Легендарният капитан на Манчестър Юнайтед Брайън Робсън даде обширно интервю пред КОД Спорт.

- Мистър Робсън...
- Моля, нека е Брайън!

- Какво е ежедневието ви днес?
- Бях мениджър във Висшата лига близо 10 години. След това “Манчестър Юнайтед” ми предложи ролята на световен посланик на клуба и аз приех. Това правя днес.

- Оставате близо до футбола.
- Да, ходя на "Олд Трафорд" за всеки домакински мач. Пътувам по света, ходя на събития, организирани от спонсорите на клуба, срещам се с феновете. Имаме 680 милиона почитатели на планетата. Това е много интересна работа.

- Отказахте ли се от идеята пак да сте мениджър? Имахте доста успешен период в „Мидълзбро” в един чудесен тим с Жуниньо и Раванели...?
- „Мидълзбро” ми даде чудесна възможност. Стигнахме до три финала за купи, но и....се борихме да не изпаднем. В един момент се чувстваш странно, защото не това е в характера ти - след като си играл за “Юнайтед”. И точно в този период клубът се обърна към мен да се върна в тази роля и аз приех веднага. Сега имам и повече време за внуците си и семейството ми.

- Бяхте и в Тайланд като национален треньор, кажете ни за това?
- Невероятно беше. Да, различна култура, но пък се насладих на всичко. Хората са чудесни, храната, времето също...Доста различно от това в Англия, а аз съм човек, който харесва слънцето. Играчите бяха с ограничени възможности, разбира се, но даваха винаги сто процента от възможностите си. Каквото се искаше от тях, изпълняваха го.
Работата беше добра, но тогава получих диагнозата рак на гърлото и трябваше да напусна. Не бе честно към семейството ми да правя каквото и да е друго, освен да обърна цялото си внимание към терапията.

- Да си поговорим за модерния футбол. Какво му харесвате? И какво ви дразни?
- Много е различно от моето време. Не ревнувам, днес футболът е бизнес и има повече пари в него. Най-хубавото в дните от 70-те и 80-те, когато играех, бе коравият характер на играчите. Беше ни позволено да влизаме в единоборствата здраво, истински. Нямаше симулации. След сблъсък футболистите ставаха и продължаваха играта.
Днес има падания и симулации, за да изкараш картон на някого. Харесва ми, че правилата защитават нападателите от грубости - това са хората, за които феновете идват на стадиона.

- Какво беше специалното между вас и “Манчестър Юнайтед”? Защо феновете ви кръстиха Фантастичния Капитан и ви обичаха толкова?
- Важно е как ще те помнят феновете, след като вече не играеш. Аз имах технически умения, вкарвах голове, и то нелоши. Работех наистина здраво за отбора си. Имах и отговорност към всички като капитан. На поста мениджър търсех същото - отборът ми да е обединен, да има здрав дух и да се наслаждава на това, което прави на терена.

- Част сте от две различни ери в “Юнайтед”. Едната - без титла, в годините на очакването. Както и при първата титла със сър Алекс Фъргюсън през 1993-а. И старт на големия успех. Какво беше да се чака 26 години за титла?
- През 80-те ние имахме частични успехи. Взехме Купата на Англия през 1983-а и 1985-а, но не успявахме да отправим постоянно предизвикателство към “Ливърпул”, да ги гоним за титлата. Те бяха доминиращата сила тогава. Всеки ни го напомняше - толкова години без титла...

След идването на сър Алекс също взехме трофеи - бихме “Барселона” в Ротердам през 1991-ва за Купата на купите и това стана основата на отбора ни, който да спечели титлата. И след като призракът на тези 26 години изчезна, нещата тръгнаха. Всички се освободиха от напрежението и започна ерата на големия ни успех.

- Споменахте името на Фъргюсън. Каква бе тайната на успеха му?
- Има много тайни при сър Алекс. Както и много неща, които го правят велик. Неговата работоспособност и отношение към работата бяха невероятни. Личното му отношение към играчите — също. Той бе страхотен към всеки. Винаги ти даваше вяра, че можеш. Знаехме, че ще спечелим. Винаги, независимо от развоя на мача.
Той имаше и страхотна скаутска система, както и умение да вкарва всеки на точното място в отбора си. Това е разбиране на играта от друго ниво - да намериш точния човек за точното място точно в твоя тим! Брилянтен! Той изгради четири различни отбора на “Юнайтед” за своя период в клуба, като всеки нов бе също така успешен като предишния.

- Имахте страхотна кариера, но и много контузии. Съжалявате ли, че без тях можеше да имате далеч повече голове, трофеи и успехи?
- Никога не можеш да си сигурен. Аз играх над 800 пъти в кариерата си. Чупих си крака три пъти, но винаги се връщах. Имах много лош късмет с националния отбор на Англия, но бях капитан и играх дълго за него. Извадих си рамото още на втория мач от световното през 1986-а, скъсах ахилес още на първия през 1990-а... Това бяха големи разочарования. Два мондиала...

Това е върхът в кариерата на един играч, а аз пропуснах реално и двата.
Но въпреки това имах страхотна кариера. Въпреки всичките ми контузии играх 90 мача за Англия и имам 27 гола. Нямаше селекционер, който да не ме извика.
Пропуснал съм 36 двубоя заради контузии. Щеше да е добре да играя над 100 мача, но и сега съм доволен - играх за Англия и бях капитан. Чувството е чудесно.

- За последно Англия имаше национален отбор от световна класа може би през 1990-а. Какво липсваше тогава за титла?
- Понякога на световното първенство просто ти трябва малко късмет. През 1990-а ние бяхме много близо, бяхме по-добрият отбор от Германия на полуфинала. Но стигнахме до дузпите, а там трябва да свалим шапки на съперника. Немците винаги са имали невероятно солидни като психика играчи. Манталитетът им, спокойствието им, умението да вкарат в точния момент... Това ги правеше толкова успешни. Ние като класа не отстъпвахме много.

- Вкарахте най-бързия гол в историята на световните първенства през 1982-ра срещу Франция. Пазите ли си часовника, подарен от ФИФА за това постижение?
- Да, пазя го. За мен е много важен и го съхранявам в един сейф у дома е. Не го нося. Невероятен спомен. Играехме първия мач от световното в Испания, аз вкарах в 27-ата секунда. Спечелихме с 3:1, аз добавих и още един гол. Същата вечер се обади татко ми и каза, че съпругата ми е родила втората ни дъщеря. Невероятен ден в живота ми. Винаги съм казвал, че тогава направих страхотен хеттрик!

- Много се говори за културата на пиене в онези дни. Доколко е вярно, че сте прекарвали много време из баровете?
- О, определено имаше такава култура през 80-те години. “Ливърпул”, които имаха невероятен отбор и ние в “Юнайтед”, които не бяхме чак толкова добри, имахме сходен подход. Правехме излизания за скрепяване на колектива. На тях се пиеше, разбира се. Медиите го правеха голям въпрос, сякаш се случва всяка вечер. Четяхме как не трябва да пиеш, ако искаш да си професионален играч. А всъщност, така отборите ставаха по-сплотени, а играчите се забавляваха. Но около 1990-а ситуацията започна да се променя. С пристигането на чуждестранни играчи в Англия нещата също се измениха. Легионерите не разбираха тази култура, а на някои дори им се струваше странна.
Но Ерик Кантона например, голям играч за “Юнайтед”, не бе такъв. Когато отивахме за питие заедно, или пък на голф, той казваше: "Това харесвам в английския футбол, тези събирания за сплотяване на колектива".

На световното през 1990-а също много се говореше за тези неща, а отборът ни бе страхотен, колективът - също. Начело, разбира се, с Пол Гаскойн.

- Ако тогавашният “Манчестър Юнайтед” седне в ресторант или бар днес срещу настоящите играчи...?
- Лесен отговор. Повечето играчи от днешния отбор са абсолютни въздържатели, нямат никакъв шанс!

- Твърде лесно ли е днес да си английски национал? Сякаш всеки, който направи един-два силни мача, става звезда и отива в тима.
- Заради Шампионската лига и целия календар в наши дни, има голямо напрежение върху играчите, които често играят по три пъти на седмица. В Англия имаме и две купи... Така на топ играчите на националния тим се налага да получават почивка в контролите на английския тим. И тогава идва времето на други, по-млади таланти.
Но, да - така е. Понякога твърде лесно се стига до националния тим.

- Каква беше вашата тайна за това да ви уважават и съперниковите фенове. Дори тези на врага “Ливърпул” не ви мразеха.
- Тогава “Ливърпул” печелеше всичко и доминираше. Сигурно са гледали на мен като на някой добър играч, който обаче не е заплаха. А и аз вкарвах срещу тях често. Играта ми беше изградена на честни и здрави единоборства, затова и противниковите запалянковци ме приемаха.

- Колко често сте играл или сте се срещал с българи на терена?
- Играхме срещу "Спартак" (Варна) през 1983-84 година, както и срещу националния ви отбор няколко пъти. Българските отбори винаги бяха технични, а играчите имаха стил. Бяха като тези от югославската школа. Технически отлични, добре подредени тактически и организирани.

В моето време Стоичков беше един от най-добрите играчи в света. Току-що бях напуснал “Манчестър Юнайтед”, когато те играха с “Барселона” - паднаха с 0:4. Денис Ъруин е един от защитниците, които уважавам безкрайно. Никога не бях виждал някой да му причини това, което направи с него Стоичков онази вечер. Денис бе умен играч и не остаяше някой да му прави номера. Но Христо го разкъса. Дни по-късно си говорихме и той каза - нямаше какво да направя срещу Стоичков.

- А спомените ви от Варна? Сещате ли се за групичката фенове, които дойдоха при вас в хотела в нощта преди мача и се снимаха за спомен? Знаете ли колко популярни бяха английските отбори по онова време при липсата на много информация и какво беше за тях да видят “Юнайтед” в България?
- Сигурно е било много трудно да се подкрепя английски отбор по онова време на Желязната завеса... Невероятно е колко привърженици има “Юнайтед” по света като цяло. Без съмнение това е заради успеха на клуба в последните десетилетия, но не само. Стилът на игра още от времето на Бебетата на Бъзби също е важен. Това е харизмата на клуба ни.

- Носихте номер 7 в “Юнайтед” като Бест, Кантона, Роналдо - какво му е специалното на номера?
- Когато играех за “Уест Бромич”, мениджърът Джони Джайлс ме местеше по цялото игрище - десен бек, десен халф, в средата на полузащитата... В онези години номерът отговаряше на поста ти. Десният бранител е номер 2, левият - 3. Аз не играех само вратар и нападател. Така че и номерата ми се сменяха.

Но когато взех номер 7 заиграх в средата и направих най-силните си мачове. И го приех като свой щастлив номер. Когато отидох в “Юнайтед” Стиви Копъл играеше дясно крило с този номер. Попитах го дали има нещо против да го нося аз. Той прие и така този номер 7 стана моето суеверие. След мен го носиха Кантона, Бекъм, Роналдо...

- Различно бе по ваше време. Липсва ли ви стария английски футбол?
- Да, по онова време английските отбори бяха най-добрите в Европа. Агресивни, мощни, атакуващи. Мачовете в първенството минаваха при непрестанни атаки към двете врати. Без тактически уловки и надигравания.

В онези дни, ако някой излезеше в бели или розови обувки, щяхме да го ритаме по цялото игрище! Днес големите компании и спонсори диктуват такива неща - като цветните обувки примерно.

Дейвид Бекъм бе един от първите с много татуировки, а той е икона в Англия и с огромна глобална слава. Затова и днес почти не можете да видите играч без татуировки.

- Вие имате ли?
- Не, жена ми ще ме убие, ако си направя!

- Кой ви напомня за Брайън Робсън днес?
- Стивън Джерард имаше много сходен стил с моя. А играчът, който днес ми харесва във Висшата лига, е Аарън Рамзи от “Арсенал”. Прави от всичко в играта на един халф. Имаше много тежка контузия и не игра над година, но се върна още по-добър. Харесвам го.

- Ако Гарет Бейл струва 90 милиона лири, колко щеше да струва Робсън днес? А Ръш, Далглиш или Джордж Бест?
- Ще говоря от името на всички споменати. Нямаше да ни пука дали струваме 90 милиона лири, но да получаваме по 300 000 лири на седмица - ето това щеше да е доста приятно!

- Имаме и само един българин, който игра за “Юнайтед”. Какво е мнението ви за Димитър Бербатов?
- Много го харесвах. Гледах го какви неща прави още в “Тотнъм”, после дойде и при нас. Справи се добре. Хората казват, че не е работил достатъчно здраво. Но за мен има и други неща, които трябва да можеш на терена. Класен играч, който използваше главата си на игрището, мислеше. Да, не можеш да очакваш от него да е в центъра на физическата битка, но вкарваше страхотни голове и печелеше мачове за отбора. Периодът му в “Юнайтед” е успешен, бих казал, че е един от любимите ми нападатели за времето, в което аз гледам отбора.

- Можеше ли да изиграе още няколко сезона за “Юнайтед”? 
- Така се случи, че не... При сър Алекс нещата са ясни. Когато той реши, че за един играч е време да бъде заменен с друг, това се случва. Мога да ви кажа, защото го знам, че Фъргюсън много харесваше Бербатов. - 

- Как се адаптира “Юнайтед” към живота след Фъргюсън?
- Луис ван Гаал доведе класни играчи в клуба. Феновете са недоволни от философията на игра, но всъщност футболистите трябва да приемат това, което мениджърът иска от тях. Притесняват ме контузиите. “Юнайтед” има страхотен проблем с това. Ако имаш над десет 10 играчи извън игра с травми, трябва да провериш какъв е проблема.

- Може ли Райън Гигс да води клуба като мениджър?
- Когато “Юнайтед” доведе Ван Гаал с тригодишен договор и това също бе част от плана. Райън от години е помощник, изкара всички треньорски дипломи и е готов. И ако Луис си тръгне по някаква причина, ще съм разочарован, ако Гигс не получи работата.

- Кой е най-добрият играч, с когото сте бил на терена?
- Тук феновете на “Юнайтед” няма да са много доволни... Газа от 1990-а до 1996-а бе невероятен играч. Най-добрият.

- И накрая - за феновете в България. Поканен сте на мача на Христо Стоичков на 20 май, където ще се съберете с още легендарни фигури като Марадона, Баджо, Ръш и Ромарио. Какво ще кажете на българските запалянковци?
- Невероятна чест е за мен, че Христо Стоичков ме кани на този мач. Ако нямам никакви ангажименти с “Юнайтед”, а мисля, че нямам, ще бъде страхотно удоволствие да бъда там. Феновете в София ще се забавляват, при такива играчи, каквито видях в списъка...
И бъдете сигурни - ще бъде голямо изживяване за всички ни!