Житейската историята на Ланс Армстронг остава уникална и до днес. Въпреки развенчания мит за супершампиона, американецът все още е свръхпопулярен персонаж, който обаче от голям спортист се превърна в голям лъжец. През 90-те години той е смятан за икона на колоезденето – идва от триатлона, за да участва на олимпиада, става един от най-младите световни шампиони, преборва рака, а после 7 пъти поред печели „Тур дьо Франс”. След това го хващат с допинг, а малко по-късно Ланс признава, че е използвал забранени стимуланти и методи през цялата си кариера. Наказан е пожизнено, но това не спира появата му в медийното пространство – случва се да коментира обиколката на Франция, както и други многодневни състезания. Наскоро излезе биографичен филм за Армстронг. Самият колоездач не хареса продукцията, като дори не се появи на премиерата.

„Когато с кариерата ми стана такъв обрат, си казах: Сега, до края на живота си, където и да съм, все ще ме ругаят - признава Ланс. – Но минаха дни и никой не го направи. После месец, година..., така станаха 5 години. И нищо...”

Веднъж обаче се прибира и слизайки от таксито, се разминава с мъж, тръгнал към бара отсреща. „Извика ми: „Хей, Ланс!”. Отвърнах: „Как са нещата, пич?” А той: „Върви на ма...та си!”. Беше с 5-6 деца, които след него започнаха да викат в един глас: „Върви на ма...та си, ш..ан измамнико!”.

Колоездачът признава, че в този момент бил бесен, а случката е предадена и във филма.

„Приятелката ми помисли, че ще отида да се разправя с тях, но това беше лоша идея – продължава той. – И макар че бях шокиран и озлобял трябваше да предприема нещо. Та аз съм Ланс Армстронг и няма да допусна подобна подигравка. И тогава ми хрумна. Звъннах в бара, дадох номера на кредитната си карта и им казах: Следващият път, когато дойдат, нека ядат и пият за моя сметка, независимо колко скъпо ще излезе. Но има едно условие, да им кажат: Момчета, Ланс се е погрижил за вас! И ви изпраща любов!”

А за допинга на Армстронг едва ли е останало нещо скрито. Американецът губи всичките си титли от 1998-а. Но все пак му остава една награда – златото от световното през 1993-а. В продукцията на Марина Зенович, колоездачът признава, че е взимал забранени препарати от 21-годишна възраст. Затова и този единствен трофей останал у него е под въпрос, защото няколко месеца след мондиала той навършва 22 г.

„Винаги съм знаел какво ни инжектират. Не съм от онези момчета дето си мълчат. Напротив. Винаги съм питал, винаги съм знаел, защото проучвах какво ни дават, и винаги сам взимал сам решенията", разкрива Армстронг.

За кръвния допинг ЕПО усилено започва да се говори през 1993-а, но Ланс допълва, че спортистите се страхували да взимат препарата. Защото вървят слухове, че от него се умира.

„ЕПО беше като леснозапалим пожар. При използването му резултатите бяха толкова големи, че все едно колоездачният спорт премина от нискооктаново към високооктаново ракетно гориво. Бяхме длъжни да вземем решение", откровен е той.

Все пак „Моторола”, тимът на Ланс, не се решава да вземе ЕПО до 1994-а, но през целия този сезон отборът е без никакви резултати. „А през 1995-а стана безумие – ЕПО беше навсякъде!”, признава Армстронг.

Малко по-късно спортистът се запознава с д-р Микеле Ферари, който изиграва ключова роля в допинговата история на Ланс. Именно италианецът снабдява с ЕПО голяма част от елита в колоезденето.

През 1996-а Армстронг разбира, че има рак на тестисите с метастази в коремната кухина, белите дробове дори в мозъка. Дали допингът е причината?

„Не зная отговора – отвръща американецът. – Не бих отричал, но ще ви кажа: Единственият път, когато съм взимал хормон на растежа беше през 1996-а. Така че в главата ми това изглежда така: „Расте... нарастват... хормони и клетки. Ако трябва да порасне нещо хубаво, то ще порасне. Но не е лишено от смисъл и това, че ако е нещо лошо, то също ще порасне.”

За щастие Ланс героично се преборва с болестта, основава благотворителна фондация и прави доста в битката с рака. Но се връща към допинга, макар и не към хормона на растежа, а към ЕПО. И смята, че е безопасен метод, ако се прилага правилно, под лекарско наблюдение и в малки дози.

Все пак Армстронг признава, че съжалява за едно: по време на съдебното дело не сдържа нервите си и нарича една от масажистките „к...ва”. Еми О’ Райли, която доставя забранените препарати на отбора, обаче не му се сърди.

„Казаното от мен касаеше Международния колоездачен съюз, който съзнава проблемите – казва тя. – Дразнеше ме, че цялата тази система не защитава спортистите, които бяха храна за големите планове на други хора.”

В един от епизодите Армстронг се среща и с по-големия си син Люк, който играе американски футбол в колежа. Темата за допинга е болезнена за момчето, което винаги се е доверявало на татко си. А новината за неговата измама преобръща всичко в неговата глава.

„За мен винаги е било важно да си върша както трябва работата и да постигам целите си – казва младежът. – Това е по-важно, отколкото да избереш краткия път. Хубаво е, че избрах футбола, а не колоезденето, за да имам собствен път, да бъда Люк, а не сина на Ланс.”

Самият Армстронг също подкрепя момчето в решението му, но и го съветва да не залага на допинг в кариерата си.

И не само това. Ланс се разкайва, че е взимал стимуланти. Но и недоумява защо само няколко спортисти изкупуват вината на цяло поколение измамници. И още преди филма, признава, че едва ли е срещал „чисти” колоездачи. Американецът се изказва разгорещено и за съдбата на германеца Ян Улрих, когото посещава в психиатрична клиника след нападение на проститутка и свада в къщата на актьора Тил Швайгер преди 2 години.

„Ян е част от тази тиня, в която затънахме всички – категоричен е Армстронг. – Него хванаха, нас също. Много го обичам, затова дойдох да го видя. Всъщност той ме накара да трепна, да се отърся от ставащото. Съдбите ни бяха сходни. Той имаше това, което и аз – жена, деца, пари. И всичко това беше недостатъчно. Проклетият спорт направи това с него. И пресата го допусна. Ето, в Италия боготворят Иван Басо и го канят на състезания и в телевизията, но той по нищо не се отличава от всички нас. В същото време се срамуват от Марко Пантани,  унижават го... А той е мъртъв... Същото е и в Германия – обожават Ерик Цабел, но рушат живота на Ян Улрих. Защо? А в САЩ се прекланят пред Джордж Хинкапи – дават му работа, купуват боклуците му. А мен ме тровят и унижават.... Затова отидох да видя Ян! Защото когато ни попитат: взимали ли сте допинг, всички ние лъжехме!”/Труд