През 1994 година България победи два световни шампиона – Аржентина и Германия. През 2014-а, 20 години по-късно, Коста Рика също до момента надви два шампиона на планетата – Уругвай и Италия.

Нашите тогава стигнаха до полуфинал и после ги нарекохме „четвъртите в света“. Костариканците засега са само осминафиналисти, но знае ли човек.

Коста Рика има Брайън Руис. Онзи, който вкара победния гол срещу Италия. Играч на ПСВ Айндховен, впрочем...Там, където доскоро играеше нашият Манолев.

Има също играч на Кубан Краснодар – Марко Уреня. И ние имаме там – Ивелин Попов. Коста Рика има и в Майнц 05 – Хуниор Диас. И ние имаме там – Тодор Неделев.

Коста Рика има още трима от по-силни клубове – Олимпиакос, Брюж и Леванте, останалите са с клубна принадлежност Алахуеленсе, Депортиво Саприса, Ередиано. Все „грандове“. Най-много някои да стигнат до норвежките Валеренга и Розенборг.

Е, тогава с какво ни превъзхожда футболно тази централноамериканска държава в момента? Сега, не през 1994-а...

Да видим друго сравнение. Коста Рика има малко над 4 милиона население. По-малко от България. Територията и е 51 000 квадратни километра. Двойно по-малко от милата ни Родина. По брутен вътрешен продукт Коста Рика е 80-а в света. България е 75-а. И това не е причината.

Е, тогава защо България не е на световните финали, а Коста Рика е? И не само, че е в Бразилия, ами бие и световни шампиони.

Няма обяснение в наша полза. Няма и оправдание. Единствената ни утеха е, че там, накъдето се е запътила Коста Рика, ние сме се върнали. Даже от по-далеч. Преди 20 години.

Значи можело. Може и сега, теоретично. Щом Коста Рика го може, трябва да го може и България, дори в сегашното и плачевно държавно и футболно състояние.

А дотогава ще си мечтаем. А може и да стискаме палци за скромните „тикос“, както викат на костариканците. Ей така, защото ни напомнят на националния отбор на България отпреди 20 години.

Новата България сега е Коста Рика. Но ние си искаме Нашата България. Там, където е сега Коста Рика.