Отличните резултати на българските биатлонисти в последно време станаха повод за сериозна статистическа грешка в спортните среди. 4-oто място на Красимир Анев в Световната купа отпреди 10 дни се оказа, че не е най-големият български успех в този спорт.

Когато започваме да забравяме историята, добре е да потърсим отговор на въпроса, защо се случва така? 

Това се опитахме да направим, срещайки се с най-добрият български биатлонист за всички времена. Днес Владимир Величков продължава своя път, там където неговата лична история започва през месец юни 1959 година. На около 50 километра от столицата, намираме бившият спортист в село Стамболово, съвсем близо до родния му град Ихтиман. 

"Тук, в селото, имаше клуб по ски бягане и след това се появи и този интересен спорт – биатлонът – и както всички деца им е интересно, пушки, патрони и така се запалихме. Тогава се създаде и клуб по биатлон в селото и до ден днешен съществува този клуб", започна разказа си Владимир Величков.

"На Олимпийските игри в Лейк Плесид се изложихме тотално. Беше много студено и не само по наша вина, но и по вина на организацията, защото не може да не си носим патрони за студено време. Нашите патрони стреляха до минус 10 градуса. Под -10 летяха, кой където си поиска."

След разочарованието на олимпийския турнир, едва ли мнозина очакват, че сезон 1979-1980 може да завърши по оптимистичен начин. Изненадващо обаче точно това се случва в последния кръг от Световната купа. Домакин на състезанието е съветският зимен център Мурманск. 

"Нали не се искат много пари за соцлагера, на разменни начала, руснаци ще дойдат тука, ние отиваме там и ни изпратиха. И така стана, че се класират втори и трети. Втори на 20 км, Франс Улрих беше първи. На 10 км се класирах трети", сподели още Величков.

Днес, точно до входа на селото, се намира и работното място на бившия национал, който осигурява заетост на част от няколкото останали местни жители, в изграден със собствените му сили цех за дървопреработка. 

Малкото предприятие е основното занимание на Величков, но той споделя, че може би най-голямата му болка е, че след като слага край на кариерата си през сезон 1989-1990-та, той остава далеч от огневия рубеж и до този момент не е имал шанса да предаде част от своите знания и умения на младите биатлонисти.