„На феновете в Сърбия искам да кажа – роди се голяма звезда, Анджелина Топич. Пожелавам ѝ здраве, концентрация и големи мечти“, каза в края на интервюто си за Sport Klub великата Стефка Костадинова. Но някак логично беше да започнем именно оттам.
Защото това го казва атлетка, която цели 36 години, 10 месеца и 7 дни беше официалната световна рекордьорка в скока на височина.
Поколения излизаха на пистата и опитваха да съборят рекорда на Стефка от Рим 1987, докато това най-накрая успя да стори Ярослава Махучих преди година и половина в Париж. Стефка е най-успешната сред многото велики скачачки от Балканите, а Анджелина е една от малкото, които биха могли да я доближат. Това не са наши думи, а думи на самата Костадинова.
За това какво е необходимо, за да се случи подобно нещо, но и за всичко, което съпътства пътя на Стефка – от първите тренировки в Пловдив до статута ѝ на една от най-големите легенди в историята на леката атлетика, говорихме дълго. А времето прелетя, както на пистата.
Чухме, че не само познавате Анджелина, но и внимателно следите кариерата ѝ и изпитвате големи симпатии към нея. Какво забелязахте у нея, което може би убягва на „обикновеното око“?
„Преди всичко познавам много добре нейния баща. Той беше уникален скачач. Много се радвам, че дъщеря му върви по неговите стъпки. Гледах я на живо преди две години. Моят приятел Георги Помашки, треньор на двукратния олимпийски шампион в скока на дължина Милтиадис Тентоглу, ми каза: „Стефка, дъщерята на Драгутин е като теб“. Тогава ми светна лампичката и започнах да я следя още по-внимателно“, разказа носителката на 15 медала от най-големите първенства и сподели първите си впечатления.
„Първо – тя е много млада. Второ – изключително талантлива. Щастлива съм, че скача два метра, защото с това вече влиза в клуба на големите. Два метра – това е феномен. От този момент нататък всичко става много по-трудно, защото конкуренцията е огромна. Но това е добре, защото в голямата конкуренция се раждат големите резултати. Затова съм много щастлива за нея.“
Анджелина е в самото начало на пътя, който вие изминахте. Вашият, през световния рекорд, ви отведе до олимпийското злато. Каква грешка не бива да допуска младата ви колежка по пътя към големите успехи?
„Грешки ще има много“, казва Стефка.
„Те тепърва предстоят. Но по същество – човек трябва да има мечти. Когато си на това ниво, а и когато не си, трябва да мечтаеш за големи неща. И тогава те ще се сбъднат“.
След това даде личен пример, точно от възрастта на Анджелина:
„На 19 години си мислех: „Какво имат тези жени, които чупят световни рекорди, а аз нямам? Нищо“. И мечтаех за световния рекорд. Лягах и се събуждах с мисълта за 2,09. В началото не се получаваше, но мечтата беше огромна и се сбъдна“, каза тя и добави: „Разбира се – с много работа.“
Как реагирахте, когато Махучих подобри рекорда?
„Бях в Рим. Първата ми реакция? Поздравих я. Това е феърплей. Скокът на височина трябва да се развива. Жените могат 2,12, 2,13 – защо не и 2,14?“.
След това даде и ценен съвет, както за Анджелина, така и за всички млади спортисти:
„По пътя ѝ ще има много препятствия. Но най-важното е нито едно състезание да не бъде подценявано. Няма значение дали е държавно, балканско, европейско, световно първенство или Олимпийски игри. За мен всяко участие беше важно.“
„Най-щастлива бях, когато скачах пред пълен стадион „Васил Левски“, пред своята публика. Тогава показвах и доказвах. Характерът, треньорът и психиката са изключително важни. А най-важното е да имаш огромно самочувствие.“
Тя добави, че два метра са голямо постижение, но това вече е… минало:
„Прескочиш ли два метра, това остава в миналото. И толкова. От утре започваш отново от „А“ и „Б“. Не бива да се губиш. Днес си скочила два метра, но от утре всичко започва отначало. Концентрация, концентрация, концентрация. Това е същината.“
Каква грешка не бива да допуска нейният треньор, в случая баща ѝ Драгутин?
„Познавайки баща ѝ, тя е истинска дъщеря на баща си… Грешки може да има много. Но най-голямата грешка е, когато след голям резултат човек дни наред „лежи“ върху успеха.“
„Не. Днес са два метра, а от утре отново А и Б… и мислиш за 2,03, 2,06, 2,08, 2,11. Това не е грешка, това е психология. Емоциите трябва да се контролират.“
Тя отново даде личен пример:
„Когато излезеш на пистата пред пълни трибуни, концентрацията трябва да е невероятна. Аз прескочих 2,09 пред пълен стадион, няколко секунди след като Бен Джонсън подобри световния рекорд на 100 метра. Изключваш се от стадиона, изключваш се публиката. Оставате само ти и летвата. Треньорът те е подготвил до състезанието, но долу, на пистата, всичко зависи от теб.“
„Той може да направи някои малки корекции, но накрая сте само ти и летвата.“
Йоланда Балаш, Йорданка Благоева, Людмила Андонова, Стефка Костадинова, Бланка Влашич, а сега и Анджелина Топич. Какво има на Балканите, че постоянно раждат толкова големи шампионки?
„Балканите са изключително талантливи. Имаме върховни спортисти, артисти, певци. Ние сме уникални народи. Това показва, че балканските народи са голяма сила.“
Спомняте ли си момента, когато за първи път скочихте два метра? Какво почувствахте?
„Помня го много добре. Беше в България, пред пълен стадион. Бях безкрайно щастлива“, казва с усмивка.
„Радостта беше огромна. Интересът към мен и към треньора ми нарасна. Но моят треньор Ники Петров ме върна на земята и каза: „Само днес – това е. Двата метра са тук. От утре мисли за много по-висока цел“. Не е лесно, защото всичко е в психиката и нагласата.“
Колко трудно беше да продължите напред след тази голяма крачка?
„Когато прескочиш два метра, не мислиш да спираш. Мислиш само напред – тренировки, концентрация, самочувствие. Самочувствието е задължително. Със съперничките бях приятелка, но на стадиона всяка се бори за себе си и за своята страна. Психиката е решаваща. Големите резултати идват в силна конкуренция. При мен беше така.“
Тя казва, че характерът ѝ е помогнал както в кариерата, така и в живота:
„Имам много здрава психика – и в спорта, и в живота. Това ме съхрани. Имах огромно доверие в себе си и в треньора си. Не е случайно, че Ники Петров и аз бяхме тандем 37 години.“
След това си спомни и други големи имена:
„Ние, българите, сме топли и силни хора. Имаме невероятни таланти и сме го доказали. Имаше силни имена като Светла Костадинова, Людмила Андонова, Даниела Благоева…“
А после открои още едно балканско величие:
„Бланка Влашич – уникална атлетка.“
„През 1987 г. получих „Златния Оскар“ в Милано още преди световния рекорд. Вече бях световна шампионка в зала с 2,05. В този списък бяха Марадона, Пеле, Борис Бекер, Майк Тайсън, Сергей Бубка, Сена и други. Това е феномен. Разпознаха потенциала ми още преди 2,09.“
Кое ви донесе по-голяма радост – световният рекорд на 22 или олимпийското злато на 31?
„На 22, когато поставиш световен рекорд, е нормално да „летиш“. Но и след 2,09 продължих да скачам високо – 2,05, 2,07… След рекорда трябва да продължиш да мечтаеш и да се бориш още повече. Не можеш след 2,09 да паднеш на 1,96, това не съществува. Трябва да защитаваш титлите си.“
„Станах многократен шампион. Подобрявах рекорди и в зала, и на открито. Това е основата. След сбъднатите мечти целта ми стана олимпийското злато. През 1988 бях втора. Именно това второ място ми помогна през 1996 да сбъдна мечтата си.“
„Ако бях спечелила през 1988, може би нямаше за какво повече да се боря. Вече имах всичко.“
Както и Бланка, и Стефка рано се сблъсква с тежки травми:
„През 1989 имах сериозна контузия – счупих пета метатарзална кост. Възстановяването беше дълго. Операцията беше в Германия и съм благодарна на клиниката и лекаря и до днес. С тази пластина в ходилото през 1996 станах олимпийска шампионка. Беше много трудно.“
Как се чувствахте в Барселона през 1992?
„Имах болки в ахилеса. Само треньорът и аз знаехме. Беше мое лично решение да участвам. Знаех възможностите си – въпреки болката можех до 1,94. Не казах нищо на медиите. Ако те боли – оставаш вкъщи. Аз поех риска.“
Четири години по-късно в Атланта упоритостта и вярата ѝ се отплатиха с олимпийско злато.
Каква е тайната на дълголетието ви?
„Няма тайна. Работа, талант, подготовка, добри и лоши моменти. Може би имах късмет толкова дълго да нося радост на себе си, семейството си, България и феновете на атлетиката. Имах стабилни резултати.“
Очаквахте ли рекордът да издържи 37 години?
„Честно – не. Първите 20 ги броях. После знаех, че е въпрос на време да се роди нова звезда. Най-близо беше Бланка Влашич, мислех, че може 2,10.“
Може ли Анджелина един ден да влезе в този клуб – като световна и олимпийска шампионка, а защо не и световна рекордьорка?
„Тя вече е в тесния кръг на тези, които са скачали над два метра. Вече е сред големите. От сърце ѝ желая да зарадва целия свят“, каза Стефка Костадинова в интервюто си за Sport Klub.
