Двайсетина години мечтаем да станем, като Швейцария на Балканите. Всъщност вече сме примирени, че може да стане, но в някой друг живот, а може би в някоя друга галактика. Колкото до футбола, там целта винаги е била друга, да бъдем Бразилия на Балканите. И тази няма да стане, но виж Швейцария си е един добър пример.

Нека бъдем поне като тях, макар че в историческо отношение сме по-силни на терена и никога не сме били такива „дърводелци”. Нека играем нормален (правилен) футбол. Нека не ни е срам, когато свърши мач на националния. Нека се класираме поне понякога на голямо първенство, пък там ще му мислим. Нека бъдем някъде в средата на футболната йерархия, а не в края. Нека имаме читаво първенство с десетина отбора, както е при швейцарците. Нека поне малко стадионите ни да мязат на техните, поне на половината да си приличат.

Това трябва да ни е целта. Да си знаем мястото в гьола, а и най-вече другите да ни го знаят. Да се плашат поне малко от нас. Да ни уважават, а ние поне от време на време да ги бием. Както сме ги били. През 60-те, 70-те, 80-те, за 90-те няма смисъл да говорим. Талантът няма как да се е загубил. Вижте го Бербатов, в Швейцария с лупа не могат да намерят такъв, въпреки че всичко уж им е наред.

Стоилов и Сираков са последните футболни ръководители показали, че могат да бъдат на някакво нормално европейско равнище. С Левски го направиха, защото да не стане пак. Те са показали, че могат, остава да разберем притежават ли нужното „ноу хау” по въпроса.