Следващите редове са лични. Този път те са по-лични от всякога. Това са моите спомени, за моя връх. Не ме познавате, но по-важното е, че познавам Бакаджика. Досега го познавах с радост, но вече не. Мама и татко са ме водили там да играя, да се забавлявам, да почивам, да се радвам. Това е място, което носи утеха. Тихо, спокойно. Това е място, което познавам от дете.

Всичко е запечатано в главата ми. Помня всяка подробност - завоя под върха, който води към паметника, разбитите стълби, по които съм тичала. Помня и старите плочки, останали от соц-времето, остарелите хижи, позакърпени с пари от демокрацията, за да печелят от туристите.

За тези, които никога не са ходили там, на Бакаджика, трябва да знаят, че от върха се вижда цялата местност. Вижда се близкото село, с овчаря и неговото стадо, виждат се трудещите хора в низината, които блъскат в горещината, вижда се и язовирът, ей там - малко вляво, вижда се градът със сивите му блокове. Отново затварям очи и виждам зад мен и високия и стар паметник на върха, който стана свидетел на ужасната трагедия. Виждам всичко това в спомените си. Защото това е моят Бакаджик. Но вече не. Той е на онези 16 души, които останаха там - под красотата на върха.

Точно под алеята и мястото на трагедията има църква. Там съм кръстена, както вероятно и много други местни хора. Обичам това място, въпреки че не съм стъпвала от години. Отецът, който се грижи за църквата (надявам се все още да го прави), ми е разказвал, че ходи сам по пътя, който води нагоре, за да го почиства. Отецът режеше израсналите клони отстрани, както той казваше, "да не стане беля". Отецът се грижеше за всичко, не само с молитви, с дела - нещо, което сме забравили в наши дни. Затова сега бих го попитала, скъпи ми отче, защо не отиде да направиш преглед на автобуса, защо не застана с палката на широката част от пътя, за да отбиваш движението, защо не събра хората в обезопасена част, която да е маркирана?

Компромисът. Компромисът, който някой или много хора са направили, е в основата на тази трагедия. Затова утре е ден на траур. 16 души си отидоха. Нелепо, тъпо, ужасно стечение на обстоятелствата, предпоставено от личната ни безотговорност. Да, правилно - нашата безотговорност, на всички нас, които пресичаме на червено, които паркираме на тротоара, които минаваме тънко, които гледаме сеира, които само цъкаме с език, когато 16 души си отидат от този свят.

Сигурно чакате да започна да обвинявам човека, който е пуснал това превозно средство на път, или пък местните организатори на събора, или пък законодателите, които позволяват 20-годишна трошка да вози хора. Само за справка, из Ямбол продължават да се движат подобни "Чавдари", изпушили от тежкия живот и хилядите километри по улиците на града.

О, да, виновни има. И този път това не е природата. Или онзи горе, който наказва прегрешилите българи или пък им припомня, че са нарушили заповедите му. Има, и още как! И вероятно те си знаят кои са.

И може би най-тъпото от всичко е, че след три дни трагедията ще бъде забравена и предизборните страсти ще превземат новините. Но това няма да се случи в къщата на 16-годишното дете, което с новите си дрехи е отишло да изпее любимата си песен пред събралите се хора, там горе, на Бакаджика. Не, върха не чу песента му, дано поне ние чуем съвестта си!