Бившата английска футболна звезда - Шон Райт-Филипс, говори ексклузивно за предаването "Премиър лийг Токшоу" по DIEMA SPORT 2. Бившият футболист на Манчестър Сити, Челси и КПР си спомни за първия си гол с екипа на лондонския клуб, след като се разписа във вратата на българския Левски. Филипс призна, че престоят му при "сините" от Лондон е било истинско "влакче на ужасите" с много възходи и падения за него.

Повече може да видите в прикаченото видео или в текста тук:

Здравейте г-н Райт-Филипс, нека започнем с вашия пробив в състава на Ман сити. Вие бяхте освободен от Нотингам Форест на 17, ако не греша. Нека да направим една разходка през алеята на спомените. Как започна всичко? 

Ами, аз играех за един аматьорски отбор, на име Ten-an-Bee, за който игра и моят баща, както и по-малкият ми брат. После участвахме в едни турнири в средата на седмицата, а оттам се получи и възможността да стана част от Нотингам Форест, където и без това ходех по празници и ваканции и работех. Там ми харесваше, защото от училищната програма в Англия ти дават възможност да усетиш какво е да имаш работа и отговорности, за да те подготвят за следващия етап от живота, в който си млад, но зрял човек. Мисля, че всичко вървеше добре. А после дойде момента, в който трябваше да подписваме документи, за да вземем стипендии. Те ми казаха, че ще има такава и за мен, но в последния момент взеха напълно противоположно решение. Казаха, че съм бил много дребен и че не съм достатъчно добър. После същият скаут, човек, на име Кийрън Рафърти, който работеше и с Марлон Херууд ме заведе при Манчестър Сити. В рамките на седмица подписах, а година по-късно започнах нещата започнаха да се променят и дойде шансът ми в първия отбор.

В сезона, в който играхте първите си мачове, сити спечели промоция за ВЛ. Колко трудно бе за един тийнейджър по онова време да се бори с конкуренцията във ВЛ? Колко различна бе тя тогава, в сравнение със сега.

Мисля, че сега, особено в отбор като Ман с, бих казал, че е трудно за младите играчи, заради калибъра играчи, налични в първия отбор и класата, която тези пред тях притежават. Според мен е много трудно някое младо момче да пробие, но хора като Фил Фоудън, като Джеймс МакАтий, Коул Палмър и т.н. успяват. Значи не е невъзможно, но по мое време, когато аз израствах в клуба, в първия тим имаше играчи на по 28-29 години. Беше промяна, която стана по естествен път, защото те търсеха по-млади играчи. Мисля, че аз получих своя шанс във футбола точно навреме, така че трябва да имаш и малко късмет по пътя си. Но за мен футболът се промени напълно. Гледайки сега, нямаш крила, по-скоро имаш втори нападатели. Хората по фланговете много рядко центрират, особено в топ 5 отборите. Така че играта се разви много и честно казано е страхотно за гледане. 

Вие бяхте млад играч на сезона в Ман Сити 4 поредни пъти. Изпитвали сте и изпадането и изкачването. Нека поговорим за влиянието на Кевин Кийгън върху кариерата ви. 

Беше странно, защото, когато той дойде в Ман Сити за първи път, той играеше с уинг бекове, а аз никога не бях играл досега в такава формация. Нещо, което бе странно бе, че двамата бяхме с относително еднакво телосложение, а той каза, че аз съм твърде дребен да играя. Отне ми половин сезон, преди той да ме върне в игра. И когато се върнах аз просто трябваше да наведа глава и да работя усилено. Той беше страхотен, защото имаше отлични виждания за атакуващата игра, от които аз можех да се уча. Той беше и невероятен футболист в своята ера, аз наистина научих много от него, но мисля, че най-много научих от играчи като Еял Беркович и Али Бенарбиа – те бяха много ключови за моето израстване на ранна възраст.

Следващата глава: Челси. Как се случи трансфера? Какви бяха очакванията ви и реалността? Пропуснахте световното през 2006-та. Как бихте описали този период? 

Истинско влакче на ужасите. Много възходи и много спадове. Честно казано трансферът в Челси стана много случайно. Аз не очаквах да напусна Сити. Като дете винаги си мислиш, че може да останеш в първия си клуб завинаги, но във футбола нещата не работят така, особено, ако клубът се нуждае от парите. Така че аз отидох в Челси, който по онова време печелеше трофеи с Жозе Моуриньо и това бе предизвикателство, от което аз никога не бих избягал, особено футболно такова. Не съжалявам за нищо в това пътешествие. Направих някои страхотни приятели и обичам всяка минута от онзи период. Научих много и имам страхотни близки, за мен това бе голямо постижение – да играя за Челси, клуб, който печели трофеи. Но да пропусна световното през 2006-та беше трудно. Но във футбола трябва да приемаш лошите неща, така както приемаш и добрите. Всичко, което аз се опитвах да правя бе да подобрявам играта си и да се наслаждавам на почивката, когато получавах шанс за това. 

Помните ли първия си гол за Челси?

Честно казано не. За мен, когато играех футбол беше важно да забравя за мача веднага след като свърши, дори да съм вкарал гол. За да мога да се фокусирам върху това да работя за следващи голове. Не исках да оставам в миналото твърде много. Исках да работя за бъдещето си.

Тук в България го помним, защото той беше срещу Левски в Шампионската лига.

О, какво съвпадение. Поне съм вкарал гол в Шампионската лига, това е хубав бонус. Отне ми време в Челси да започна да вкарвам, но беше така и през първата ми година в Сити. Мисля, че ми отне цял сезон. Мисля, че не вкарах до втория си сезон, но имах късмет, защото тогава за крилата беше важно не да вкарват, а да асистират. Така че може би имах късмет в това отношение.

Сега вече знаете, срещу кой вкарахте първия си гол за Челси.

Да, вече ще го знам.

Какво е чувството да играеш във финала за ФА Къп и да спечелиш този трофей?

Ами като дете това е нещо, което искаш. Но всичко става на стъпки. Първата мечта при мен беше да играя професионален футбол. После започваш да играеш и започваш да мечтаеш да играеш във ВЛ. Когато осъзнаваш, че ставаш по-добър и играеш с по-добри футболисти, започваш да разбираш, че можеш да печелиш отличия. В Челси имах този шанс, да спечеля купа. Спомням си думите на Жозе Моуриньо, когато играхме в този финал, защото Роналдо беше под пара във ВЛ. Ние трябваше заедно с Пауло Ферейра да го дублираме. Това ми каза и Моуриньо. „Знам, че ние имаме нужда от теб да атакуваш, но сега основната ти задача ще бъде да работиш в защита”. Това и направихме и спечелихме с 1-0. Това бе признак за гениалната тактика на Моуриньо. А аз съм играч, който винаги ще направи каквото е необходимо в името на отбора, включително да направя жертва за това как играя по принцип в търсене на победата. Ако спечелим, значи съм играл добре. 

Вие бяхте част от новата ера в Ман Сити. Как се стигна до това ваше връщане в отбора. Какви бяха първите години при сегашните собственици?

Една от причините да се върна беше, че знаех, че искам да играя на следващото световно първенство с Англия. Имах нуждата да играя повече мачове по това време и това беше фактора. Винаги съм казвал на феновете на Ман сити, че преди кариерата ми да приключи ще се върна и ще играя за отбора. Шансът дойде по-бързо, отколкото очаквах и всичко се подреди от само себе си. Когато се върнах не знаех за новите собственици. Едва след 24 часа разбрах, но извън това и до ден днешен нищо кой знае какво не се е променило в структурата на клуба. Идеите на феновете на Ман Сити и на клуба за това какво е необходимо да се постигне са същите. Новите собственици просто направиха това много по-бързо, отколкото се очакваше. Мисля, че начинът, по който те купуваха играчи бе невероятен. Те не купуваха, заради името, те търсеха играчи, които пасват на системата на Сити и на идеите на клуба. Правят това и до днес мисля, че е видно от начина, по който тимът играе и от това, че играчите са винаги усмихнати без значение кой започва и кой е на пейката. Това е много хубаво, но бих казал, че е и много трудно за постигане от мениджър, особено в топ 3 клубовете. 

Бяхте част и от КПР, който изпадна през 2013-та. Спомням си вашия дебют за тима, тъй като съм фен на Нюкасъл и вие бяхте страхотен срещу свраките тогава. Нека да преминем през този период и разбира се заминаването ви в САЩ и представянето ви за Ню Йорк ред булс. Предполагам, че е по-различно да играеш в МЛС отколкото във ВЛ. 

Да, на светлинни години са. Когато отидох в КПР може да се каже, че дойде нов собственик с много пари и това по някакъв начин беше пример за това как не се прави. КПР имаше фантастични играчи, но не мисля, че бе изграден отбор. Ние играехме като отбор от индивидуалисти. Имаше фантастични моменти, аз се насладих на времето си там, особено първите 2 години, преди контузията ми и това по някакъв начин ми напомни за първия ми период в Сити. Имаше чудесни моменти, но и някои спадове. Пътят там беше каменист, особено и с множеството треньорски смени през тези 4 години. Мисля, че имах 3ма мениджъри и постоянно сменяхме стила на игра. Така и нямахме шанс да се почувстваме като окомплектован отбор през тези 4 години. А после, отиването ми в Щатите, беше странно. През същата година бях ходил там за сватбата на брат ми и докато бях там отидох на мач в Хюстън, където игра отбора на брат ми Ню Йорк ред булс. Отидох там, просто за да гледам мача и на връщане мениджърът се заговори с мен на летището. Накрая на разговора той ми предложи да тренирам за една седмица, докато съм там, а аз така или иначе бях без отбор и щеше да е хубаво да поддържам форма. След тази седмица той ме попита дали бих подписал договор, а аз отвърнах: „Знаеш ли, защо не?” беше фантастично преживяване, накара ме да разбера, че футболът е летен спорт, много повече отколкото е зимен. Беше много хубаво да играя под слънцето. Но футболът в МЛС е много различен от този във Висшата лига. Има много атлети. Там има много технични играчи, но в основата на всичко е атлетичността. 

Какво бе усещането да сте част от националния отбор на Англия, говорихме за това, че пропуснахте първенството през 2006-та, но пък бяхте в тима в Южна Африка. Какви са емоциите от такова преживяване? 

Мисля, че това е едно най-големите постижения на футболната ми кариера. Като дете, както казах, а дори и сега искаш да израстеш и да играеш професионален футболист. А най-голямото постижение е да представяш страната си, а следващото най-голямо нещо е да те повикат за турнир, който целият свят ще гледа. Мисля, че за мен да сложа фланелката на националния тим и да представям родината си е най-важното от моята кариера.

Защо не бяхте част от Арсенал в никакъв момент. Все пак баща ви е Иън Райт?

Знаете ли, просто така и не се случи. Арсен Венгер имаше интерес, но каза, че иска да изчака януари, а Челси ме искаше сега. Така че тимът, който ме искаше веднага беше и този, който избрах. Нямаше нищо лошо в това, че не отидох в Арсенал, просто не се случи, заради тайминга на събитията. 

Има ли роля, която искате да заемате във футбола?

Аз правя това и сега. Все още съм във футбола, работя за Висшата лига, което е невероятно. Още съм част от тази невероятна структура, която изигра толкова много неща в моя живот. Предполагам, че това е начинът, по който оставам свързан с футбола, по мой собствен начин. А и така мога да гледам как синът ми играе футбол.