Пак е сряда, традиционен ден за квалификации. Мачът с Кипър се очертава като възлов за съдбата ни. Разбира се, ако го вземем, както и следващия с Ирландия, както и по-следващия с Черна гора. И тогава пак ще смятаме. Онзи ден националният селекционер се опита да ни накара насила, в рамките на 24 часа да заобичаме този отбор, да се влюбим в него. Не става така, една от прастарите поговорки гласи „Насила хубост не става”. Лека, полека, с добрите резултати, с красивото лице, „лъвовете” отново ще бъдат радушно прегърнати от цялата нация. Дни преди първата ни историческа победа на световни футболни финали срещу Гърция, дойде неприятното поражение от Нигерия. Тогава обаче, никой от щаба ни в Америка не призоваваше за любов, обединение, един юмрук и всякакви лъхащи на страховита соц-лексикология термини. Нещата впоследствие се наредиха естествено. Няколко мача по-късно нацията бе строена на „Цариградско шосе” с букетчета в ръка.

В Дъблин прескочихме „Трап”-а. Легендарният италианец бе на път да ни хързулне в него, но със сетни усилия, не и без домакинска помощ, прескочихме трапа на загубата, което можеше да се окаже и погребението ни за целия този цикъл към ЮАР 2010. Дъ лък оф айриш – така ли беше? Може и това да е помогнало, не знам…

Сега остава най-сетне да скочим. Четири поредни мача, с цели двама треньори в тази група, все се измъкваме, все прескачаме едвам пропастта. Днес България трябва и е длъжна на голям скок! Лъвски, от истински „лъвове”. И какво по-удобно място за това от стадион „Васил Левски”! Засилкаааааа и….