Днес един от най-големите спортисти и треньори на България - Иван Иванов, чества половинвековен юбилей. Олимпийският шампион от Барселона 1992, четирикратен световен и петкратен европейски шампион по щанги, който от 10 години е начело на националния тим, ще празнува в лагерна обстановка. Той е в София, където националите са концентрирани за това, което ги чака до края на годината. Ето какво сподели Иванов, който два пъти е определен от Международната федерация по вдигане на тежести за щангист №1 в света (1989 и 1991), пред „Мач Телеграф“.
 
- Честит юбилей, г-н Иванов! Как ви се струват тези 50 години, равносметка правите ли си?
- Рано ми е за равносметки. Не съм правил такива, има време. Може би, живот и здраве, на по-голяма годишнина ще направя и това.
 
- Няколко пъти казахте, че сте много изморен и изчерпан след 10 години начело на националния тим по вдигане на тежести и че след Токио може би ще се оттеглите... Продължавате ли да се чувствате по този начин и какви са плановете ви до края на годината, а и за следващата?
- Да, изморен съм, но няма време да се чувствам по този начин и да се оплаквам, защото има доста неща и ангажименти за вършене. До края на годината ще продължа да водя отбора. Всъщност много зависи от това дали ще има световно в Перу в края на годината. Засега дати не са определени, но най-вероятно то ще се състои. Натам са насочени усилията ни. Има информации дори, че Мексико може да смени Перу като домакин на този шампионат. Ще видим... Има и европейско за 20- и 23-годишни. Ако световното все пак пропадне, това ще е последното ни състезание за годината.
 
- Премина ли разочарованието от скандално отнетия медал на Христо Христов в кат. 109 кг на олимпиадата?
- Горчилката ще остане дълго, няма как. Но нищо не може да се направи, всичко е приключило. Мръсните игри в големия спорт са факт и ние трудно можем да се преборим с тях.
 
- Имате толкова много титли и медали, че в няколко реда едва ли могат да бъдат изброени – олимпийско злато, 4 световни и 5 европейски титли, Световна купа... Кои все пак са най-драматичните ви успехи?
- Олимпийското злато няма как да не е на първо място. Отидох в Барселона като големият фаворит, след като преди това бях спечелил три световни титли. Тази отговорност обаче доста тежи. Станах шампион с последния си опит на 150 кг в изтласкването. Такъв драматизъм трудно се повтаря. Иначе четирите си световни титли спечелих убедително, бях отчетливо по-добър от другите, там драми почти нямаше.
Колкото до европейските триумфи, спомням си шампионата в София през 1993 година. Тогава изоставах доста от Севдалин Минчев след изхвърлянето – цели 7,5 кг, и в изтласкването ми се наложи да вдигна 157,5 кг, за да спечеля титлата. Тази тежест я бях вдигал само веднъж на тренировка, и то с по-високо лично тегло. За самото състезание трябваше да свалям  4 кг. Но успях да ги изтласкам и да стана първи.

Иван Иванов щанги

източник: Lap.bg

- Знаем, че тежка контузия през 2002 година слагай край на кариерата ви. Всъщност кои са най-големите травми в спортния ви път?
- Тази, споменатата от вас, е най-голямата. Готвех се за световното във Варшава, бях в страхотна форма, но извадих рамо и всичко приключи. Нямал съм други тежки контузии по време на кариерата си. По-леки травми и болежки – да, това е съвсем нормално. Но други тежи контузии съм нямал. Дори винаги съм вдигал без колан и без наколенки, ако ви е направило впечатление. Това показва, че организмът ми е бил в отлично състояние.
 
- В житейски план кой е най-щастливият ви момент?
- Раждането на сина ми без съмнение. Роди се на 5 декември 1992 година.
 
- Разкажете малко за първото си отказване от спорта през 1993 година...
- Беше след световното в Мелбърн, когато станах за четвърти път световен шампион. Просто бях постигнал всичко и нямах достатъчна мотивация, имах нужда от почивка.
 
- А защо се върнахте?
- Ами омръзна ми да си почивам (смее се). Върнах се, но някак си не тренирах по същия начин, както преди. Не така интензивно. И тогава се появиха травмите. А аз разбрах, че тренираш ли редовно и интензивно, по-малко се контузваш, отколкото когато намалиш оборотите и го караш по-леко. Това се опитвам да предам и на сегашните състезатели. Точно защото не тренирах както преди, не успях да стана за пети път световен шампион на първенството в Истанбул през 1994-а. Там ме победи Халил Мутлу, а аз останах втори.
 
- Хората, които не са близо до щангите, навярно не знаят, че започвате треньорската си кариера в Хърватия.
- Да, след като приключих с активния спорт заради контузия, хърватите ми подадоха ръка и аз съм им много благодарен за това. Това беше безценен опит за мен и ме подготви за бъдещите ми изпитания.
 
- Черпили сте опит от много треньори...
- Взел съм от всеки по нещо и съм им много благодарен. На личните си треньори в Шумен и на тези в националния тим. Като започнем от Иван Абаджиев и минем през Нораир Нурикян, Йордан Иванов, Янко Русев, пак Абаджиев и накрая Пламен Аспарухов.
 
- Спомняте ли си първата си среща очи в очи с легендарния Иван Абаджиев – вие още юноша, а той – най-големият треньор в света?
- Спомням си, разбира се. Имаше невероятно страхопочитание и уважение. Така продължи и през всичките години след това. Винаги съм го уважавал, а и той често ми е помагал, когато станах треньор. Идвал е в залата, за да мотивира състезателите и да им държи речи. Той беше и си остава ненадмината легенда. Дори днес ще се обадя на съпругата му Мария. Родени сме на една дата. Тя също има годишнина – става на 80. Винаги съм засвидетелствал уважение към Папата на щангите и неговото семейство.
 
Още новини - четете в днешния брой на "Мач Телеграф"