По същото време британската столица изживяваше своя звезден миг - за първи път в историята два тима от една държава участваха на финал на Шампионска лига и един от тях беше от Лондон. Как този град не успя да изригне в празненства и веселие - от британската столица предава Константин Вълков.


Лондон. 21 май. Късно вечерта
Изведнъж поръчките на бара спряха. Само допреди малко бирата се лееше в неподозирани количества. На вратата е ван дер Сар, който до този момент – след повече от 120 минути игра – не може да се каже, че е от най-добре представилите се играчи на сър Фъргюсън. Разперва ръце и се моли да опази мрежата. Ако спаси – град Манчестър ще се взриви. Ако – не, град Лондон все още има шанс.

Анелка се засилва. Лондон наистина е готов да експлоадира и да празнува цяла нощ. Но може и да загаси светлините и просто да се подготви за следващия работен ден.

След секунди феновете на Червената армия изригват. Някои около мен, със сини фланелки, не вярват на очите си. Така бленуваната титла за Челси няма да се случи.

Тази сряда гледах финала за Шампионска лига в Лондон – занимание достатъчно шумно и вдъхновящо, въпреки отсъствието на 42 хиляди верни фенове, отлетяли за Москва. Кой през Хелзинки и после с влак. Кой с чартърен полет. Кой през бивши съветски републики.

Иначе, съгласете се, няма по-вълнуващо нещо от това да гледаш футбол в една от страните, които играят на терена. Все още си спомням бомбастичата победа на България над Германия, която – по странно стечение на обстоятелствата – гледах в Нюрнберг.

Усещането да си в страната, от която пък са два от отборите, е неповторимо. Имаш чувство, че всички – от бизнес-журналистите до продавачите в МакДоналдс дишат и живеят с очаквания финал.

Шофьорът на таксито ми е от Челси. Бързо ме упътва точно как да си намеря екип на тима, за да съм подготвен за довечера. Продавачът на вестници от Ман Юнайтед и твърди, че победата на червените е в кърпа вързана.

Иначе, на вас - кое ви изглежда по-привлекателно? Да пътувате или да си стоите у дома? Да харчите последните си пари за самолетен билет, или да спестявате под дюшека? Може би дори гледате с надежда всеки прелитащ над главата ви самолет, докато сте у дома, или просто не понасяте шума на двигателите?

Ако сте от първите, добре дошли в моята компания. Сигурно вече е разбираемо, че когато получих мила покана да гледам финала за Шампионската лига, не се замислих нито за миг. Вярно, покана за финала навярно включва дестинацията Червен площад и билет за Лужники, но в случая бе различно и – повярвайте – също толкова хубаво.

Наистина е вълнуващо да гледаш голям футболен мач в собствената страна на отборите. И то на двата, както в случая. Вярно, Мишел Платини изрази бурно недоволство по повод събитията в английската първа дивизия (дългове, прекалена комерсиализация на отборите и т.н.), но подобни френски вопли срещу англо-говорящите държави не са нещо ново. Като прибавим към тях и глупавото недоволство на половин Франция относно песента, която ще ги представлява на Евровизия (изпята на английски), ситуацията става по-скоро забавна.

Но както и да е. Ден преди финала, когато 24-часовото броене вече бе започнало, вече бях на новия Терминал 5, въоръжен с достатъчно преса и багаж в ръка. По принцип никога не чекирам багажа си, освен в крайни случаи и то на връщане, но когато става дума за Терминал 5 и разигралите се дълги багажни драми, инстинктивно запазих сака при себе си.

Каквото и да сте прочели за Терминал 5, всички хубави неща са верни. Огромното пространство (колкото десет зелени терена на Лужники), естествената светлина, бързата ориентация и отличната колекция магазини, правят Терминал 5 един от най-добрите в Европа, може би само след Мюнхен и Шипхол.

Веднъж пристигнал в хотела, бързо се отправих към центъра на града, където ситуацията по нищо не издаваше, че на следващия ден предстои финал между два английски отбора. Само табелите на всеки пъб, че на големи екрани срещата ще се показва на живо, както и рекламното състезание между двете телевизии, предаващи срещата, подсказваха за предстоящия сблъсък.

Разбира се, истинската шумотевица бе предизвиквана по същото време в Москва от 42 000 фена на Челси и Ман Юнайтед, които отделиха средно 1500 лири, за да гледат мача на живо. И въпреки че билети се продавали на Червения площад на реална цена, а бирата Балтика и билетчето за метрото не са така скъпи, британските фенове засмяно разказваха по телевизията за непоносимата московска ценова политика.

На следващата сутрин, докато пиех кафе на път за Бъркли Скуеър, искрено се забавлявах с репортажите от Москва. Лондончаните около мен също не подминаваха въздългите материали за проблемната настилка на Лужники, смяната на изкуствената трева и възможните проблеми.

Метеорологичната прогноза за финала в Москва беше дъжд, за финала в Лондон – отлично време, слънце и 19 градуса температура.

Собствениците на пъбове бяха повече от доволни. Един от тях каза, че очаква от 3 до 4 хиляди паунда повече приход от стандартна вечер. "Няма как да бъде иначе – времето е страхотно, всички са навън и търсят къде да гледат мача".

Колкото до гледане на мача, възможностите бяха две по две – пъб или у дома, чрез двете телевизии, които предаваха срещата - ITV и Sky. Втората дори излъчваше в High-Definition формат, което – повярвайте – дава онази особена пълнота на картината, от която имаш нужда, за да разбереш какво се крие под безизразното лице на треньора на Челси Аврам Грант.

На обяд по Мерилебоун Стрийт, близо до Мейфеър и на минути от квартала Челси, масите вече бяха пълни и мъжете – по костюми и очевидно в обедна почивка – говореха единствено за контузията на Ашли Коул; колосалния успех, който очакваше сър Алекс Фъргюсън при поредна победа и приликите между Леонид Брежнев и Аврам Грант.

Впрочем, такива има. Последното голямо спортно събитие в Москва е тъкмо по времето на Брежнев – Олимпийските игри. И двамата гледат студено и намръщено. Никой обаче не знаеше, че настроението на Грант няма да се подобри.

Стана следобед, озовавам се на Бъркли Скуеър. Спокойно място с мъничък парк, което по нищо не издава, че събира зад безмълвните врати и малките табели най-богатите хедж-фонд мениджъри в света. По принцип не е разумно да се обядва в някои от ресторантите около площада Бъркли, особено по Маунт Стрийт. Около този площад се въртят толкова пари ежедневно, колко в една малка източноевропейска държава. Цените – също са подобаващи.

Към четири следобед се появяват първите горещи издания издания на безплатните вестници и на Evening Standart. Един от тях, The London Paper ако не се лъжа, препечатва статия от руския Известия, която шумно забавлява. Руснаците публикували бърз английски наръчник с готови фрази за московчани, които могат да бъдат използвани срещу лошите английски хулигани. Една от тях в превод значи това: "Сър, не пикайте по тревата, моля ви. Достоевски и Пушкин са се разхождали тук".

Пъбовете в Лондон започват да се пълнят. Букмейкърите очакват рекордни залози. Около Стамфорд бридж почти няма места, но по интересното е къде ще гледат мача феновете на Ман Юнайтед. За тях остават само класическите Sports Café и Planet Hollywood.

Началното лондонско време на срещата е 7,45, но от мястото, където ще гледам аз, ме съветват да не отивам по-късно от 6. В 5,30 тръгвам към London Bridge, а пъбовете по пътя ми вече са пълни с хора.

С няколко големи екрана и куп оригинални футболни топки, пространството под London Bridge е наето от Sony Ericsson и дава чудесна възможност на 200 фена да гледат финала. Често събрани на една маса, остава непонятно как сини и червени гледат, пият и празнуват заедно. Директната връзка от центъра на Москва показва същото – фенове на Челси и Ман Юнайтед не само пазаруват заедно в ГУМ, купуват матрьошки на Лампард и Роландо, но и пият бира след мача. На масата до мен имаше и сини, и червени, но нито за миг чашите за бира не се изпразниха и звучното "cheers, mate" не слезе от устите на феновете.

За нещастие, поради голямото бързане забравих фотоапарата си в хотела, но любезните домакини от Sony Ericsson бързо намериха уникален телефон с 5-мегапикселова камера (снимките от вечерта, които виждате, са правени с него – модел C902, горещо ви го препоръчвам).

Обратно, на път за хотела, се оказа, че новият кмет на Лондон Борис Джонсън няма да има кой знае колко работа. Феновете на Челси обсъждаха надълго как точно ще празнуват победата и по кои лондонски улици ще мине синьото шествие, но – уви, нищо подобно няма да се случи. Във всички пъбове по пътя, очевидно изпили доволни количества бира, всички се забавляваха, а червена и синя фланелка, застанали една до друга, бяха често срещано явление.

Колкото до двете телевизионни предавания – по ITV и Sky – мога единствено да остана безмълвен. Интерактивност, анализи, разбор на играта, шоумени-коментатори. Иначе цената на 30-секунден спот е 320 хиляди паунда, което обяснява всичко.