Шампионът на България сведе до два възможните си съперници във втория квалификационен кръг на Шампионската лига. „Сините” получиха от жребия съперник, който ще узнаят на 7 или 8 юли. Така се получи, че Левски ще чака победителя от Сант Жулия и Тре Фиори.

Първите реакции бяха повече от оптимистични и радостни от изтегления в Нион жребий. И няма как да е иначе след като българите ще срещнат победителя от два от най-слабите отбори в тазгодишното издание на ШЛ. Дотук добре. Старши треньорът, играчите и ръководството „надушват” класиране в третия кръг. Феновете пък и въобще и не си помислят, че любимият им тим няма да играе в групите на една от двете лиги.

След радостите от „най-европейската” за Левски 2006-та година, последваха разочарованията на 2007-а и 2008-а години. Затова и изпълнителният директор Константин Баждеков от далечна Швейцария не пожела да се зарадва на жребия, колкото и отново той като шеф да донесе късмет на „сините”.

И няма как да разсъждава иначе Баждеков, след като провалите предишните два сезона само той си знае как ги преживя. След мача в Беларус бе пред инфаркт, така както и многобройните фенове на Левски. Затова сега „синия” шеф ще изчака двубоите и тогава ще се радва. Ето защо си мисля, че Левски няма право да се радва от жребия. Та отборът се радваше и след жребиите предишните два сезона, а после болката бе голяма. Феновете най-много ги боля, защото те остават завинаги с отбора на сърцето си. Треньори, играчи и ръководство се сменят, феновете остават.

Защо Левски има право да се страхува? Подразбира се от последните провали и от слабите съперници. Тези, които не обичат българския шампион, хем са ядосани от добрия му късмет, хем дълбоко в себе си се надяват на ново чудо и някой от Сант Жулия или Тре Фиори да им достави радост, така както беларуси и чехи миналата година. Тогава и болката сред „сините” ще е непоносима.

Дотук с „кефа” на другите. Сега за най-нормалното нещо в такъв неравностоен двубой, независимо дали ще е с тим от Андора или Сан Марино.

Ръководството в лицето на Батков прави всичко възможно клубът да е финансово стабилен в условията на световна финансова криза. На път са да се осъществят желаните от Велев трансфери. Ако не бъде продаден някой от основните играчи, то Левски ще има боеспособен тим поне до влизането в групите на една от двете лиги.

След Батков вторият по важност елемент за стабилността на Левски са неговите фенове. Те разбраха в края на изминалото първенство, че с тяхната подкрепа на тима помогнаха много за титлата. Сега някои от се опитват да покажат на ръководството, че са фактор при определяне на треньора или ръководителите. Ако тези привърженици продължат да поставят себе си над Левски, отборът не го чака спокойствие. Левскарите трябва да са за този Левски. Той е и техен.

Много е важно Боримиров, като спортен директор, и Велев, като старши треньор, да са още близки в работата и първият да е гръб да втория. Двамата са много зависими един от друг. И Боримиров и Велев се учат в движение. Без съмнение Емил Велев е ключова фигура. Той успя от пропастта в началото на миналия сезон да докара отбора до титла в България. Не се сещам кой е предишният треньор сторил това, но с условието да е юноша на клуба, да е играл в тима и да е бил старши треньор. Левскар от всякъде. И понеже е и софиянец малко е с чепат характер. Усетиха го всички – фенове, футболисти и журналисти. Прямотата го противопостави срещу най-активните привърженици, не цепеше „басма” на футболистите и журналистите.

После се поотрака и стана по-дипломатичен. Колкото и да му бе трудно. Смекчи отношението си към журналистите, успя да „влезе под кожата” на играчите и макар мъчително бавно печели все повече фенове на своя страна. Велев е наясно, че само добри резултати ще му дадат възможност да работи при относително спокойствие.

На края оставих фактора футболисти. В Левски играят от най-добрите в България. Към тях се присъединява националът Димитър Макриев. Чакат се Сашо Александров и Коста Янев. Възможно е и Топузаков при определени условия да се завърне там, където му е мястото. Има ли смисъл да споменавам тези, които бяха в отбора и през 2006-а година и я направиха „най-европейската” . Защо Йовов отново да не донесе онзи тъй сладък миг от мача с Олимпик Марсилия. Георги Петков да не направи неговите европейски мачове за Левски, или Мариян Огнянов отново да не вкара на Челси в групите. Дотук със спомените.

Миналото е важно, но по-важно от него е настоящето. То е пред Левски и привържениците искат нов европоход. И отбор, който да ги радва.

Защото само със страхове не се живее, нужни са и радости …