Случи се отново

Този път без окаляната бяла одежда, метната през рамо небрежно, като че милиони не бленуват само да се докоснат до нея за миг.

Без тежестта в краката от усилията на неподправения ти гений, компенсиращи липсата на чужди такива в името на успеха.

Без сълзите в очите ти, отразяващи остатъка от онези по седалките, които са побързали да се приберат и твърде често вкупом не оценяват привилегията да те зърнат в края на седмицата. Сякаш имат по-спешна работа и това сбогуване ще се повтори.

Силните емоции не ти стоят присъщи.

Този път ти седиш. Седиш съвсем спокоен в своя костюм, подчинен на пълен самоконтрол, уверен в решението си, което стоварваш на слисаните слушатели.

Изражението на човека вдясно от теб е по-силно от всички думи. Самият архитект е замерен с неподозиран план в право в лицето.

източник: БГНЕС

А можеше да е различно... Можеше да останеш колкото поискаш. Малцина са чували това, а за още по-малко е било истинска възможност. Двадесет и девет месеца – толкова или повече на точно този електрически стол имат твои колеги, които се побират в броя на пръстите на само две ръце за цялата 116-годишна история на Фабриката.

Но знаеш ли нещо - ти си най-голямата слабост на този дипломат с контакти, сделки и успехи безчет и огромна власт. Ти си слабост и на посочвания от мнозина за най-велик в историята на играта, когото наричат Феномен. Самият той обаче винаги е сочил към теб. Слабост бе на всички твои колеги тогава, слабост си и сега на медии, ръководители и ръководени. 

източник: Gulliver/GettyImages

Има нещо в теб. Този вдясно го е доловил отвъд интровертната ти личност и това се е случило още далеч преди 2001-ва година, когато ти предлага по-добра работа върху салфетка. Ти беше първият в една космическа игра на сваляне на звезди. Началото. След теб дойдоха много от твоята порода, но никой не успя да се настани на мястото ти у идалгото. Дълго време той запазваше дипломатичния тон и уверяваше, че всички сте му еднакво ценни. До днес. Ти обаче задраска още един „немислим“ подвиг – накара го публично да обяви, че е привързан към някого. Към теб. Два пъти.

Човекът в твое дясно е този, на когото ти благодариш за най-хубавия си професионален спомен. За привилегията на тази възможност. За една цяла латино афера. Но решението ти е все така необяснимо. Колко много успя да постигнеш...

Ти дойде като изпълнител с немислима стойност и сложи в музея си вкъщи от всичко възможно, разнасяйки навсякъде магията си, без да ни спестиш и частица от нея.

След това все пак даде някакви доказателства на учените, че си човек в една вечер, която от последен твой звезден миг се превърна в звезден крах на една цяла нация.

Неочаквано изникна в ново поприще и бе един великолепен асистент на италиански преподавател по хармония, спокойствие и семейно поведение, с когото увековечихте числото 10 в не много спокойна лисабонска вечер. Самостоятелните ти начинания при подрастващите пък не будеха особено вдъхновение.
По това време проектът на архитекта страдаше значително в унисон със студената зима. Възпълен мъж с катинарче бе залостил пътя към успехите от твоето време, а собствените му възпитаници смятаха, че записките той трябва да си ги води под тяхно напътствие.

Бе време някой да се намеси! Бе ред на архитекта да преглътне тежко и да признае, че е стъпил накриво за пореден път, но за негово огромно съжаление на хоризонта нямаше свободен спасител. Или пък имаше.

Тогава по линията на бившите балетмайстори на гилдията той плахо погледна към теб.

Решението ти да поемеш подобно предизвикателство докара на лицата на много хора стандартното изражение на татко Карло.

източник: БГНЕС

Ти прие новата си роля спокойно с присъщото си хладнокръвие, макар всяка седмица акулите с химикалки в ръце или клавиатури под пръстите да хвърляха съмнения към въпрос възможностите ти. Никой не очакваше да подложиш крехкия си опит на наставник на най-големия възможен тест, както навремето никой не очакваше един галактико да сложи на гърба си някаква си петица.

Оттук насетне станалото трябваше да бъде вписано във вечните архиви със златни букви, където вече ги чакаше златната ти цифра.

Но ако трябва да откроим някое от безапелационните ти постижения, то няма да бъде нито 73-те поредни срещи без нула в актива на попаденията, нито че на всеки 97 дни средно успяваше да донесеш нещо лъскавко. Както и че спечели всичко първо като играч, а после се върна да го завоюваш в двойни количества и като наставник за двойно по-кратък срок.

Три поредни ушати и то за по-малко от три сезона – извънземно! Но пред тях имаше по-значим етюд – в съблекалнята, където тихият ти глас успяваше да прониже тишината безкомпромисно с редки премерени намеси. Където всички погледи не смееха да поемат друга посока освен тази право в теб.
Нито едно его не бе засегнато. Авторитетно убеди самия еталон за егоцентризъм в мъжка 186-сантиметрова фигура, че трябва да остава встрани от екшъна все по-често за свое добро. Немислимо!
Всеки бе накаран да се чувства достатъчно значим и получаваше шанс на базата на труда си. На много от тях ти бе идол от детство като играч и стана такъв на още повече като треньор. Научи ги да се подкрепят, да се раздават до предел без изключение и най-важното – да страдат заедно. Защото всеки един от 9-те ви мига на вечност дойде с много страдание и без впечатлението на доминация и лекота. Остана скромен и отклони заслугите само към екипа си.

Неочакваните ти успехи ти носеха редица определения като късметлия, тактически неудачник, елементарен специалист и ред подобни. Спокойствието ти не бе покътнато. Посрещаше и даряваше всичко с лека иронична усмивка и тиха хладна вяра във възможностите на едно семейство.

източник: instagram

И все пак... защо?! Защо предпочиташ да си тръгнеш от мястото, на което всеки е готов да се изкатери и то без допълнителен кислород?

Ти сам разказа, че столът, на който седиш, цеди повече от всеки друг подобен. Още от зимата сипеше бели камъчета зад гърба си, които водеха до подобен сценарий, но като че ли така и не се намери кой да ги последва или пък му липсваше смелост. До мига, в който сам каза довиждане, никой не подозираше какво предстои, а след това и че не блъфираш. Малцина очакваха днешният ден да изглежда така. Още по-малко знаят историята на твоите раздели, освен Онази.

От първия си професионален клуб си тръгваш след поражение от любимия ти. Сменен си на почивката, а за капак изпадаш.

Баварски шамар те изпраща от Бордо с 5 на 1 на финала за Купата на УЕФА, а феновете на Ювентус те засипват не с аплаузи, а с обиди на тръгване, защото не устояваш на „богатия вредител и изнудвач“. Баджо изритва бианконерите от Купата, Рома за Скудетото.

Разочроващо 3-3 с Виляреал, макар и гарнирано с гол, е картината в началото на това обръщение.

Е, може би си си научил урока? Може би искаше този път сбогуването да е различно? Може би сам усещаш, че си се надскочил? Може би наистина не би желал отговорността за лятното почистване да падне върху теб или пък е имало истина в слуховете, че си щял да бъдеш сменен при провал в Киев. Може би това, което изтъкна сам, е самата действителност. По-добре да остане така.

Нека ти споделя едно последно нещо. Ти си първият в тази мадридска центрофуга в ерата Раздавача на карти, който си тръгва сам и по начина, по който е пожелал. През парадния вход за разнообразие.
Сложи играта в краката си с онзи свой характерен финес, с който някога управляваше безгрешно топката така, че връстниците ми в квартала да разправят неуморно как мажеш със силикон бутонките си, че тя да залепва.

Поздравления, играч номер 5! Ти спечели играта. И то няколко пъти. Желаеш ли да опиташ отново?

Или този път погледът ти е вперен към световния връх?