На този етап от Олимпиадата сме капо. Един щангист взе медал, ама за друга страна. Големите надежди в тениса бяха по-скоро плод на нашите мечти. Не е реално Пиронкова и Гришо да бъдат сред най-добрите трима, въпреки че точно в Лондон е тяхната настилка. В плуването националните рекорди, които постави Нина Рангелова, не я доближиха до най-добрите. Постигнатото от Данчо Йовчев предизвиква възхищение, но едва ли легендата ще има сили за медал. Ако го направи, това ще едно от феноменалните неща в историята на спорта.

Стрелбата е един от традиционните ни спортове, но към днешна дата и там сме далеч от истината. Така, че ни остава да се надяваме отново на борците, които от вчера са в Лондон. Боксьорите също не са за отписване, а според специалистите жребият е благоприятен за някои от нашите момчета с ръкавици. Момичетата на Илиана Раева са другата ни реална надежда за нещо значимо, но нека не забравяме, че и там конкуренцията е убийствена. Излиза, че всеки спечелен медал ще е подвиг и малко чудо. Имайки предвид условията за спорт в България, направо ще е голямо чудо.

Волейболният тим замина за Великобритания с малката кошница. От отбора, едва ли не предупредиха, че без Казийски и Жеков, място в тройката е немислимо. Вероятно е точно така, но тази тактика е по-удачна за българите. Във всеки колективен спорт, ролята на аутсайдер ни харесва повече. Ако може да откраднем нещо, можем. Ако не стане, здраве да е. Напрежението и големите надежди не ни се отразяват добре.

Сега ни остава да стискаме палци и да се надяваме. Дано не се окаже, че повече българи са спечелили медали за други страни, отколкото за нашата, защото и това не е изключено. След Олимпиадата ще дойде време да анализираме, да вадим изводи. Дано само не ги извадим като във футбола след мачовете от европейските турнири. Там просто не остана нищо за анализиране...