С олимпийски дух

Тежко е. Навън ръми лек, кисел дъждец, скалите на Рила са мъгливи, изворът на Марица бяга надолу, към ниското, към градовете, хората и заводите. Нима е луда тази вода, мисля си, нима не знае къде отива!

Не, не знае. А аз зная, че утре рано трябва да поема към града и към впрягащите часове на делника, че задълго ще трябва да потисна в себе си първобитния инстинкт за бягство, да го подчиня на модерното и всеобщо желание за изкатерване на малки и големи служебни връхчета, за преминаване на малките и задължителни в града маршрути. Зная, че ще трябва да възродя жаждата да се боря, че ще трябва да се пазя не от падащи камъни и лавини, а от нарочните хрумвания на хората – от властта на автомобилите и думите.

Тежко е. Прозорецът на хижата е мъничък, през него нахлуват мъглата и приплъзващата се от ниското вечер. Малката планинска долинка придобива приказно тайнствен вид, мамят с неизвестност околните, почти непристъпни върхове, които удря бягащата вода.

Бягството. За всеки от нас веднъж иде внезапният или чакан час, в който фалшивото задоволство от спокойния бряг на апартамента с неизбежните телевизор и компютър, от установените с години навици, режими и разговори, от определеното по правилник общуване с колеги и приятели, от непристъпната стена към нови познанства и чувства, загива.

И като една закъсняла, но най-истинна обич ни грабва непознатата страст към новото, неизвестното, необикновеното. Има хора, които убиват тази страст. Но други, вместо да погледнат към чашката или новия екшън филм, вместо да идат в някоя дискотека, където гъстият цигарен дим и парализиращият шум на музиката ще заглушат за няколко часа всяка мисъл, всяко желание, всеки слух, неизвестно защо, стягат раници и скъсват, макар за ден-два, с града. И те като реката под моя прозорец не знаят къде отиват, къде ще ги отведе неизвестността на непознатата, едва проходима пътечка – към връх или към пропаст, към буря или към слънчева, спокойна поляна. Но именно неизвестността е тяхното опиянение – не парадът на думите, не чуждата, външно опиваща отрова на алкохола и противочовечната, бясна музика.

Те имат друга музика – спокойният ритъм на крачките и върховете, на изкачванията и слизанията, които водят към победата. Една победа над стръмните скали в природата и себе си, над вътрешните хищни пропасти, съвсем непознати доскоро и опознати с помощта на вярното и истинско приятелство. А то се ражда в трудността. Гледаш – улици, тротоари, край теб вървят хора, толкова непознати, различни и чужди. Ние идваме на тая земя с един дълбоко вгнезден в душите ни страх: че всички около нас са наши врагове. Това е скритият, потаен корен на нашия егоизъм. Няма по-благоприятна почва за разрастването му от тази на делничните подлости, дребнави престъпления и компромиси. Уж за да се предпазим от тях, ние потъваме все по-дълбоко в себе си, в своите цели, интереси и мечтания. И не усещаме как престъпваме чертата на определената още в детството нравственост, как я превръщаме в смешен, недорасъл идеал, недостоен за нас, големите и силните. Горе в планината егоизмът ни се топи мигновено – може би защото усещаме колко дребни сме, изведени извън стандартния си свят. Планината е като друга планета – не се ли приспособиш към атмосферата u, ще загинеш.

Свикнали сме да се приспособяваме – няма по-ценно и уважавано днес човешко качество, няма по-голямо съкровище от това с артистична лекота да сменяш различни роли – според ранга на човека отсреща да промениш израза на лицето си, погледа си – при всеки вятър.

Но планинските ветрове не са като ветровете в града – изкуствени, леки, зацапани, причинени от някой комин. Там, горе, те са истинските, изхвърлените от нас ветрове. Тяхното течение обхваща сърцата като буря, на която нищо невярно не може да устои.

И изчезват лъжите и фалшът, псевдоприятелствата, създадени по необходимост, псевдолюбовите, оплетени с измама. Отнети са единствените ни и образцови опори, благодарение, на които в града устояваме бетонното си положение. Горе е истинската пръст, непокрита с бетон, толкова необичайна и страшна, че в началото не можем да ходим по нея – усещаме, че ще потънем задушени.

След оловния дъх на ауспусите, тежи ни бистротата на планинския въздух. Тогава на помощ ни иде една друга, потушена вътрешна опора, притисната от цивилизацията, закърняла – проникновението, че тази земя и този въздух са майчината ни люлка. Идва на помощ ръката на непознат човек от редицата – мост над пропастта на думите, чуждите погледи и непознатите стъпки.

Една малка победа – изкачване на някой планински връх, познат и преди това на хората. Каква огромна победа на непристъпностите вътре в нас!

И от далечните хоризонти на миналото, от първичните напъни на еволюцията, изплува могъщото: „Ние, хората!”