Преди контролата с Беларус си задавахме въпроса „Как ли ще изглежда каляската без трите ни расови коня?” Сравнението не е мое, а на господина от Манчестър, който пръв се разпрегна от нея. Е, срещу бившата съветска република ги нямаше и Стилиян, и Мартин. Все тая! Пак паднахме!

Всъщност Бербатов се изказа много префинено наричайки отбора ни „каляска”. Той още тогава, а и доста преди това си беше обикновена каруца. Каруца, която не бе трудно „каляските” на Кипър, Албания, Беларус да изпреварват.

Стана ни ясно, че проблемът не е в конете. Нито пък в кочияша. Колкото и да ги въртим положението си е все същото. Повечко бой и много малко радост. В повечето случаи сиромашка.

Може би вече наистина трябва да приемем факта, че това ни е нивото. Просто така по-малко ще ни боли. Да спрем да се надяваме на чудеса. Защото на сегашното ни дередже те няма как да станат. На основата на какво – на силното ни вътрешно първенство, на страхотните ни бази, на мощната и бодра юношеска смяна която настъпва отдолу. Просто няма шанс!

Да, краските наистина са много черни. И аз бих искал отново да изляза на улицата както през 1994-та. Още повече искам като журналист да отразявам голям футболен форум с българския национален отбор на него. Ама, то може да искам и Анджелина Джоли обаче шансът да се срещнем е същият като този да стигнем я до европейско, я до световно.

А нещата можеха да бъдат далеч по-различни. Ако по български не си бяхме изпуснали шанса. Да използваме инерцията и обществената енергия и въодушевление след 1994-та. Щяхме да бъдем трудни за стигане от съседите. А сега ние ги гоним, ама трудно им виждаме регистрационния номер.

И какво ни остава? Да си се боричкаме в кочината, както казва един от видните ни футболни ръководители. И да се чудим ще могат ли клубовете ни да играят и през септември в Европа. Ако някой удари джакпота – ще хвърляме шапки до тавана.

Не искам да звуча песимистично, но и по-лошо ще става!