Отиде си моят приятел, журналистът, познавачът на английския футбол, фенът на ЦСКА и Юнайтед Румен Янков. Твърде рано, ужасно рано ни напусна прекрасен човек.

В горещините на миналото лято, в кварталната градинка, за пореден път с часове спорихме върху вечната тема – моят Левски или неговият армейски тим. После, като се поразхладеше, укротявахме топката на малки вратички и се обединявахме около общата ни страст – Юнайтед.

В началото на есента ми се оплака от внезапна болест. През зимата го виждах по-рядко пред кварталния магазин и се молех да е здрав, беше много отслабнал. Всичко се разви ужасно бързо, инсулт не позволи на Румен дори да се порадва на пролетта...

Искам да запомня Ухото, както го наричахме всички, с една истинска усмивка. Онази от Ноу Камп. Тогава той бе на върха на щастието си. Стана част от радостната тълпа с фенове на Юнайтед, пи бира до насита след победата над Байерн в онзи луд финал за Шампионската лига в Барселона. Снимахме се с купата, с Бекъм...

Румен бе истински футболен човек – разбираше играта, пипаше умело топката на малки вратички, а за английски футбол можеше да спори и с всеки начетен фен от Острова. Напусна ни завинаги в деня, в който любимите му ЦСКА и Юнайтед победиха. Съдба...

Все се канеше да потърси повече житейско щастие в Англия, но докрая си остана тук. Завинаги!

Румен Янков си отиде, но приятелите му ще го помнят. Защото във времената на толкова много злоба и омраза, на мен адски ще ми липсва майсторският опонент в спора, истинският армеец. Защото мили мои, светът не е Левски и ЦСКА, Юнайтед и Ливърпул, Барса и Реал. Любовта ни към тези и други иначе кръвни врагове не бива ни озлобява един срещу друг. Защото сме хора. Човеци сме, преди всичко. Приятели сме. Това ще запомня от Румен Янков.

Спи спокойно, Вечния си сън, Ушенце! Мир на праха ти!