Запалянкото ще зашлеви пореден шамар в лицето на провалилия се национален отбор. Безмилостен вот на недоверие, въпреки че денят е паметен. 14 години след епопеята в Париж няма „лъвове”, няма победи и най-вече - няма тръпка. Няма тръпка - няма и футбол!

Иронично или не отново на пейката ще седи Димитър Пенев. Селекционерът пак се шегува, върти се странно докато дава интервюта, но славните победи си остават в миналото /добре, че има записи/.

Довечера в 18 часа на стадион „Васил Левски” хората ще дадат своята оценка. Народът ще си остане вкъщи, на удобния диван. Бербатов и компания вероятно няма да му е първа грижа, а дистанционното ще шари из различните канали.

Онези 3-4 хиляди, които ще се мокрят в центъра на София вероятно са жегнати от датата, нали е 17 ноември. Преди 14 години Господ беше българин, а докоснати от него ритаха за България.

Истината е много проста, на онзи 17 ноември Бербатов, Мартин Петров и Стилиян щяха да са в Париж, но в най-добрия случай, като дълбоки резерви.

Виновни са и героите от „Парк де Пренс”, защото те зарязаха играта с малки изключения. Други дори сгафиха, като се направиха на селекционери и функционери.

Вот на недоверие за футболистите. Жълт картон и за нас журналистите – 72-а румънци ще отразяват мача в София! С класи по-добри от нас.

Абе, днес изобщо мач има ли?

И този път много тъпо се получи. Нищо общо с любимия ми детски спомен свързан с националния отбор.

България - Германия, квалификация за европейско. Обърнахме ги от 0:2, бихме немците, като по навик. Валеше десет пъти по-силен дъжд от този, който ни тормози в последните дни. На излизане от сектор В краката ми не стъпваха на земята. Не помня дали от кеф, или защото тълпата не позволяваше.

14 години след онзи гол на Емо Костадинов, нито Румъния е Франция, нито България е България. Май само Пенев не знае, че са минали повече от десет години.