31 октомври 2006 година, групова фаза на Шампионската лига, Левски посреща Вердер Бремен. В 33-ата минута 18-годишният вратар на домакините подценява трудна върната топка от Лусио Вагнер и тя влиза в мрежата за 0:1. В рамките на следващите няколко минути германският първенец бележи нови два гола, публиката беснее срещу собствените си юноши, а на почивката разплаканият талант е демонстративно заменен, което само добавя сол в раната.

7 юни 2023 година, ключов мач за финалната подредба в българското първенство – както за титла, така и за разпределение на евроквоти, с допълнение – сблъсък между вечните врагове в родния футбол.

В 36-ата минута 18-годишният вратар на Левски се озовава в ничия земя при рутинно хвърляне от тъч и инкасира гол за 0:1. Петнайсетина минути след почивката пък излиза далеч извън полето си, за да пресече наглед лесна изритана напред топка.

Вместо това обаче се обърква, не успява да изчисти, а дава директна асистенция на противниковия нападател Дюкенс Назон. Втора груба грешка - 0:2. Талантът завършва мача, а публичната реакция е в негова защита. Горе главата, момче, всичко е наред, грешки на растежа, няма проблеми.

Да, прави са, всеки греши. Младият страж заслужава подкрепа...

По ирония на съдбата 18-годишният през 2006-а година вратар бе на скамейката в същия мач, в който 18-годишният понастоящем вратар коства успеха на своите. Което прави разликата в отзвука от действията на двамата още по-фрапантна.

Че вратарите правят грешки – това е ясно. Че вратарските грешки са далеч по-очевидни от тези на полевите играчи – също. Вратарите са различна порода - веднъж решил да си вратар, би трябвало да си наясно с огромната тежест, с отговорността и с евентуалните последствия от действията си на тази позиция. 

Сбъркан пас, неадекватно позициониране – всичко минава между капките, докато вратарската грешка се набива в очи дотолкова, че и неделните "фенове" да я използват в опит да докажат, че са разбирачи.

Тук въпросът е друг. Защо реакциите спрямо единия и спрямо другия бяха в коренно противоположна посока. Отговорът е прост. Защото, единият носи фамилия Андреев, другият – Михайлов. Пък "Михайлов" се оказва мръсна дума в българския футбол, удобно оправдание за абсолютно всяка грешна стъпка.

Разбира се, че Пламен Андреев трябва да получи подкрепа, тъй като е млад и талантлив. Това е човешкото, моралното и правилното отношение. Но същото важи и за Николай Михайлов – футболист, следен под лупа само заради името си. Футболист, който, особено в последните години, бе подложен на меко казано терор от треньори, ръководители и запалянковци, тъй като е син на баща си. Кой е баща му? Най-успешният вратар и капитан в историята на българския национален отбор – това е безспорно. Също – вратар, който е правил типично вратарски грешки и също е страдал от отношение, понеже е син на големия Бисер Михайлов.

Какво излиза? Талантът, качествата, потенциалът – това са крайно маловажни фактори, или по-скоро – по-маловажни от фамилията. Да си Михайлов е непростимо, да си Андреев, Петров, Иванов или нещо подобно – ето това е индулгенция.

С едно уточнение. Няколко месеца след онзи 31 октомври 2006-а 18-годишният вратар на Левски бе закупен от Ливърпул по личното настояване на Рафа Бенитес, а впоследствие направи най-добрата кариера на български вратар в чужбина. В цялата история на българския футбол.

Има ли причинно-следствена връзка между критиките и успеха? Може би. Може би е микс от талант, качества, потенциал, но и психика. Защото, да се изправиш срещу всички и да стиснеш зъби срещу публичния двоен стандарт със сигурност е не е лесно. 

А сега си представете какво щеше да се случи, ако Михайлов не се казваше Михайлов…

подкрепя българския спорт