Преборилият левкемия Стилиян Петров разказа пред Sky Sports за това, как е научил за болестта си, и първите реакции. Вижте откровения му разказ тук!

"Играехме срещу Арсенал и не се чувствах добре, мислех, че съм се разболял от вирус," разказа Петров, който в неделя ще играе бенефиса си в Глазгоу. "Малкият ми син беше болен. Помислих, че ме е заразил. Преди мача се почувствах добре. Всичко беше наред. По време на играта обаче се почувствах отпаднал, мускулите ми не реагираха, както по принцип. Винаги съм играл твърдо и здраво. Спазвал съм диета. Правя нещата по програма, но в този ден не се получаваше. Дори когато Арсенал вкара гол, не реагирах. Момчетата започнаха да ми викат: "Какво правиш, защо не реагираш?" Опитах се да не им обръщам внимание, защото мускулите ми не реагираха.

На почивката тогавашният треньор Алекс Маклийш ме попита: "Стан, ти си вторият най-добър тук! От теб тръгва всичко. Сега си бавен, какво ти става?" Отвърнах му, че не се чувствам добре, че нещо не е наред. И той ме попита дали да ме смени. Отговорих, че е по-добре да изляза, защото мисля за отбора. Но съотборниците ми не дадоха, казаха "Стан, ти си капитанът и трябва да останеш!" Излязох на терена, адреналинът може би помогна.

През второто полувреме не играх по-добре, но опитах да помогна, колкото мога.  След мача влязох в автобуса и се почувствах ужасно. Казах на доктора, че нещо не е наред. Премери ми температурата, беше нормална. Нещо от порядъка на 37,8 градуса. Следващият ни мач беше срещу Челси и лекарят ми даде антибиотици, защото, ако е вирус, ще ме вдигнат на крака.

По това време ни правеха скенери на сърцето заради случая с Фабрис (Муамба). Когато се изследва сърцето, се взема и кръв. След това имахме почивен ден, направиха ми теста. Когато се върнахме към тренировки, лекарят ми каза, че е притеснен от кръвната ми картина. На следващия ден отново почивахме, а лекарят ми се обади, аз бях на път за Питърбро, да си сменям паспорта. Каза ми: "Наистина съм притеснен съм от кръвната ти картина. Ела по-рано на тренировка, за да вземем нова проба." Отидох, дадох кръв и не ми разрешиха тренирам. Те явно вече знаеха какво става, аз нямах идея. Пратиха ме във фитнеса, но се чувствах добре и исках да тренирам, казах, че съм добре. Играхме двустранна игра - 11 на 11. Правихме тактика за Челси. Всичко беше наред.

След тренировката лекарят ми се обади и ми каза да отида в болницата. Отидох. С мен дойде един от физиотерапевтите. Седнахме. Нали знаете, когато ще ти казват лоша новина, хората обикновено са по-внимателни. Не и този лекар - той направо ми каза - "Мислим, че имаш левкемия".

Физиотерапевтът не можа да повярва. Видях го как разтресе главата си, и си помислих - "Това е лош знак". Попитах го какво значи това. Знаех какво е левкемия, но не и че има толкова разновидности, какво лечение ме чака. Просто знаех думата "левкемия", нищо друго. Лекарят каза, че диагнозата е 99,9 процента сигурна, но трябва да се види каква разновидност е. Попитах още веднъж дали е сигурен. Каза ми - да, да.

Останах в болницата. Жена ми беше на път за Лондон. Обадих се с молба да дойде, защото трябва спешно да говорим. И като седна до мен, първото, което ме попита, е дали съм се обезводнил. Казах - не. Тя попита какво ми е. Казах - едно от най-лошите неща на света. Когато изрекох заболяването, тя се разплака. Опитах се да бъда силен, но и аз заплаках. След малко казах: "Слушай, стига толкова. Трябва да спрем да плачем!"

Лекарите ми взеха проба от костта и казаха, че ще ми се обадят на другия ден в 11 часа. Това беше най-дългата нощ в живота ми, не можахме да спим.

В 10,30 часа сутринта ми се обадиха да отида в болницата. Вече знаех, че не е за добро. Влязох в кабинета и докторът Лоуъл каза: "Потвърдено е, имаш левкемия!" Диагнозата ми беше акутна лимфобластична левкемия, която се среща повече при децата. Докторът каза, че шансовете за излекуване са между 90 и 95 процента, което ми даде огромна надежда. Лекарят ми каза, че трябва да започна лечение веднага, аз поисках второ мнение, и отидох в Лондон, където се потвърди.

През първата седмица ми даваха огромна доза стероиди. Професор Линч каза, че трябва да кача килограми. Обикновено отслабваш при такава терапия. Закусвах по два пъти, обядвах, още една закуска следобед, вечеря и снакс след това. За една седмица, плюс стероидите, надебелях с 8,5 килограма. Професорът се учуди: "За една седмица трябваше да качиш 2-3 килограма, не осем!" Но добави, че е прекрасно. Другите по принцип качвали по два килограма. "Беше забавно."

Със семейството ми минахме през кошмарни времена, но имаше и хубави моменти. Всички мачове на Астън Вила, ръкоплясканията в 19-ата минута, писмата от феновете. Накараха ме да се боря и да вярвам, че ще се върна към нормалния живот. Беше невероятно.

Интересното е, че в такива ситуации, че не знаеш какво да може да се случи. Има много неизвестни. Страшно беше, но не се страхувах. Казах на жена ми, че сме наясно, кое може да е най-лошото. Казах й: "Не се страхувам, не се тревожи. Каквото стане - това е." А тя беше страхотна. Беше до мен във всеки миг."