Името ѝ е Радослава Ненова. Тя е жената до алпиниста и зоолог Боян Петров, който успя да покори 10 от общо 14-те 8-хилядни върхове на планетата. През 2016 година тяхното семейство трябваше да преживее и автомобилната катастрофа в Кресненското дефиле, която за малко не отне живота на алпиниста.

В семейството на Радослава и Боян обаче винаги ще има място за любовта към планината, без значение на препятствията, които са минали или предстоят.

„Не работя, гледам деца и спортувам. През последните години развих мания по ултрамаратона. Това са планински бягания по 100 км. Понякога отнема цяло денонощие да завършиш един. През нощта си с дивите животни. Ако успея да догоня някой мъж е добре, че да не ме е страх.”

„Всичко е свързано с малко лудост. Просто се отключва един адреналин в тялото ти, който те кара да забравиш болка и всичко.”

„Да, планината ни събра. Запознахме се през 2004 година, беше ми инструктор. Оттогава не  е водил курсове. Не съм забранявала, но то си стана по естествен начин. Който водил, водил, дотук с курсистките!”

„Първата голяма експедиция? Това бе първият опит на К2. Беше ми притеснено, тъжно, чудех се какво се случва на тези експедиции. Имаше една легенда в главата ми какво става там. В главата ми нещата изглеждаха изпълнени със смърт, с мъка. Като го преживееш лично, разбираш, че и в планината е като в града – и доброто, и лошото. Само че там е по-красиво.”

„Използваме сателитен телефон. Всеки ден почти се чуваме и си пишем. Няма момент, в който да не знам какво се случва. Кога се изплаших най-много? По време на една експедиция му стана много зле в един от лагерите. Тогава трябваше да направя всичко – да намеря лекар и да помогнем с наличните лекарства. Това са такива моменти, които съм се научила да отработвам бързо, но са доста емоционални.”

„Крайната му цел е да изкачи всичките 14 8-хилядници. Това се нарича „хималайска корона” и той иска да я направи. Той е стигнал до 10, мисля… Дори не водя това счетоводство вече, защото той ще ги направи рано или късно. Станало е като ежедневните неща, които просто не ги мислиш. Претръпнала съм. Твърде дълъг период е самото изкачване. До 2-3 месеца отнема една експедиция.”

„Не се натоварвам от тези експедиции. Той най-тежките неща с него станаха тук, а не при изкачванията. Това е излишно напрежение.”

Животът на Боян Петров преминава през доста изпитания. На два пъти е диагностициран с рак, а впоследствие заболява и от диабет, за да дойде и инцидентът, при който кола го помете в Кресненското дефиле.

„Тези неща са причината да се заинати толкова  - да докаже на себе си и на околните, че нито болести, нито всякакви други включвания на коли и катастрофи могат да го сломят. Най-лесно е да кажеш: „Аз съм болен” и да се предадеш.”

„Обаждането след катастрофата беше най-ужасното, което съм получавала. Звъннаха ми един след друг няколко човека, аз помня единствено обаче това от лекаря, който започна да изрежда какви са последствията, какво мога да очаквам аз. Прогнозата беше много лоша и дори не знам какво съм му отговаряла. Онемях тогава.”

„Трябваше ми известно време да осъзная разговора ни, да го премисля. Седнах на този диван, мълча си и си прехвърлям: какво следва, какво правя аз… Какво ли не си помислих тогава. Той беше с черепна травма, с много други наранявания и в кома. Знаех, че трябва да отида до болницата. Приготвях се за този момент да го видя как изглежда. Той имаше цвят на кожата, какъвто никой жив човек няма. Беше ужасно.”

„Не съм сигурна дали тогава бях оптимист. Няма как да си вечно оптимист, особено когато и докторите не ти дават надежда. Имаше два дни, в които не бях оптимист. Беше в кома, не можех да отида при него, защото беше в реанимация. На третия го извадиха от кома и ме пуснаха да го видя. Той нямаше представа къде е, какво е станало, колко време е минало. Аз му обясних, че го е ударила кола. Тогава се върна оптимизмът, макар да знаех, че пътят е дълъг.”

„Мина по-малко от една година след катастрофата, когато той пак тръгна на експедиция. Не мога да сметна месеците точно, но когато дойде сезонът за изкачванията, той отиде и се качи с всичките си железа по краката.”

„Какво не знаят хората за Боян Петров? Че няма чувство за хумоор. Когато му разказвам вицове, той не ги разбира. Когато се майтапя с него, той се чуди сега това смешно ли е или някой просто ме заяжда. Много пъти се налага да му превеждам: на този виц тук е смешното, това е шега. Понякога успява спонтанно да каже някакво майтапче и аз много се радвам, че така отвътре му е дошло.”

„Той е много силен характер, толкова силен, че понякога може да те побърка. Всичко е по график. Примерно, уговаряме се нещо, но настъпва промяна и това го вади от обувките, както се казва.”

„Еверест му предстои пролетта. Заминава натам. Еверест си е Еверест. Той доста го отбягваше, но няма как да го прави до безкрайност. В момента, в който реши, че ще прави всички 8-хилядници, защото в началото не осъзнаваше, че ги прави, Еверест не му беше предизвикателство. Има така и едно негативно отношение у него, защото преди време, когато се правеше експедиция, не го включиха заради диабета. Той тогава реши, че К2 е неговият връх и ще „отмъсти”, като го качи. Сега ще има по-особена тръпка.”