Преди 2 години Аарън Рамсдейл подписа договор с един от най-великите клубове в света - Арсенал. Какво си спомня за трансфера и за трудния път до "Емирейтс" разказва самият той в откровена изповед пред сайта theplayerstribune.com. 
 
Моята история? Единственото нещо, което помня от момента, в който огласиха новината за трансфера ми, беше, че целият свят повтаряше, че съм абсолютно ла*но.
 
Бях на лагер с националния преди квалификациите за европейското. Тогава ми звънна моят агент и ми каза, че Арсенал „проявяват известен интерес”. В днешно време няма как да знаеш какво точно означава това. Опитах се да не се превъзбуждам. Попитах: „Интерес? Какво имаш предвид?” „Откъде да знам. Има интерес”, каза той.
 
На следващата сутрин видях Букайо Сака в кафето, но не се познавахме чак толкова добре. Чудех се дали мога да отида и да питам направо. Смешна работа, но в интерес на истината точно това направих. Той ми каза, че има такова нещо. Треньорът му се обаждал да разпитва за мен, какъв човек съм. Явно е отговорил, че съм свястно момче, защото след няколко дни пак ми се обади агентът. Трансферът се случваше.
 

Това беше Арсенал. Един от най-добрите дни в живота ми. Семейството ми беше на седмото небе. Можеше ли да бъде по-хубаво?

Върнах се от тренировка и телефонът ми беше прегрял. Зачудих се какво става. До този момент бях получавал максимум 15-20 съобщения, като поне три са от майка ми. А сега валяха едно след друго. Отворих Туитър и видях, че новината е изтекла. Отварям съобщенията и виждам: „Не идвай тук, ла*но такова. Два пъти си изпадал. 24 милиона за че*иджия“. Но сред всички тези имаше и хубави. Това е модерният футбол. Социалните медии са токсични.
 
Пуснах телевизора. Интересувам се само от футбол. В колата слушам подкасти, а у дома съм с айпада да гледам мача по Sky. Но този път попаднах на коментарно студио. Някакви бивши играчи и разбирачи обсъждаха някакъв играч. Вгледах се, това беше моята снимка. Говореха за мен. „Кофти сделка. Не става за Арсенал. Пари на вятъра. Прекалено много пари.”
 
Седиш и гледаш легенди, които си боготворял като дете и които повтарят в национален ефир какъв боклук си. Спрях телевизора. След европейското нещата се успокоиха. Бях нетърпелив да играя в отбора на моите мечти.
 
ПРОМЯНА
 
Казват, че за да си вратар, трябва да си откачен, но истината е, че в моето семейство аз съм нормалният. Най-големият ми брат Едуард е надзирател в затвора. Средният Оливър изнася представления в Уест Енд. Баща ми е скица от старата школа. Изобщо не го кефи модерният европейски футбол и идеята вратарите да разиграват със защитниците и изобщо да играят с крака. Постоянно казва, че ще вдигне телефона на г-н Артета и ще му каже: „Изритай я към деветката, синко“. Такъв си е татко.
 
Майка ми е притеснителната. Всеки път, когато брат ми, надзирателят, излезе на кръчма с приятели, тя го инструктира да й пусне есемес, когато се прибере. Той вече е на 32 г., но продължава да пуска есемеси.
 
Аз съм най-малкият и най-безинтересен от всички. Когато ми казват колко съм смел, че преследвам футболната си мечта, просто се смея. Брат ми Оливър е смелият. Той заряза работата си на учител по физическо, за да последва мечтата си да стане актьор, и постъпи в театрално училище. Просто грабна един куфар и отпраши към Лондон. Но това съвсем не е най-смелото нещо, което е правил. Брат ми е гей и никога не се е крил. Още от времето, когато тръгна на училище.
 
КОМЕНТАРИ
 
Когато подписах с Арсенал, знаех какво да очаквам. Аз съм вратар, чувал съм какво ли не. Мога да понеса всякакви приказки по мой адрес. Понякога подминавам, понякога отвръщам. Червената линия е моето семейство. Откачам от коментари на тема омраза, дискриминация и хомофобия. Защото трябва да става дума само за футбол, а футболът е за всички.
 
Самият аз усетих дискриминацията на 15, когато ме изхвърлиха от Болтън, защото бях прекалено дребен. Обиколих шест клуба, за да се предлагам, но отвсякъде ме изхвърляха. В училище говорих само за футбол и какъв вратар искам да стана. Имах един учител по английски - г-н Кер. Той беше в състояние 10 минути да слуша моите дрънканици за Челси и Уест Бромич, И някак неусетно използваше историите ми, за да предаде учебния материал. Но когато ме изхвърлиха, вече не исках да говоря. С мечтата ми бе свършено.
 
Един ден след часовете г-н Кер ме дръпна настрани и ме попита какво става. Помня какво ми каза: „Колко клуба има в страната? Сигурно са към 80. Ще намериш твоя. Само никога не се предавай и не се отказвай от мечтите си“. След няколко седмици от Шефилд Юнайтед ми позволиха да тренирам в тяхната школа.
 
Четири години по-късно дебютирах в професионалния футбол. Беше средата на януари и гостувахме с Честърфийлд. Теренът беше огромна кална локва, а аз си вкарах невероятен автогол. Паднахме 0:3, а целият стадион крещеше „Ти си виновен!”. Почувствах как се смалявам. В Лига 2 публиката е много близо до терена, можеш да чуеш всеки и да го гледаш в очите. Ненормално е, ако някой те псува, да си замълчиш. Помислих си как бих се чувствал аз, ако бях вкарал няколко бири, а някакъв левак на терена ми разваля кефа.

 

УРОЦИ

Спомням си момента, в който изпаднахме. Имаше огромна опашка от хора, които си бяха събрали нещата в кашони. Мислех, че това става само във филмите. Чистачките, продавачките на билети, шофьорите - всички бяха останали на улицата, защото паднахме.
 
В интерес на истината битката за титлата през миналия сезон е първата битка за трофей в живота ми. Това е изключително ценен урок за всички деца, на които им внушават, че нищо освен трофеите няма значение. Истината е, че ако попаднеш на точните хора и те повярват в теб, винаги може да имаш своя принос за отбора. Микел Артета видя нещо специално в мен. Само това имаше значение. Помня първия път, когато го видях. Каза ми: „Просто бъди себе си.” Винаги ме инструктираше да излизам по-напред и да бия нападателите по-високо. Идваше ми да викна: „Да го д*хаш, колко по-напред? Почти стигнах центъра”. Всъщност той ми позволяваше да изградя свой стил, като ми пускаше примери с играта на други отбори, която искаше да прилагаме.
 
Никога няма да забравя първия ми мач за Купата на лигата. Нашите фенове се бяха скупчили в ъгловия сектор. Молех се само да не ме освиркат. Бяха минали само пет минути. Още нямах нито едно спасяване, а те скандираха името ми. Почувствах пеперуди в корема.
 
У ДОМА
 
Първите два сезона бяха невероятни. Не успяхме да постигнем голямата цел, но развитието ни е впечатляващо. Няма да забравя един момент от сезон 2021/22. Изпаднахме от топ 4. Гостувахме на Нюкасъл и паднахме 0:2. Всички бяха омърлушени, а момчетата от школата като Букайо Сака и Емил Смит Роу, буквално се сринаха на пода на съблекалнята. Но аз знам, че най-ценните уроци идват от загубите. Ако всичко винаги върви по мед и масло, няма да научиш нищо.
 
Има много неща от нашия живот, които остават скрити за публиката. Когато бяхме на върха на таблицата и точно се бях прибрал от световното, жена ми и аз разбрахме, че чакаме бебе. Микел ми даде по-дълга ваканция след първенството и отидохме на кратка почивка. В самолета жена ми направи спонтанен аборт. Дори сега ми е трудно да опиша ужаса от този 6-часов полет. Не казах на никого, с изключение на Микел. Той реагира невероятно. Насред тежката битка за титлата ме попита дали искам няколко дни отпуск, за да се погрижа за семейството. Това е истински мениджър.
 

След три дни бе дербито с Тотнъм и поисках да играя. Футболът винаги ми е помагал да реша всички проблеми. Бихме 2:0 под проливен дъжд. Ако изгледате записа, ще видите как празнувам с последния съдийски сигнал. После отидох да си прибера бутилката вода, която държа зад вратата. И в този момент бях изритан в гърба от фен на Тотнъм. Полицаите ме издърпаха по пътя към съблекалнята, за да давам показания. Даже не успях да отпразнувам победата.

Стана ми жал за момчето, което ме изрита. Ако ме познаваше в живота, сигурно щяхме да сме приятели и да ходим заедно на мачове. Това е и причината да напиша тази статия. Напоследък във футбола има много токсичност. Сигурно сега ще получа много съобщения за жена ми и за брат ми. За мен е важно всичко това да спре, защото искам да бъда добър човек и баща. Миналото лято Джорджина отново забременя и сега сме родители на един малък „топчия”.
 
Не мога да опиша как се почувствах. Аз имам своите мечти - Висша лига, Шампионска лига, световна титла, но това са футболни мечти. Като човек имам други. Искам футболът да е за всички и всеки да се чувства в безопасност на мач. Искам брат ми Оли, или който и да е друг с различна сексуалност, религия или цвят на кожата, да идва на стадиона, без да се страхува./"Телеграф"