Години наред българският национален отбор ниже неуспех след неуспех. До степен, че отчая едни, отврати други, а на трети стана просто безразличен.

Нищо и половина!

Но ето, че дойде този мач с Холандия. Ето, че бихме. Ето, че можело...

И тук, не за да се застраховаме, или за да умаловажаваме, а просто за да бъдем честни пред себе си и пред националите, трябва първо да кажем нещо за съперника. Казаха го и специалисти. По-слаб, по-невзрачен и по-безличен холандски отбор не сме гледали никога.

И спираме да се взираме в паницата на иначе един от най-високо котиращите се в исторически план национални тимове.

Да си гледаме в нашата. А там от години не сме виждали вкусни мръвки, караме го на постно. Докарахме я дотам, на крака да ти идва на хартия един от най-големите на Стария континент, а зорлем на стадиона да присъстват десетина хиляди, добре, нека да са били 12-13 хиляди. Малко са, безкрайно малко!

Но е обяснимо. Толкова години и толкова много разочарования от националния отбор.

Българският тим от днес за утре не е станал от повяхнала роза благоуханно цвете, това е ясно. Но и в този си неугледен вид можеше да се направи нещо, така че поне да не се унижаваме.

Стори го Петър Хубчев. Извлече най-доброто от невисокия потенциал. Нахъса отбора, избра точните изпълнители. Постави Спас Делев на върха. Той вкара...Два пъти.

Простичко, но ефективно. Ето поне това искахме, за да извикаме „Българи, юнаци!“ Получихме го след години лутане. След дълги страдания...

Та, значи можело, казвате. Може, разбира се. Когато класата ти не е висока, поне изтискай от себе си воля и мъжество. Бъди задружен колектив, бъди отбор.

Видяхме го най-сетне в събота вечер на „Васил Левски“. И на другия мач хората ще бъдат повече на трибуните, бъдете сигурни.

Хванете гребена на вълната, момчета! Не разочаровайте хората, „трикольори“!