С края на годината настъпва времето за равносметка и е нормално да погледнем и кои спортисти са отбелязали най-голям прогрес. Макар да са относително слабо популярни, ръгбистите от националиня отбор на България отбелязаха може би най-големия скок за изминалата година.

Израстването им за последните 24 месеца е феноменално, но също така се явява и нещо като последен шанс за Българската федерация по ръгби (БФР) да направи нещо за играта след години на летаргия.

Ако един състав се изкачи от 96-то място в света до 74-то, прогресът ще е огромен, но пак може да остане незабелязан. Поне ако разглеждаме катеренето на световната ранглиста с призмата на футболен фен и методиката на ФИФА. 

Постижението на българските ръгбисти е забележително по няколко причини. Първо, точки за придвижване нагоре се дават, само когато победиш съперник, който е класиран преди теб. И второ, в сравнение само с европейски отбори, българското ръгби се нарежда преди българския футбол – съответно на 26-то и 27-мо място.

Най-забележителното обаче е в трансформацията, която отборът изживява. През 2018 година начело на състава застава френският специалист Ромен Балмис. Като много други експати, и той търси начин да практикува любимата игра, но скоро големите му познания го превръщат в лидер първо на клубно ниво в отбора на НСА, а след това и на националната формация.

Приносът на французина се простира далеч извън състезателната дейност. За по-малко от година той привлича като спонсори някои от водещите френски транснационални компании с дейност в България. Като асистенти привлича опитни български ръгбисти, статистик и видеонализатор.

Най-забележителното – всички те работят за националния отбор безплатно. Всеки си има професия или бизнес, ръгби е поле, в което дават. Взимането е във формата на морално удовлетворение, репутация и контакти. Привлечените пари се дават за екипи, хотелски настанявания, пътни разходи за гостуванията и организиране на домакинствата.

Рецептата за успеха изглежда ясна. Тактическата грамотност и дисциплина се повишават. Съперниците се разузнават с видеозаписи и специализиран софтуер. Техните игрални навици се изследват, за да има по-малко изненади на терена. Играчите не се притесняват за екипи, нито дали ще има пари за гостуването до една или друга държава.

Тук всъщност е най-голямата трансформация. За последните осем години Българската ръгби федерация смени няколко президенти. Дългогодишният президент Любомир Стоичков (вече починал) отстъпи поста на Росен Чолов през есента на 2011 г. Той обаче се сдоби с обвинения от прокуратурата и прекара месеци в ареста.

На мястото му през 2013 г. дойде бившият спортен министър Васил Иванов – Лучано. Най-запомнящото се от неговото президентстване беше скандал, отразен в националните телевизии, където женският национален отбор нямаше с какво да отпътува за международен турнир.

През 2015 година дойде червеният депутат Атанас Зафиров, който и до днес управлява федерацията, макар вече да не е член на парламента. В първите години от неговото управление скандалите затихват, усещането за пропадане също, но стабилността на дъното е достатъчно безрадостна и потискаща. И така до 2018 година, когато начело на националния отбор застава Ромен Балмис.

Фактът, че за две години националите имат само две загуби (едната в контрола), а вече са натрупали седем победи (от тях четири са последователни), натрапва огромния контраст между организацията, която създадоха няколко чужденци и хаоса, който цари в областите, за които българските администратори се оправят сами.

Последното със сигурност трябва да се изследва, защото установяването на причините за проблема е първата крачка към неговото разрешаване. Тази година трима от националните състезатели скъсаха кръстни връзки в международни мачове, или подготовката за тях, но се оказа, че застраховката на федерацията не покрива хилядите левове за диагностика, оперативно лечение и рехабилитация. Днес те се оправят сами, като за последния се правят опити за привличане на помощ.

Тоталната липса на подкрепа за елитни състезатели в контактен спорт няма как иначе да се коментира, освен като недопустима. Но ако догодина националите получат промоция в по-горната група, те ще се изправят пред още по-силни съперници. А това ще означава още по-добро подсигуряване на противника и още по-големи рискове за нашите, ако не се подсигури адекватна подготовка във всяко отношение.

Истинската трагедия

Големият ужас е националният шампионат, или по-точно неговият залез. Тази есен първенството трябваше да започнне с три отбора – Валяците от Перник, Локомотив София и Варна. Още преди старта, вече беше ясно, че всички са медалисти. След като Варна така и не продължиха, в момента борбата е между два клуба, които спорят за първото и второто място.

Това е резултат от неглижирането на множество червени лампи, светили през годините. След като всяка грижа е изглеждала дреболия, днес те са се разраснали до степен, при която натрупването им ги прави непреодолимо препятствие за всеки клуб. Повечето проблеми могат да се обособят в няколко точки:

1. Няма хора. Играчите застаряват, а все по-малко юноши се пристрашават да играят ръгби. Изключенията по-скоро потвърждават правилото;

2. Клубовете нямат ресурс да плащат съдийски наряди, медицински лица, охрана и други изисквания, които федерацията е опитвала да наложи през годините;

3. Спорното съдийство;

4. Липсата на респект към съдиите. Коректно е да се отбележи, че реферите не са много по-слаби от общото ниво на играта;

5. Разделението на отборите – два супер силни: Балкански котки Берковица и Валяците Перник, срещу всички останали;

6. Страхът на съдиите да санкционират мръснишката игра на някои от най-утвърдените състезатели и отказът на пострадалите да приемат ролята на боксови круши, като виждат, че нарушенията не се наказват адекватно;

Така всеки клуб търси самостоятелно решение. Настоящият шампион Балкански котки Берковица смятат, че могат да намерят повече полезност в един регионален шампионат Rugby Regional Championship, където сили мерят отбори от Западните Балкани, главно от Хърватия и Словения.

Янтра от Габрово, Моряците от Бургас и Варварите от София също не играят в шампионата и търсят сътрудничество за уплътняване на сезона с приятелски мачове, а когато е необходимо, един от трите клубове осигурява играчи за другите два. Тази година Варварите организираха международен турнир с участието на гостуващи състави от Косово и Македония, а от българска страна участваха Берковица, Бургас, Габрово и НСА.

Валяците и Локомотив отдавна действат като побратимени състави и си помагат, което е достойно за уважение. Ситуацията обаче натрапчиво напомня за Второто българско царство, или по-точно за раздробеността на българските владения преди да бъдат завладяни от османците.

Въпреки, че мнозинството от ръгби клубовете са в насипно състояние, сякаш всички държат на разделителните линии. Едни искат адекватно съдийство и справедливи санкции за най-силните. Други желаят мачове със съперници, които не са няколко класи по-силни и това да предрешава изхода на мачовете преди да започнат.

Ако Валяците и Балкански котки са значително по-силни, те заслужават уважение за това. Но ако един състав е подготвен да води битки, а другият състав иска да се блъска през уикенда без играчите да се притесняват, че в понеделник може да са контузени и неспособни да работят за прехраната си, е логично те да откажат мач с най-силните отбори. Компромисът опира до въпроса какъв формат да се предложи.

Формат, при който най-силните отбори получават подкрепа за мачове с балкански отбори от техния ранг, а в Бъгария да се състезават останалите и най-силният измежду тях да мери сили с двата хегемона, е само един от всички варианти. Може и да не се приеме, но историята показва, че национален шампионат "всеки срещу всеки" се отхвърля мълчаливо от клубовете и не се е случвал поне от десетилетие.

Силно се натрапва нуждата от онази невидима спояваща сила, която статистиците наричат Х-фактор, а популярно се намира между понятията лидерство, харизма и визия. Формат, около който съставите да се обединят, не е невъзможен. Дори и ако той предвижда Берковица и Перник да се подпомагат за международни мачове, а в България да играят срещу най-силните измежду останалите клубове, или който пожелае.

БФР обаче трябва час по-скоро да заработи за привличане на финансиране от частни спонсори и то да се разпределя справедиливо между клубовете според техния принос в сгъстяването на състезателния календар. Нейна е отговорността да измисли програма ръгби да се популяризира сред младите, да улесни достъпа на чужденци – експати и студенти, гостуващи по програмата "Еразъм".

Обучението на адекватни съдии или докарването на такива от чужбина, също е отговорност на федерацията, също както защитата на здравето и достойнството на всички рефери и официални лица. По последните точки БФР взима мерки в последните месеци, но резултатът може и да не дойде незабавно.

За такъв обаче трябва да се работи и клубовете трябва да преглътнат егото си, защото не се ли използват успехите на сегашния национален отбор, ще последва ново лутане и то може да продължи с десетилетия.