Само на 16 години Мартин Георгиев изживя мечтата на всяко дете да стане част от Барселона. Тази игра за втория тим на каталунците, както и в тази до 19 г., където е бил съотборник със звезди като Ламин Ямал, Пау Кубарси и Ектор Форт. След това обаче талантът се връща в Славия, където е несменяем титуляр. Той беше гост в студиото на „МачКаст“ - подкастът на вестник „Мач Телеграф“.

- Мартине, каква е твоята равносметка за сезона със Славия?

- Добра, имайки предвид многото мачове. Имаше спадове и изкачвания, но надградих много, радвам се, че имам този шанс за изява. Не всеки на моята възраст има такова поле за изява. Колкото до представянето на отбора, той не се разви по начина, по който искаме, защото сме в долната осмица. Това не е нашето място, борихме се да сме по-напред. Аз дори си бях поставил за цел тройката, защото това е мястото на Славия – да, титлата е трудно за постигане, но Европа е възможна цел. Аз като славист, като болен славист, искам да вдигна трофей със Славия, да играя в турнирите. Но реалното място, което заемаме, няма как да ни прави доволни и на мен не ми е приятно, че сме девети.

- Идва трансферен период, има ли шанс да напуснеш Славия?

- На този етап интерес има, но няма нищо конкретно. Надявам се да има оферта, която да удовлетвори мен и клуба. Винаги съм казвал, че искам Славия да бъде подпомогната финансово от мен, защото целият живот съм си прекарал в този отбор. Искам в чужбина, в тим, който е едно ниво по-нагоре.

- Кой беше най-добрият ти спомен от изминалия сезон?

- Двете победи над ЦСКА. Доставят ми удоволствие. В първия мач с Левски, макар и да загубихме, аз играх много добре. Имам и една друга нотка – че като славист двубоят с Левски ми е най-важния. Това е най-големият мач за всеки от Славия. Най-старото столично дерби е сред най-големите мачове в България. Няма да забравя и гола си срещу Локо Сф. Това бяха няколко приятни секунди, защото загубихме в крайна сметка.

- Все по-малко хора ходят на мачовете на Славия. Какво трябва да се направи, за да се върнат феновете, да има повече слависти?

- Трябва да има успехи, да има трофеи. Ние се раздаваме във всяка една минута. Славия има много голяма фенска маса, а хората, които ходят по мачовете, ни подкрепят много. Има момчета, които пътуват с нас из цяла България. Това ме зарежда много, като малък съм бил част от тази публика и знам какво е да обикаляш всички стадиони. Когато победим и празнуваме с привържениците, се зареждам много. Искам да заразя и по-младите слависти с моето представяне, с „бялата“ идея. Понякога тренирам с по-малките, за да ни видят как реално играем ние.

- Ти си вторият българин, който е бил привлечен от великия отбор на Барселона след легендата Христо Стоичков. Как стана този трансфер?

- В нашия отбор играеше Йон Бакеро, синът на Хосе Мария Бакеро. Играехме реванш с ЦСКА от полуфиналите за Купата на България. Йон Бакеро ме дръпна на страна и ми каза, че Барселона иска да ме вземе на проби. Казах му нека мине мача и тогава ще говорим. Ясно е, че съм „за“. Искам да отида, да си сверя часовника. Мина двубоя, загубата с дузпи беше много тежка за мен. На следващия ден отидох да тренирам сам. Обадиха ми се от ръководството на Славия и ме питаха дали съм в София, защото беше Разпети петък. Казах им, че съм си тук. Директно ми заявиха: „Събираш си багажа и отиваш в Барселона“. Действахме бързо с документите, защото нямаше как да отида в чужбина, тъй като бях непълнолетен. Не можах да спя от притеснение! Отидох за една седмица, толкова ми бяха пробите. Първите два дни тренирах с втория отбор на Барселона, а другите – с Хувенил „А“. Там, например беше Фермин Лопес.

Всичко мина позитивно и оставих добри впечатления. Нямах обаче очаквания, че ще се случи нещо. В деня, в който трябваше да си тръгна, в хотела дойде Хосе Мария Бакеро с двама мениджъри. Само уважение към г-н Бакеро, настръхвам като се сетя как той се отнасяше с мен. Той е човек с главно „Ч“. В онзи период той е шеф на скаутското звено на Барселона. Казаха ми, че са много впечатление и искат да ме вземат. В този момент за мен света приключи (смее се). Викат да почнем преговорите, а аз им отговарям, че трябва първо да кажа на нашите. Родителите ми също не можеха да повярват, че съм одобрен. Беше май месец и докато отвори пазара – месец и нещо, бях много притеснен да не стане нещо. Не казах на никой – дори на най-близките ми приятели и някои роднини. На 13-14 юли пътувах, но не учих испански от суеверие. Сега го отчитам като грешка, защото това щеше ми да помогне повече с адаптацията. После обаче наваксах с испанския. Там станах ученик и с една учителка оставахме дори и след моя предвиден час, който беше около 90 минути. Идеята беше да мога да говоря свободно и да се отпусна. Сега не знам перфектно езика, но мога да отида в Испания и да се оправя без проблеми.

- И как бяха нещата в Барселона, след като подписа?

- Първоначално започнах да живея с Ламин Ямал. Както казах, тогава бях във втория отбор. Бяхме в едно градче до Барселона, след това се върнахме от лагера и аз отивам в общежитието, а там се оказах напълно сам. Едно момче, с което се запознах на пробите, дойде при мен. Той беше от Барселона. Вика ми: „Ти ще си в стая с Ламин Ямал, с него лесно ще се разберете“. Тогава не го знаех кой е, защото е по-малък. В онзи период беше контузен. Горе-долу се засичахме за по 15 минути на денонощие, което беше странно. 

След 3-4 ден аз вече исках да се приобщя, но пък той не знаеше английски. Питах го обаче къде да отида на фризьор. А той ми вика: „И ти ще ми кажеш къде да отида“, на шега, разбира се. В последствие ми каза къде ходи на фризьор и дори отидох и аз там. Кратка беше нашата авантюра, комуникирахме си с преводач. След това ми смениха човека в стаята, което беше нормално в онзи период. Сложиха ме с Пау Кубарси. Една година си живяхме заедно. Сприятелихме се, но към днешна дата нашата комуникация е доста рядка. Най-вече аз го поздравявам за някой негов успех, защото едва ли гледа български футбол (смее се). Друго от момчетата – Дани Родригес, който се контузи срещу Валядолид наскоро, му честитих дебюта за Барселона и той веднага ми отговори. 

- Надяваш ли се в Барселона да ти пазят още шкафчето?

- Разбира се, надявам се (смее се).

- Как се опази от главозамайване, защото българите само като отидат на разходка из Барселона, се възгордяват, а ти си играл с такива талантливи футболисти...

- Аз съм по-скромен, не обича да се шуми около мен, да говоря много. Тренирал съм с Левандовски, с Бускетс, те са изключително земни хора. Те винаги ще ти помогнат, ако се наложи. От тях взех това – да бъда винаги човек. Това се дължи и на родителите ми, разбира се. Благодаря им за възпитанието.

- Какви са впечатленията ти от града Барселона?

- Беше ми интересно да видя как мислят хората в града. Самите забележителности предпочитам да ги гледам отвън. Пред Саграда Фамилия има километрична опашка постоянно, аз не съм влиза в нея. В Барселона ме зареждаше това, че хората са много позитивни и усмихнати. Обичах да отида и да пия едно кафе някъде из града.

- Тогава треньор на Барселона беше Шави. Имаше ли разговор с него?

- Не, с него конкретно – не. Шави обаче идваше ни поздрави, което е страхотно, защото знаем каква фигура е той. Шави знаеше на всяко едно момче името, не е като тука: „Малък, направи това, малък, направи онова!“. Ето една забавна история. Предната вечер бях играл FIFA и имах Шави в състава си. На другия ден той ме поздрави и аз гледам изключително учудено (смее се).

-Ти разказа ли им за Славия, говорихте ли си за Христо Стоичков?

- Христо Стоичков всеки знае кой е и какво е направил. Той е легенда там. С четвъртия вратар на Барселона – Андер Астралага, сме си говорили за българския футбол. Брат му беше идвал тук и ме бе питал кои мачове да посети. Аз лично не се познавам с г-н Стоичков, но той е един голям човек. Като се кача в такси и като разберат, че съм българин, веднага ми викат „Стойков, Стойков“. Когато той се представяше книгата в Барселона, имаше километрична опашка на „Ла Рамбла“. От 12 до 17 часа хората чакаха Стоичков да им се подпише на книгата.

- А ти фен на Барселона ли беше преди това?

- Да, дори съм правил презентации в училище, свързани с Барселона, преди това. Мечтата ми стана реалност на 16 години.

- Каква е следващата ти мечта?

- Да се завърна там, или да отида в друг европейски отбор. Искам и да вдигна трофей със Славия, но всичко стъпка по стъпка.

ЕКАТЕРИНА ТОМОВА
ДИМИТЪР ПЕНЕВ

подкрепя българския спорт