Още едни Олимпийски игри вече са в историята, но точно в тази история българският спорт има твърде безславно присъствие. Като изключим единствените двама наши представители – Александра Жекова и Владимир Зографски, които показаха, че целта им е да бъдат на ниво, а дори и да го надскочат, всичко останало беше просто присъствие, а в някои случаи дори и отсъствие. 

Аз не мисля точно така, но мнозинството сънародници биха били напълно съгласни с мнението на един от нашите биатлонистите, който сам си каза, че българското участие в Пьонгчанг е просто „пълнеж”, за да могат другите да печелят. Но дори и да е така, аз ще ви споделя своето мнение по въпроса. 

Първо - безспорно е едно, че Александра Жекова и Владимир Зографски са абсолютните герои на България в Пьонгчанг 2018 г., защото въпреки че в България няма нито трасета за сноуборд крос, нито действаща ски шанца, те показаха, че условията не са най-големият проблем на българския спорт. Проблемът е в главите на политици и чиновници, на треньори и „спортни деятели”, а практиките, чрез които се управляват спортните клубове и федерации разяждат вече дълбоко корозиралата система. 

И второ - жалкото не е класирането на спортистите ни на зимните игри. Не е това, дали някой е бил 20-ти от 21 участници или дори 21-ви от 21. Жалкото е, че имаше стартове, в които българите стартираха, но не завършваха. Жалкото е, че българите станаха за посмешище, след като мъжката ни щафета в биатлона бе спряна, заради застигане от водещия в състезанието отбор. Честно: По-добре щеше да е тези безславни участия изобщо да не бяха осъществявани. Когато женската щафета в биатлона (при все, че през последните години мъжкото ни направление е с класи по-силно) показва, по-добър резултат от мъжете и то точно на Олимпийските игри, определено нещо в системата и по-конкретно в последните години на подготовка не е наред. 

Всички добре знаят, че реалната стойност на това как си започнал и си се представял по Световните купи в първите години на олимпийския цикъл често се обезценява, защото погледите накрая са насочени към най-важното състезание, а то е когато дойдат Игрите. И въпреки всеобщо прокламираният олимпийски принцип, че по-важно е участието (с което аз по принцип съм съгласен, заради далеч по-дълбокия смисъл на олимпийската идея), представянето не може да бъде без значение. 

Ясно е, че в днешно време самото класиране на Олимпийските игри често е по-трудно от битката в реалното състезание под знака на петте кръга, но жалките статистики, колко голяма делегация изпраща България нямат абсолютно никаква стойност, когато мнозинството от тези, които изпращаме не могат достойно да представят родината. И да, някой може да се обиди, но от истината често боли. 

Докато в България спортистите, от най-ранна детска възраст, се разглеждат като източник на финикийски знаци (от клубове и федерации), то нищо добро няма да се случи, нито пък ще имаме нови велики спортни герои, като Евгения Раданова, Екатерина Дафовска и Иван Лебанов. 

Министерството на спорта и чиновниците в него трябва да проумеят, че откакто съществува тяхната институция България е спечелила медали само чрез спортисти, които са продукт на една вече изчезнала система за подбор и подготовка, а не са продукт на министерския контрол. Докато междуетажните чантаджии и бюрократи от бул. „Васил Левски” №75 и техните политически ръководители наливат милиони левове в обществени поръчки, на чиято стойност могат да се построят 3 чисто нови зали, вместо една ремонтирана, която е нефункционална и по стари стандарти, до тогава в тази нечиста и несвята република ще има само язвителни коментари и пренебрежително отношение към българските олимпийци. 

Трябва да се знае, че вината не е само тяхна – на олимпийците, но отново идваме на темата с колективната безотговорност. И там някъде се размива всичко. Треньорите и спортистите ще направят анализи, федерациите също. Министерството и то няма да остане по-назад. И там между другото, най-много да бъде сменен някой и друг треньор. И накрая всичко ще бъде постарому. 

Проблемът обаче не е в елитния спорт. Проблемът е, че няма истински училищен, няма истински университетски спорт. Няма маса, от която може да се избира, която да генерира конкуренция на национално равнище. Няма стимули да има такава маса от спортуващи хора. В това трябва да се насочат усилията на онези в сградата на Спортната палата, а не на кого, колко и как да го орежем в бюджета, на база достатъчно неадекватните критерии за финансиране. Ами да, господа и дами в Министерството на спорта, като престанат изобщо класиранията на световни и европейски първенства (защото в олимпиадите почти ги няма), това отново ли ще е един от основните ви критерии за държавна финансова подкрепа на спортните федерации? Но да си знаете и че решението на проблемите няма да дойде от това, кой град е смехотворна „Столица на спорта” и от това, колко маратона ще организираме, след като наградният фонд в тях отива за шепа чуждестранни бегачи. Това е просто поредният начин за усвояване на пари от държавната хазна. 

Децата на България все още ги има, но това няма да продължи още дълго със сегашните политически инструменти. И когато през 2050 година дойде време за XXXI-те Олимпийски зимни игри България може и да изпрати олимпийска делегация, но само ако в страната на изгарящите надежди все още има спортуващи младежи.