Футболистът на Левски – Илиян Стефанов, даде специално интервю за предаването „Домът на футбола“ по DIEMA SPORT, в което говори за пътя от юношеския футбол до завръщането му при „сините“.

Офанзивният халф сподели и за тежкия период, пред който премина заради тежката контузия, както още, че мечтае да се завърне в националния отбор на България.

„Преди всичко познат съм като Нани, тъй като още от дете, тренирайки тук на старото изкуствено игрище в Левски, леля ми ми измисли този прякор и децата го продължиха. До ден днешен, може би, 80% от хората си ме знаят и си ми казват така“.

„Помня, че първата на тренировка на „Герена“ беше пак тук. Бяхме много деца. Честно да ти кажа, не знам дали съм си мечтаел нещо. Дори не ми беше чак толкова интересно в началото да играя по-организиран футбол, понеже предпочитах да играем в квартала, на улицата, на игрищата, там, насякъде. Идвайки тук, в начален етап, бяхме доста деца и не беше много интересно, но в един момент с порастването, с годините, вкусявах победи от мачовете и амбициите се вдигаха все повече“.

„Моят път е бил малко по-различен от типичната юноша на Левски, която да израсне тук и да пробие директно в отбора. Аз бях от 6-годишен до, може би, 16-годишен тук. Имах добро предложение да играя в чужбина, да се науча на много по-различни неща, които българската академия не можеше да ми предложи. След това преминах през още няколко отбора и така ми се текла обстоятелствата, че в един момент аз винаги съм си давал сметка и съм си правил план, че в подходящия момент за мен да дойда тук и да помогна на Левски“.

„Аз отидох в Берое, който беше много добър отбор тогава с треньор Херо, който аз много уважам и му благодаря, че ме привлече. Така че, не, може би от още преди идването ми, около 3-4 години, съм си правил някакъв план как ще пристигна тук“.

„Със сигурност е факт, че една от най-щастливите дати (б.р. – 15 май 2022-а година, когато Илиян Стефанов отбеляза попадението, донесло Купата на България за Левски в дербито на финала срещу ЦСКА). Също така, присъединяването към отбора беше много важен момент за мен и щастлив такъв. Така че, дори бих се изказал, че всеки един ден тук е щастие. Аз съм на място, където преди 10-15 години съм бил буквално от другата страна на оградата и съблекалните. Мечтал съм си, гледайки прозореца, който вижда мъжката страна тук и първият отбор, един ден да дойда, един ден да дойда и денят е тук. Ти си радостен, щастлив си, че си тук, защото като юноша знаеш какво полагаш и колко е трудно, за да стигнеш дотук“.

„Със сигурност е мечта да вдигна трофей. Вече времената са малко по-различни във футбола и нашият отбор преодоля тежки моменти. Той светът се мени и какво остава за футбола и особено за нашия, така че аз съм горд, че имам трофей с този отбор“.

„Това беше малко парадоксално, защото аз съм професионалист и винаги се грижа за тялото си, как тренирам, как се възстановявам и така нататък. Но с този 8-месечен период се научих, че контузите не те питат. Малко или много ние сме професионалисти и професионалният спорт не е здраве. Постоянно всеки ден срещаме някакви двобои, ритат ни. Много от футболистите, много от спортистите като цяло, не само и ние, се е налага да играят най-важните си двобои и състезания, когато имат огромни болки. Независимо, че те са много компетентни и талантливи, но в най-неподходящия момент то е като парадокс, че се появява някакъв такъв блокаж, което е страшна болка, която много ти пречи“.

„Беше много тежко приемането на контузията. За мен е много важно един спортист да е осъзнат към това, че той е временно в тази професия, понеже времето е ограничено. Никога не знаеш кога може да ти е последния ден и последната тренировка. Периодът бих го опредилил като прераждащ за себе си. Дори смея да употребя думата, че се все едно „погребах“ стария себе си. От тогава насам имам много по-различна перспектива и ми към кариерата ми, към живота, дори бъдейки извън терена и дори в момента, когато съм, много повече помагам на другите, много повече помагам на малките, на Бачев, на Михалев, на Андонов, на всички други по-малки юноши, които знам през какво минават“.

„Чувството беше невероятно. Първо, че този период си е една хибернация за футболиста. Беше си така за мен. Дори преди да вляза, само пипайки си корите и слагайки ги на краката, усетих една лента, която беше като светкавица и толкова моменти навъртя за 3-4 секунди, че си казах – „Боже, тук съм“. И също така трябва да благодаря на треньора, който още септември месец го бях помолил за ме пусне в една контрола. Мисля, е беше с Ботев Враца и той каза – „Абсурд, няма как да стане“. После календарът така се разви, че имаше пауза на национални отбори тук-там и ето, че в ноември месец влязох. Но никога не съм се натискал да си поставям някакъв период, който дотогава трябва да съм влязъл. Напротив, разсъждавахме всеки ден с доктор Митко Георгиев как се чувствам, какво мога да правя, за какво съм уверен, за какво не съм уверен и според това сме взимали мерки“.

„Не знам, може би, от това, което правя на терена и извън него. Винаги съм се старал да давам каквото мога и максимум от себе си. Когато се получи, да, а когато не се получи, ще опитвам. Аз съм отборен грач, не съм държал винаги да вкарвам головете“.

„Малко по-специфично е за мен понеже сега това го осъзнах, като съм отвън, че ти гледайки от трибуните как играе твоя отбор е много по-различно от това, което се усеща вътре. Хората виждат схеми, някакви подавания, атаки, но отвътре е съвсем различно. Казвам го с първи пример сега, когато играх с Локо София, че атмосферата отвътре, е много по-различна. По-скоро аз не мога да кажа, но мога да заявя, че разликата, мисля, че ни е десет точки, поне аз така съм закърмен, че още от дете в школата се боря до край. Никога няма да дадем първото място и винаги сме се стремяли за първото място. Ставали сме шампиони всяка година и е било като една огромна отговорност, така че не мисля, че и сега ще се примиря. След това, спрямо новия формат на първенството, мисля, че имаме още три преки двубоя с Лудогорец, което е супер и е възможност, теоретична“.

„Ние сме си говорили с него (старши треньорът на Левски Станислав Генчев) още в първите дни, като започвах да тренирам вече по-пълноценно с футболистите и той ми е споделял, че иска да ме ползва като офанзивен халф, където смята, че аз ще съм му много полезен. Но, разбира се, спрямо това, което той изисква в дадени моменти в бъдеще, аз мога да играя и отпред, мога да играя като крило, мога да играя като опорен халф, но разбира се, предпочитам да си играя като офанзивен халф, тъй като съм си типична „десетка“. Не съм тежкият централен нападател“.

„Така се случи напоследък, че имахме някои лоши резултати. Направихме анализ на нещата, които се получиха и на тези, които ни пречеха и тези, които не се получаваха. Разбира се, че във всеки един мач трябва да побеждаваме. То си е ангажимент“.

„За какво мечтая? Може би, не мога да очаквам толкова конкретно. Като всяко дете си имам любим отбор и искам да играя там. Идвайки тук от дете, дори присъствайки на последния трофей на Левски, бъдейки на терена в цялата школа и след това аз да спечеля такъв, е невероятно. Но, за националния отбор, чакам с търпение. Аз много вярвам на Илян Илиев, че ще се справи. Той е много добър треньор и е показвал винаги уважение към мен. Витаги ще съм му благодарен. Стискам палци всичко да се получи, да си направя една хубава подготовка и да мога да помогна на националния отбор. Все пак имам няколко мача, няколко гола, така че чакам с търпение“, заяви Илиян Стефанов.

подкрепя българския спорт