Футболът ражда мечти. Понякога те тръгват от кварталното игрище, преминават през школите в България, за да достигнат до терените в Англия. Историята на Данаил Михайлов е точно такава – изпълнена с футбол, учене, амбиции и вяра в пътя напред.

"Казвам се Данаил, от България съм, от София съм родом и уча в Англия, в Братфийлд Колидж. Съм на 18 години, занимавам се с футбол и с училище едновременно", започва той.

За него изборът кое е по-хубаво – училището или футболът, не е труден. „Безспорно е футболът. С училището в момента сме в много лоши отношения, тъй като има мислите, които идват и трябва да уча за тях.“

Данаил попада в Англия чрез програма за стипендии. „Кандидатствах за една програма в Източна Европа, казва се HMC. Те ме свързаха с Братфийлд, тъй като кандидатстваха за мен за пълна стипендия. По тяхно мнение, това беше перфектното училище за мен.“

Впечатлението му от школата не е само заради условията. „Когато заминах, кампусът беше страхотен – огромен. Бях много изненадан от нивото на футбол, защото е училищен футбол. Не очаквах да е по-добър от академиите в България, а то беше супер професионално.“

Футболният му път в България започва от малък. „Първо започнах в ДИТ, после бях в Септември, в Национал и в Левски за 6 месеца преди да замина.“ В Братфийлд обаче открива ново ниво: „Имаме тренировки всеки ден, индивидуални подготовки с видеоанализи и фитнес програми. Треньорите са страшни професионалисти – много от тях са били в академии.“

А резултатите са налице – две поредни купи с колежа, последната – на стадиона на МК Донс. „За първи път в историята на Братфийлд се класираме два поредни пъти на финал на ISFA. И двата пъти спечелихме. Във втория бях капитан и вдигнах купата.“

„Подкрепата беше страхотна – 15-20 автобуса с ученици от нашето училище. Бяха около 1000 човека. Подкрепяха през целия мач“, споделя той. „И най-якото – ръкувах се с Дарън Ингланд, съдията от Висшата лига. Той беше дошъл да свири мача.“

Футболната любов на Данаил започва рано. „Започнах да играя едно лято в Бургас, при баба и чичо ми. Той ме записа на тренировки. Чичо ми е причината, така да се каже.“

„Със сигурност, още преди 7 години съм казал, че искам да стана футболист. Още го твърдя. Футболът е голяма част от живота ми.“

През годините минава през всички позиции. „Първият ми номер беше №3 – централен защитник. После станах бек, дълго време играх халф, а в Англия започнах като крило. Втория сезон играх централен нападател и вкарах 26-27 гола.“

Макар да учи в чужбина, той не забравя откъде е тръгнал. „Левски, от малък съм фен. Следя българския футбол, колкото мога – въпреки трудностите с каналите.“

Предстои му нова стъпка – футбол и учене в САЩ. „Имам предложение за пълна стипендия в университет в Чикаго. Ориентирал съм се към психологията – избрах я на шега, но много ми хареса. Ако не стане с футбола, ще имам добро образование.“

Адаптацията в Англия не е била лесна. „Най-големият проблем беше акцентът. Мислех, че знам английски, но там не разбирах нищо. Учил съм в Американския колеж – говорим английски, но по-скоро български. Когато заминах, шокът беше голям.“

Любимият му футболист днес е Кристиано Роналдо. „Нямам идея какво съм казал преди 7 години, но сега е Кристиано. От малък съм фен. Подкрепям Челси – не толкова силно, колкото Левски, но са ми симпатични.“

И за финал – за ВАР: „Преди години писах курсови работи против ВАР. Сега виждам и позитивната страна – ако технологиите могат да направят играта по-честна, без да убиват тръпката – нека ги има.“