От другата страна на Атлантика, Филаделфия 76-ърс, отбор от НБА, имат много любопитно неофициално мото „Вярвайте на процеса“. Отначало то бе молба за подкрепа на специфичната стратегия на тима да губи мачове, за да получи по-добър избор в драфта за следващия сезон. Слогънът обаче се превърна в нещо много по-голямо. Вяра в изграждането на отбор, който беше един от най-слабите в НБА.

Това мото надживя човека, който го измисли, бившият генерален мениджър на Филаделфия Сам Хайнки, и се превърна в синоним на целия клуб. „Вярвайте в процеса“ вече е израз, който се използва стотици хиляди пъти в социалните мрежи. Феновете даже скандират тези думи по време на мачовете във Филаделфия.

Ушите на футболния фен в Англия обаче едва ли ще повярват на това. Те са свикнали на герои носещи впечатляващи триумфи и вдигащи лъскави купи. Подобно мото за тях звучи странно, дори богохулно – като някаква бездушна корпоративна идея, която е удобна за залата с шефовете, отколкото за стадиона. В Англия, както почти навсякъде във футбола, всички израстват с идеята, че играта е заради славата. Медалите са по-важни от методологията.

„Футболът е за печеленето на трофеи“, написа Джейми Каръгър в своята колонка в „Дейли Телеграф“ преди месец. Той описа това верую като „неоспорим факт“. Изключителната цел във футбола трябва да е да се печелят купи. Това е истина, която никой не поставя под съмнение и достойна да бъде издълбана върху камък.

Преди финала за Купата на лигата между Арсенал и Манчестър Сити днес, в който се разиграва първия трофей за сезона, изглежда точния момент за въпроса, колко струва наистина един трофей? Може би стойността на купите във футбола намалява и макар да не си го представяме, вече е по-важен процеса, а не вдигането на отличието.

Миналата година списание „FourFourTwo“ направи класация на най-добрите мениджъри в света. Маурисио Почетино беше на 11-о място, един от шестимата треньори в топ 20, заедно с Петер Бош, Маурисио Сари, Юлиян Нагелсман, Джанпиеро Гасперини и Марселиньо, които никога не са печелили трофей. Имаше  още един Лусиен Фавр, който не е печелил купа от 2007, когато спечели титлата в Швейцария.  Арсен Венгер и Рафаел Бенитес, серийни победители, дори не влязоха в топ 30. №1 беше Антонио Конте, изключителен мениджър, който не е спечелил нито домашна купа (различна от титлата) в кариерата си, ако не се брои Суперкупата на Италия.

Целта на това изброяване не е да се критикува класацията. Дори тя е изключително точна и резонна и макар някои от имената да понижиха котировката си в последните месеци, повечето все още са определяни като едни от най-добрите треньори в света. Почетино и Сари например, може дори да пробият в топ 10, въпреки че до момента не са добавили нищо към своята празна витрина. Това, което е интересно е, че те може би са на път да променят приоритетите и идеите на модерния футбол.

Дали наистина феновете вече милеят толкова за купите, колкото преди? Разбира се, ортодоксалния запалянко иска да цитира трофеите на своя любим клуб. Един от незабравимите цитати на Бил Шенкли е, че „Ливърпул съществува, за а печели трофеи“. Ако се разтърсите в другите големи клубове, със сигурност ще намерите поне едно подобно изказване във всеки от тях. Идеята е, че купите са „твърдата валута“ на футбола. Всеки един фен се е сблъсквал със спор в кръчмата, в който се казва „Добре, ама кажи какво сте спечелили вие“.

Как обаче се определя качеството на един мениджър сега? Дали наистина трябва да броим трофеите, които е спечелил и аритметично пропорционално да преценим неговата стойност? Или трябва да гледаме нещо по-различно? Тактическите способности на треньора да изгради отбора си в големите мачове, как развива играчите под негово ръководство, възможността да изгражда атмосфера на стабилност и дългосрочно развитие.

Когато Тотнъм направи изключителен тактически издържан мач за равенството 2:2 с Ювентус в Шампионската лига, отзвука по света бе такъв, че усещането е, как Почетино вече демонстрира своите отлични качества в професията без да има нужда да ги гарнира с трофей, за да се докаже.

Това напълно отговаря и на идеята на някой, че „Меси трябва да спечели световното първенство, за да е велик“. Изглежда, че за да си определян като добър, дори велик мениджър, не е задължително необходимо да печелиш купи. Понякога даже феновете не са доволни, дори и това да се случи.

Вземете случая с Венгер, например. Днес той извежда своя тим на четвърти финал за купа в последните 5 сезона. А Арсенал спечели предишните 3. Това без съмнение е изключителна серия, в която артилеристите преследват купи, правят история и допълват витрината. Нещата би трябвало да бъдат приемани отлично от феновете. Въпреки това, не изглежда, че има някаква разлика в отношението на запалянковците.

Въпреки серията на Венгер това не забавя спадането на репутацията на французина сред феновете. Може би отчасти, заради намалялата репутация на ФА Къп. Но също така, защото въпреки триумфите на Уембли, феновете на Арсенал не вярват на процеса при Венгер. Те вече не вярват в способността на мениджъра да развива отбора и да го подобрява. Купите, „твърдата валута“ на футбола, осребрена три пъти в последните 4 сезона от Арсенал, така и не донесоха наслада и спокойствие на Венгер.

Ироничното е, че може би именно Венгер бе човека, от който тръгна всичко. Изказването му през 2012 г. че „първият трофей е да завършиш в топ 4“. Така той изравни успешен сезон в лигата със спечелването на купа. Точно тогава французина започна да разбива митологията, че трофеите са това, което има значение.

Ако да завършиш в топ 4 е добро, колкото трофей, тогава може би и другите неща също. Да изградиш млад и вълнуващ отбор с постоянно подобряващи се играчи. Постоянно да се бориш с най-добрите съперници показвайки зрелищен футбол. Сега пренареждането на приоритетите, които Венгер оспори, до голяма степен омаловажават постигнатите успехи от Венгер.

Старият съперник на Арсен – Жозе Моуриньо все повече се озовава от същата страна на оградата. При Моуриньо Юнайтед спечели 2 от четирите купи, за които се бори минялия сезон – Купата на Лигата и Лига Европа. Въпреки това Специалния получава критики, че тима му не играе вълнуващо като тези на Почетино и Клоп.

Малцина са тези, които ще спорят, че тези два трофея са доказателство за величието на Моуриньо. Зачестилите стерилни представяния като това срещу Севиля в Шампионската лига, липсата на видими знаци за израстване и прогрес, сякаш имат по-голямо значение. След успеха в Лига Европа, Моуриньо предположи, че „поетите не печелят купи“, но все повече сякаш поезията е по-важна от прозаично спечелените награди.

Последните сезони дадоха доказателства, че умовете в клубния футбол вече не поставят печеленето на трофеи като най-важно. Ако бе така, Бенитес нямаше да работи в Нюкасъл. Луис ван Гаал нямаше да бъде уволнен веднага след като спечели ФА Къп с Манчестър Юнайтед. Купата и Шампионската лига би трябвало да донесат повече време на Роберто ди Матео в Челси и да му донесат по-качествени позиции в професията след това.

Мислите ли, че Ливърпул и Тотнъм биха заменили своя треньор за Зинедин Зидан, човека спечелил Шампионската лига два пъти поред в последните 2 сезона? Вярвайте в процеса, това е мотото там.

Публиката, която гледа футбола сякаш е на същата вълна. Феновете на Тотнъм не се вълнуват, че Почетино не е спечелил трофей, така както победа за АРсенал няма да промени драстично настроенията на феновете на артилеристите, нито пък загуба ще промени вярата на феновете на Ман Сити в работата на Пеп Гуардиола.

Единственото изключение обаче са играчите. Ако слушате което и да е интервю на Хари Кейн в последните 6 месеца ще чуете под някаква форма, че „трябва да започне да печели трофеи“. Футболистите са тези, които изживяват футбола сега и искат да изпитат удоволствието на момента.

Но именно чувството, което ни носи любимия тим е важно в момента. Това какво е усещането ни е важното, а не купите, които да посочим.

Интересно е да се преосмисли контекста на култовата фраза на Дани Бленчфлауър „Играта е заради славата“. Целият цитат е следния: „Голямата измама е, че играта е първо и предимно заради победата. Няма нищо такова. Играта е заради славата, да направиш нещата в стил и бляскаво“.

Това звучи по-истинско от всякога. Какво означава една купа за момента, ако отбора не се движи в правилната посока в дългосрочен аспект? За феновете на Тотнъм факта, че Почетино не е спечелил нищо не значи нищо. Защото те вярват на процеса.