Стефан Георгиев, един от най-добрите ни състезатели по ски алпийски дисциплини от близкото минало, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Участник е на четири поредни Олимпийски игри. Дебютира на най-големия спортен форум преди 20 години на паметната за България олимпиада в Нагано. След това Георгиев кара в Солт Лейк Сити, Торино и Ванкувър. Най-успешно се представи в американския зимен център, където финишира 16-ти в комбинацията. Част е от седем световни първенства, като топ класирането му отново е 16-то място на шампионата във Вал д‘Изер през 2009 година. Има 60 старта за Световната купа и 46 за Европейската. 25 пъти е републикански шампион. Дългогодишен капитан на националния отбор. Към „белите“ спортове го насочва баща му. Качва се на ски още преди да навърши 3 години и след това повече от три десетилетия се спуска по пистите като състезател. Продължава да го прави и днес, но вече в ролята на треньор.

- Здравей, Стефане! Две седмици Олимпиадата в Пьонгчанг е най-голямото спортно събитие. По традиция състезанията в ски алпийските дисциплини предизвикват най-голям интерес. Какво ти направи впечатление в стартовете?

- Наистина алпийските ски винаги са в центъра на олимпийските игри. Минаха много спокойно, без кой знае какви изненади. С изключение на супергигантския слалом при жените, в който победи чехкинята Ледецка. Иначе всичко е нормално, фаворитите си взеха своето. От видяното по телевизията, смятам, че е добре организирана Олимпиада. Разбира се, друго е да си там на място. Има добри терени, равни условия за всички. Това е една от добрите олимпиади за алпийските ски.

- Как оценяваш днес конкуренцията в алпийските ски? По-трудно ли е например да пробиеш в топ 30 в сравнение с твоето време?

- Според мен, да. С всяка една година става все по-трудно и по-трудно. Спортът се развива, федерациите влагат страшно много пари в алпийските ски. С всяко едно поколение нещата са по-трудни. От една страна, има и някои по-лесни неща като терени, условия, по-добра екипировка, до която преди време ние нямахме достъп. Но сега отново изоставаме в това отношение, защото те винаги ще бъдат една-две крачки пред нас.

- Алберт Попов стана трети в гигантския слалом на Световното за младежи. Очакванията към него стават все по-големи. Може ли обаче да направи следващата крачка и реално да се бори с утвърдени школи в ските?

- Наистина той направи много добри класирания, както на Световното в Давос, така и на Олимпиадата. Като цяло един добър сезон. При него нещата стоят така, че би било възможно, но ще дойде моментът, в който големите сили може и да не разрешат. Втори сезон той не тренира с българския отбор, а с германци по някаква тяхна организация, която направиха Федерацията съвместно с родителите на Алберт. А там конкуренцията е много голяма. Това му помага, но да видим, когато стане много добър, а той върви по тази линия, дали ще му позволят и дали ще искат да тренират с него и дали няма да го отлъчат от отбора. Просто не съм много запознат в тази ситуация с него. Но наистина той върви добре. Всички очакваме да стане състезател от топ 30 най-вече в гигантския слалом.

- Ще те върна към началото– първият ти спомен от планината, как се разви кариерата ти, какво би променил?

- Ако се върнем към Алберт, неговата кариера е плавна, много точна. Докато при мен беше смесица - онези години назад в комунизма, когато съм израснал, после смяната на дължината на старите ски към „карвинг“, липса на каквито и да било организирани тренировки в първите години. Даже бих казал, че се чудя как съм стигнал и дотук. В началото цялото нещо беше много непрофесионално и продължи така почти до 26-27-ата ми година. Но ако сега мога да върна нещата назад по някакъв начин, определено бих тренирал много повече. А и много често се фокусирах върху странични неща, върху проблеми, които не мога да реша. Може би тези неща щях да ги изчистя. Предполагам, че бих имал шансове да бъда в топ 30 през цялото време в слалома в Световната купа.

- Имаше ли идол в онези първи години, когато имаше много легенди в ски алпийските дисциплини?

- Много харесвах Алберто Томба. Опитвах се да му подражавам. В последствие съм харесвал и Бенямин Райх, и Марио Мат. Състезатели със стил. Опитвах се да ги копирам, защото до 2004-2005 година нямахме някаква страхотна организация. Да не кажа, че не сме имали видео анализ, когато сме карали ски, което в момента е недопустимо и няма начин да го нямаш. Това ме караше да се стремя към имитации. Понякога се получаваха, друг път – не. Много харесвах и Боде Милър, с когото сме карали заедно много години, но в последствие той отиде много далеч.

- Допитвал ли си се за съвет до родната икона в ските Петър Попангелов?

- Не, почти никога. Като цяло откакто е спрял да се състезава, той е много далеч от ските. Никога не е бил с треньорски умения. Винаги когато е ставало въпрос, той е казвал неговите неща, които е правил в годините, но не и нещо конкретно за това как трябва да се случат нещата. При него е било още по-различно от това, което аз съм заварил.

- А има ли шанс България да получи като подарък друг алпиец като него?

- Смятам, че е възможно. Аз съм бил на прага, Алберт в момента е много близо, има и други момчета. Но трябва много добре да се получат нещата. Най-вече да имаш състезателя, след това гръб от родителите, екипировка, федерацията и спонсорите да са зад теб. Цялата тази съвкупност е нужна, за да се получи големият резултат. В никакъв случай не е невъзможно, но със сигурност е много трудно.

- Коя е любимата ти дисциплина в ските и защо? Най-трудната писта, на която си се спускал?

- Не че слаломът ми е най-любимата дисциплина, но се представях най-добре в нея. Имаше моменти, когато много ми се караше гигантски слалом, друг път обичах да карам супергигантски слалом. Но определено най-добре се справях със слалома. Нещата се получаваха много по-добре за мен. А най-трудните писти, на които съм карал са тези от Олимпиадите или в комбинациите за Световните купи. В Бормио беше много трудно, Венген също, Олимпиадата в Нагано през 1998 г. Може би, ако сега я видя, няма да мисля така, но тогава ми се видя много сложна. Но ако не си подготвен, всяка една писта ще ти бъде трудна. Повечето писти се поливат с вода, за да станат много компактни. Може би това ги прави трудни. В Кицбюел е най-сложната за спускане, но там не съм карал.

- Кое от постиженията си цениш най-много?

- Честно казано започнаха малко да ми се губят нещата, колкото и странно да звучи. Имам спомен за много от постиженията и каранията си. Има няколко международни състезания, които не са били топ ниво като Олимпиада или Световна купа, но съм имал страхотни постижения. Побеждавал съм най-добрите точно на такива състезания, когато сме били на равни условия. Може би 22-о ми място в слалома в Нагано през 1998 г. е най-доброто ми каране и определено последният ми старт за голямо първенство във Ванкувър. Първият и последният старт ми бяха най-добрите.

- Състезавал си се с големи имена като Херман Майер, Дидие Кюш, Бенямин Райх, Боде Милър, Ивица Костелич, Тед Лигети. Запази ли приятелство с някой от тях през годините?

- Приятелство силно казано, защото вече не се виждаме всеки ден. С някои от тях сме на „здравей-здрасти“. Добър приятел съм с Ивица Костелич, с когото съм тренирал много години. Ходя по състезания, но вече не участвам в мъжките Световни купи, а когато няма контакт, се губят връзките с тези хора.

- Ще има ли предел рискът?

- Започва да става много силово. Силата властва и който успява със сила да изпълнява завоите, се справя много добре. Не знам докъде ще стигнат нещата. В момента ските са на ръба, за да се получи качество и атрактивност. Смениха отново радиуса на гигантския слалом, за да бъде малко по-лесно. Не знам какво да очакваме, но може би ще има промени, които отново ще се отразят на много от състезателите. Каквото преценят водещите сили, това ще се случи.

- Работеше с деца. В сноуборда има бум благодарение на Сани Жекова и Радо Янков. Какво е положението в ските?

- Работих четири години с децата на местния клуб в Банско. Нещата се случиха, тръгнаха около 4-5 деца, колкото и да беше трудно да ги накараш. Сега се занимавам с жените в националния отбор. Има огромна масовост при децата на 8-10 години. Всеки един клуб има по 50-60-70 деца. И когато започнат трудностите, вече трябва да бъдат профилирани и да започнат да тренират много активно, повечето родители решават, че е по-добре да не хващат този път. Много са малко хората, които продължават, защото ските са много труден спорт. Има големи лишения, трябват изключително много средства и за да стигнеш върха, се изисква нещо уникално. През всички години трябва да бъдеш на високо ниво, а не всеки успява да го направи. В България много малко хора имат представа от истински ски спорт. Имаме прекрасни курорти. Много малко държави имат такива условия, освен алпийските нации, но въпреки това нямаме традициите на големите държави.

- Доколко е важно по-рано да стъпиш на сняг от конкурентите?

- Марсел Хиршер започна рано тази година, но след това се контузи и се включи към състезанията почти към декември. Виждате какво прави цял сезон. Но това са изградени състезатели и при тях може да се планира подготовката по различен начин. При подрастващите е хубаво лятото да се правят лагери на глетчер. По-добрите и по-богатите ходят в Чили, Аржентина, Нова Зеландия и т. н. Със сигурност е по-добре, когато караш повече ски. Един мой колега попита навремето големия Иван Абаджиев и той му каза: „Ще трябва да карате 365 дни, ако искате да бъдете сполучливи.“ Може би той е прав.

- От това, което каза, всичко опира до финанси…

- Нашите условия в никакъв случай не са лоши. Има екипировка – дават се ски, имаме транспорт. Имаме едно добро лице, но истината е, че това, което имаме ние, те го имаха преди 6-7 сезона. Ние винаги ще изоставаме, защото бюджетите на големите отбори са изключителни. А всеки един спорт в България изостава в това отношение. Финансите са водещи, защото програмата се прави спрямо тях.

- Бил си в най-големите ски центрове. Би ли направил един паралел между тях и Банско, който стана домакин на Световни купи и по ски, и по сноуборд?

- Банско наистина е много хубаво място, много добре развито в последните години. Докараха се Световни купи, на моите колеги винаги много им е харесвало там, защото е нещо по-различно от това, което има в Алпите. Но има курорти, които като мащаби са огромни. Например Вейл или Бийвър Крийк в Америка с хиляди писти и лифтове. Няма база за сравнение. Банско е много хубаво място, но е лимитирано поради това, че са малко пистите. Ако един отбор иска да тренира, трябва да ни затворят една писта, но това не може да се случи, защото има много туристи. Все едно националният отбор по футбол на България да тренира за някой мач и в този момент да си ритат аматьори и деца. Горе-долу това се случва в България. Затова ставаме рано, отиваме от 6 до 9 часа, докато няма хора. Но в един момент това тежи. Не може състезателите непрекъснато да ги вдигаш в 6 часа. Истината е, че трябват повече писти, за да може нещата да станат. А знаете полемиката в последно време….

- Да, колкото и „гореща“, толкова и банална тема за втора кабинкова линия. Знаем, че обичаш природата не по-малко от спорта. Каква е твоята позиция?

- Моята позиция е като на всички. Едната страна казва: „Те искат да си правят не знам си какво…“. Другата казва: „Не, ние искаме да правим…“ Аз не знам кой какво иска да прави, но истината е, че капацитетът не достига. Как трябва да се направи – една кабина, две кабини… На Банско може  би и три кабини да се направят, няма да бъдат достатъчни във времето. В цялата работа има нещо странно. Но в крайна сметка за нас най-важното е да имаме условия да тренираме и децата да се развиват, защото истината е, че не достигат пистите. Да не кажа за Витоша, която е на две крачки. Аз съм израснал там, но не съм се качвал от години, защото няма къде да тренираш. Просто е абсурд! Абсолютно престъпно! По някакви политически мотиви, които не знаем, ние нямаме курорт, който е на няколко километра от София и нямаме скиори. Гората във Витоша години наред е унищожена от т. нар. корояд, а ние се занимаваме с две дървета. Не го разбирам. На мен като софиянец, който е израснал на Витоша, ми е болно, че планината е в такова състояние.

- Когато през 2011 година сложи край на кариерата си заяви, че съжаляваш, че не си по-млад с 10 години, за да се възползваш от условията, които имат сегашните скиори. Промени ли се нещо с това, че Цеко Минев стана президент на федерацията?

- До 2005 година, когато дойде той, нещата бяха много неясни. В интерес на истината имаше доста състезатели, но нямахме тези възможности. Дори нямахме транспорт и пътувахме много трудно. Откакто той дойде, е много по-добре. Имаме много неща, но изоставаме от големите нации и това е истината. Дори не от най-добрите нации изоставаме като финансиране. Финансирането е огромно, но не е достатъчно. Трябва да бъде много повече, ако искаме да отговорим на възможностите на най-добрите.

- Нямаме писта за сноуборд, но имаме финал на Олимпиадата, нямаме ски шанца, но имаме световен шампион за младежи в ски-скока – това е България, но не може да продължава вечно. Догодина българската федерация по ски ще чества 100-годишнината си, предполагам ще има някакви изненади за любителите на спорта. Знаеш ли нещо от кухнята по въпроса?

- Нямам никаква представа какво се планира да се прави. За мен важното е изненадата да бъде такава, че да се подобряват условията и да има повече състезатели. Тревожното, което виждам е, че нямаме състезатели и отдолу започва да става една дупка. Има хиляди деца по пистите, но те трябва по някакъв начин да тръгнат към спорта, а родителите не ги насочват. Иска ми се да има по-голям избор, защото сега имаме един или двама и се опитваме от тях да направим пет. Докато австрийците от 100 вадят двама. В България се опитваме да поддържаме големи отбори, но това няма да стане. Може би ще почнем с единични случаи да се придвижваме – Сани Жекова, Радо Янков, Алберт…

- И в другите спортове вече е така.

- Да, натам вървим. Вече няма да можем да поддържаме тази масовост, за съжаление.

- Вестник „Труд“ пое една кампания – „София – домакин на Зимни олимпийски игри“. Смяташ ли, че това може да стане факт при променените днешни условия – вече не сме зад „Желязната завеса“, член сме на Европейския съюз?

- Предполагам, че един ден ще стане. Много съжалявам, че не стана 1992 година, защото може би тогава щяха да се променят много нещата. Бил съм на Олимпиади с големия Иван Славков – човек със замах, от който останах впечатлен. Надявам се отново да има такъв човек, който да лобира за това в България да има Олимпиада. Но както знаете, олимпиада се дава по политически причини. Надявам се и това да се случи. Малко ми е странно, че след четири години Игрите ще бъдат близо до настоящия домакин, защото Европа не гледа Олимпиада, когато е през нощта. Виждате и колко малко хора има на състезанията. Дай Боже, един ден и България да има Олимпиада. Но ако ни я дадат, може би ще бъде заедно със Сърбия, Румъния и Гърция.

- Ските са спорт номер 1 за теб, но следиш ли и други състезания? Фен ли си на други спортове?

- Бих казал, че съм доста подготвен за всички спортове. Имам много добра обща култура за българския спорт. Трудно бихте ме изненадали в някоя област. Смятам, че всеки един водещ състезател, трябва да има обща култура за спорта. А има ръководители в спорта, които не знаят половината спортове, което за мен е недопустимо. Разбира се гледам футбол, но напоследък малко се пренаситих от него.

- Кой е за теб най-големият български спортист?

- Трудно ми е да отговоря, но на първо четене, мисля че е Стоичков.

- Коя е любимата ти дестинация за релакс? Би ли избрал зимен курорт или предпочиташ нещо по-екзотично и топло?

- Никакъв шанс! Не ми остава време, откакто преди две години детето се роди, съчетавам и лагери. Ходим, когато можем, наблизо – в Гърция или в България.

- Като цяло Карибите, вместо зимен курорт, така ли?

- На Карибите не съм ходил, но бих отишъл с удоволствие. (смее се)