Бившата българска състезателка и световна шампионка по художествена гимнастика Симона Пейчева разказа пред „YouTube“ канала „Пичове“ какво е да си вече треньор на деца в един от красивите спортове.

36-годишната гимнастичка сподели и любопитни моменти от своята голяма кариера и разкри за своя тежка контузия, която обаче не я спряла да се състезава.  

„Силно се надявам да респектирам състезателките, но първо искам да ги науча на психика и на това да бъдат отговорни. Прекалено ни е труден спорта, прекалено тежки натоварвания и травми съществуват. Ако децата не се научат да бъдат отговорни към себе си и към съотборничките си, само с тласък от треньора, няма да се получат“.  

„За да стигна дотук, разбирам, че не е лесно. Треньорът поема цялата отговорност – от това състезателката как се е събудила до това в какво настроение, до това дали някой вкъщи няма проблеми и тя го пренася емоционално, до това да се пребори и с отпуснатите и крака и неточните уреди. Треньорът трябва да бъде психолог и повече от майка в тези часове в залата. Това го разбираш, когато започнеш да тренираш с едно дете. Не два-три път, а, когато имаш три-четири години с това дете“.

„Смятах, че, след като се откажа, няма да се върна в залата. Половин-една година бяха достатъчни да релаксирам и в един момент разбрах, че спортът ми липсва. За момента не ми липсва големия спорт, а това да предавам това, което съм научила в годините. Когато не съм залата два-три дена, ми липсва, липсват ми и децата“.

„На 16 години станах световна шампионка. Това е другата част от тази тежка игра, защото на една такава възраст да поемаш толкова тежка отговорност също не е лесна работа. На 16 години си казваш: „Леле, велик съм“, а всъщност не си, защото нищо не знаеш, какво ти предстои, колко по-отговорно е това. Решаваш, че единият медал, който са ти сложили на врата и вече си Господ, а всъщност въобще не е така. Благодарна съм на моята треньорка Мариета Докова, че толкова бързо ме приземи, защото славата понякога си изиграва много лоша шега. Нямаш ли един треньор до себе си, който е здраво стъпил на земята да ти каже цитирам: „Абе, момиченце, нищо не с направила“. Ти си казваш: „Е, как де не съм направила, аз съм Световна шампионка“. Наистина това ти е края на кариерата, края на всичко, защото това, че днес ти дават медал, а ти продължаваш, не се отказваш, от утре пак си никой. Пак си на първата стълбичка да тръгваш нагоре, да се състезаваш на следващото състезание отново по същия начин, който ти предстои. Не само, че трябва да го докажеш, че си световен шампион, това не ти дава нещо повече от другите, които са на конкретното състезание, освен че те го знаят. Ти какво ще изиграеш на това състезание няма да ти даде повече точки заради това, че преди месец си станал световен шампион“.  

„Контузии имам много, операции също. Най-тежката беше тази, която две години играх със счупен крак и накрая вече той не ми беше останал част от крака, защото от толкова тренировки с тази счупена кост на стъпалото, не остана нищо от нея. Наложи се да ми присаждат кост, но колкото и болезнено да беше и колкото отстрани да невъзможно да звучи, контузиите са ми били нормални за спорта. Слава Богу нямам болки в гърба, изкривявания, които да ми пречат да живея, защото има и такива случаи в нашия спорт. Но за един спорт на високо ниво смятам, че контузиите са нещо нормално. Без контузии няма как да си състезател на високо ниво. Няма как да издържиш на натоварвания по шест-осем часа на ден. Нашия спорт не е елементарен. Всичките огъвания, на които трябва да се научат гимнастичките, са извън всякаква анатомия на човека. Хората си казват: „Боже, виж това момиче главата му е стигнала до крака, така се е огънала“. А треньорът казва: „Нищо не си направила, не е достатъчно“, заяви Симона Пейчева.