Федерер под №2 (с уговорката, че пропусна целия сезон на клей). Швейцарецът грабна общо 7 титли през годината, а неговият съперник – 6.

Но освен на волята и любовта към играта, на какво още се дължи възраждането им? Причината е, че през тези седмици и месеци на агония, двамата не са стоели в ъгъла, самосъжалявайки се. Те работиха по нови идеи и техники за развитие. Защото осъзнаха, че тенисът се променя, а ако искат да се върнат на върха, трябва да се адаптират и да развият играта си. При Надал това се видя, благодарение на новия му треньор – Карлос Моя, който наложи в арсенала му сервирането в тялото на опонента, повишаване ефективността на втория сервис и устойчивостта, когато подопечният му е изправен пред спасяване на точки за пробив.

Федерер заложи на по-радикални промени, които си проличаха мигновено и най-ясно се забелязаха на финала на “Australian Open”. Стратегията му се изразява в ранното вземане на топката от ретур преди тя да е достигнала нивото на раменния пояс и да стане неудобна и трудна за контролиране. Този маньовър отнема от времето на съперника да реагира и това го кара да греши или да изпраща по-плитък втори удар, заради нуждата да се изтегли назад. Друг ключов фактор е посрещането от основната линия, а не зад нея. Това е неразривно свързано с по-ранното посрещане. Подобрява и пренасянето на тежестта на тялото върху удара с изтегляне на торса напред, като гръдният кош е водещата част. Години наред най-слабият удар в пребогатия му арсенал е бекхендът. 2017 година обаче той беше превърнат от слабост в оръжие, което поразяваше опонента от параметрите на корта, посредством топспин, а не слайс (сечен). Всички тези компоненти са взаимосвързани и позволяват на Маестрото да вижда топката по-добре и да чете играта по-ефикасно.

Наченки за промени в играта му се появиха още през късното лято на 2015-а, когато на турнира в Синсинати за първи път Федерер започна да посреща вторите сервиси на противниците си 2 метра в игрището. Прийомът му донесе известни успехи, като най-големият сред тях е победата му на финала през въпросната седмица срещу Новак Джокович. На следващата година, когато Иван Любичич замени Стефан Едберг като негов главен треньор, този удар бе премахнат. След „Уимбълдън“, когато прекрати преждевременно сезона си, Роджър заяви, че ще се завърне през новата година с по-агресивен тенис. Фактите от 2017-а говорят красноречиво за изпълненото от него обещание.

Стремежът към съвършенството и успеха превърнаха Федерер и Надал в иноватори и революционери на съвременния спорт. Демонстративните двубои помежду им са едно на ръка. Влиянието им в самата професионална верига обаче доведе до там, че в тяхната ера почти напълно изчезна тактиката сервис-воле. Тревата на „Уимбълдън“ бе забавена след 2001. Мастърсът в Мадрид се проведе на непонятния син клей през 2012-а (еднократен експеримент). Наложи се играта от основната линия. Многократно се вдигнаха наградните фондове на всички турнири, а на някои от най-големите дори изравниха женските възнаграждения с мъжките (например именно на „Уимбълдън“). Построиха се подвижни покриви на всички турнири от Големия Шлем.

Всички тези радикализации не биха били възможни, ако двамата не бяха постигнали толкова много, както на игрището, така и извън него. Защото топлите им и приятелски взаимоотношения служат за пример не само на децата по света, но и на самите им колеги и колежки. Те са перфектните посланици на мира и на спорта в този иначе толкова извит през призмата на алчността и егоизма свят. Хората трябва да си спомнят идеята на олимпизма за мир, забавление и обединение. Най-ерудираните слова, произнасяни някога в това отношение обаче принадлежат не на спортист, а на Нелсън Мандела:

“Спортът има мощта да променя света. Притежава силата да обединява хората по начин, който малко други неща могат. Говори на младежта на език, който разбира. Спортът може да създаде надежда там, където преди е имало само отчаяние.“