Легендарният български футболист Петър Зехтински гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Роден е в Пловдив и първата си купа печели с отбора на Тримонцуим. После преминава в юношите на Тракия, а първата си година в мъжкия футбол записва със състава на Арда (Кърджали). Веднага след това се завръща в Пловдив и играе в 16 последователни сезона с екипа на Тракия.

За този период веднъж е вицешампион и четири пъти бронзов медалист от първенството на България. Ликува с купата на страната през 1981 г.

Определян е три пъти за футболист номер 1 на град Пловдив. Шампион е на Кипър с Омония. След приключването на кариерата си продължава като треньор. Водил е пловдивските Ботев и Марица, както и ЦСКА. Бил е селекционер и на младежкия национален отбор. 

- Здравейте, г-н Зехтински! Гостуваме във вашия кабинет, но свикнахте ли лесно да работите на бюро и на каква длъжност сте в момента?
- В момента съм директор на спорта. Част съм от екипа на г-н Титюков, зам. кмет по спорта, младежки и социалните дейности. Свикнах, макар че се притеснявах много като завърших кариерата си като треньор и започнах в училище „Найден Геров“. Беше ми притеснено, но постигнахме резултати с тези прекрасни деца. Станахме шампиони за първи път в над 100-годишната история на училището. Оттам г-н Титюков ме прие в екипа си.

- Кой е най-големият проблем на спорта в родния ви град? Сещам се за един – стадионът на клуба, в който оставихте най-ярка следа в българския футбол. 
- Първо трябва да кажа, че нашата община е много спортна община. Стадионът на Ботев вече не е най-големия проблем. Общината разреши на г-н Самуилов да представи проект. Вече нещата опират до това нашите фенове да дадат дяловете си на г-н Самуилов. 

- Според вас кога Ботев (Пловдив) ще се завърне в дома си? 
- Г-н Самуилов казва, че в близките три години трябва да станат нещата. Пак с решение на Общинския съвет помагаме да може да се стегне и стадион „Спартак“. Голямата болка е стадион „Пловдив“, на който сме приемали толкова известни отбори. Барселона, Байерн (Мюнхен), Ювентус и Бенфика са играли тук. Това е големият проблем. Смятам, че „Лаута“ отговаря на някакви изисквания, но не напълно. Но по проект стадион „Спартак“ ще стане. Надявам се, че в близко бъдеще нещата ще потръгнат. Не съм крил, че ако при този министър-председател на България не оправим нещата, защото той е толкова отворен към спорта и към футбола, няма при кой друг да ги оправим. 

- Какво губи Ботев от това, че играе на базата си в Коматево, а не на „Христо Ботев“?
- Губи публика. Даже 3 хиляди човека не ходят сега на Коматево. По-настрани е и хората не го приемат. А на стадиона средната посещаемост беше около 10 хиляди човека. Това е лошото. На този стадион са ни корените, традициите и хората чакат с нетърпение да се направи. 

- Как бихте определили представянето на Ботев през миналия сезон? Има ли повод за оптимизъм?
- Бих казал, че представянето ни е много добро в последните две години. Но ме притеснява нещо друго – Ботев винаги се е славел с корените си и два основни стълба. Единият е публиката, която винаги ни е подкрепяла, а другият е детско-юношеската школа. В момента много малко футболисти имаме в мъжкия отбор, а децата в школата ни постигат много добри резултати – шампиони при набор 2001 г., а при 2002 г. взеха купа. Виждам, че Слави Шопов от набор 2002 е при мъжете. Да не му се вирнат ушите, но го виждам като един много добър футболист! Надявам се повече момчета да влязат в мъжкия ни отбор. Срамна е тази мода в цяла България по чужденците. Така пада нивото на националния отбор. 

- Чужденците, които идват в България необходими ли са? Не пречат ли на развитието на нашите таланти?
- Точно това казах. Изключвам Лудогорец, който постигна нещо невероятно, но има само двама българи – Светльо Дяков и Владо Стоянов. Другите почват по същия начин, за да могат да се борят с Лудогорец. Не виждам добра перспектива за българския футбол. Затова дано Ботев да се обърне към по-малко чужденци. Нямам нищо против тях – двама-трима, ако са качествени, са добре дошли. Наистина две-три момчета спокойно може да играят в нашия отбор, но оттам нататък да са си наши деца. Това ми е мечтата и това се надявам да стане.  

- Според вас може ли някой клуб да спре доминацията на Лудогорец? С какво тимът от Разград се различава от софийските Левски и ЦСКА, от пловдивските Ботев и Локомотив?
- На този етап пловдивските отбори не можем да спорим нито с Лудогорец, нито с ЦСКА. Единствено ЦСКА слагам, че може да спори с Лудогорец. Виждам, благодарение на Гриша Ганчев, какво се прави. Този човек няма да си остави нещата и ще помогне първенството да стане по-интересно, както беше и миналата година. Ако ЦСКА беше победил в Разград, нещата щяха да станат много интересни. Двата отбора се отличават много над другите със своите организация и подготовка. При отбора на Левски нещата не стоят добре в това отношение. Не ги виждам като конкурент на тези два отбора. Но смятам, че ако Левски събере своите юноши, пръснати из България, пак ще стане трети. Очаквам повече от Стара Загора, защото там събраха добър отбор с добро финансово обезпечаване. Тази година очаквах повече от Берое, но след като продават двамата си най-добри футболисти, явно че няма да може да спори на по-високо ниво от трето-пето място. Там слагам и Ботев. 

- Защо българският футбол изпадна в криза? Къде са артистите в най-популярната игра? Като че ли останаха в миналото…
- От шест-седем години по-рядко гледам футбол, по-рядко ходя и на мачове. Дори това световно първенство не ми пълни душата. Очаквах да е по-интересно и да ме плени, но на някои мачове даже заспивам. Изключвам Португалия и Испания, но и двете държави отпаднаха. Сигурно причините са комплексни. Не мога да си обясня толкова липса при това поколение. От 1969 г. като ги почнеш от Бонев, Дерменджиев, Попов, Аспарухов, Якимов, Котков – просто невероятни. Минеш през 80-те години, когато нямаше отбор в цяла България, който да не е на ниво и стигнем до златното поколение от 1994 г. Оттам нататък нещата тръгнаха надолу. Ще трябва много футболни и спортни хора да седнат и да решат този проблем, защото не е нормално това, което става. 

- Да поговорим за вашата кариера – защо избрахте футбола и кой откри таланта ви?
- Не мога да си представя живота си без футбол. Израснал съм в една махала, в която имаше много момчета, които страшно играеха футбол. Все исках да ме вземат да играя при тях. Оттам започнаха да ми викат „Заека“, защото бях най-малък. Произхождам от спортно семейство – баща ми е бивш футболист на Хасково, брат ми след мен също стана футболист, братовчедите ми също играеха. Всяка неделя играехме женени срещу ергени - имахме такива традиции в махалата. Толкова хубави и напрегнати мачове, че като станах футболист и играех в „А“ група в събота, ходех в неделя да ритам в квартала. Много добри традиции. Футболът много се уважаваше. Баща ми беше локомотивец и не ме пускаше да играя в Тракия. Но аз казах, че или ще отида там, или никъде. Една вечер бат Косьо Енчев, който беше треньор на старша група, каза на баща ми: „Любо, дай го, че той е инат, ти също си инат и така ще си загине детето.“ Погледна ме и ми каза от утре да отида в Тракия. Отидох на стадион „Спартак“ за първата си тренировка. Бях по-малък с три години от останалите и взех да лъжа. По едно време бат Косьо спря тренировката и каза на баща ми, който гледаше заниманието: „Любо, ще му ударя два шамара на „Заека“! Гледай какво прави!“ А баща ми каза: „Не два, а пет можеш.“

- Защо обаче от школата на Тракия се озовахте в мъжкия отбор на Арда, където бяхте само един сезон?
- Като войник в първата година играх при юношите на Тракия. Станахме шампиони за първи път в историята на клуба и бях капитан на отбора, но ме изпратиха в Арда. Оставиха пет момчета от този великолепен тим с много добри момчета - Сашо Иванов, Спас Джевизов, Илия Барашки… Мен ме изпратиха с Тони Милков в Кърджали. Там ми помогнаха много да израсна и като футболист, и като човек хора като бат Петко Ганчев, Кръстьо Богданов, Иван Иванов, Ахмед, много народ бяха. 

- И след това 16 сезона с екипа на „жълто-черните“. Трябваше обаче да заместите легендата Динко Дерменджиев…
- Не крия, че Динко Дерменджиев ми е бил като баща, но и доста сме спорили за начина на игра на шампионския отбор от 1967 г. Това е златното поколение на Тракия и на Ботев. Колкото и да е, ние стигнахме до второ място, но не и по-напред.

- А защо не успяхте да станете шампион на България и съжалявате ли за това?
- Разбира се, че съжалявам. Нашето поколение заслужаваше, защото наистина бяхме много добри. И сега да ме чукнеш, ще кажа целия състав. Казвам съвсем откровено, че опряха нещата до една организация и ние не можахме да я направим. Неслучайно Сираков каза, че са помогнали на Берое да стане шампион. Повече не искам да коментирам. Но в никакъв случай не казвам, че Берое не заслужаваше. Тя бяха много добър отбор, но имаха и много по-добра организация от нас. Там бяха наши приятели, много добър футбол се играеше, макар че ги победихме с 8:1. Може би това е рекорд в Европа – шампион да загуби такъв мач. 

- Как така не дойдохте в София да играете в Левски или в ЦСКА?
- Истината е, че бях поканен да играя в ЦСКА, когато нашият президент Кольо Миланов стана президент на ЦСКА. Но не мога да вирея там. Каза ми: “Ела, няма да излезеш от националния отбор, ще те направим офицер.“ Но си тежах в Пловдив, много си обичах отбора и града. 

- Не ви ли липсват сега дербитата между Ботев и Локомотив, но истинските дербита?
- То и между ЦСКА и Левски липсват на цяла България. Тези дербита бяха невероятни. На терена воювахме за всяка педя терен, за всяка топка, но след мачове и публика, и ние се уважавахме много. А сега нещата не са така. Просто ме е страх даже да заведа внука ми на мач. Избягвам да го правя, защото и държанието не е както преди. След мачове хората се събираха и коментираха, а сега това не може да стане. Има разделение, омраза, а не го разбирам това нещо. 

- Разкажете ни за битките с Барселона и Байерн (Мюнхен). Какви мисли ви минаваха тогава, изправяйки се срещу едни от колосите на европейския футбол?
- С Барселона се срещнахме през 1981 г. На „Камп Ноу“ бях поразен, защото за първи път видях такава съблекалня. Замая ми се главата. Съблекалнята в Ботев по на наше време беше по-малка от моя кабинет. Като видяхме съблекалнята на Барса с телевизори, с фотьойли, с възстановителен център, с параклис… Просто невероятна работа! Представихме се добре, но загубихме 1:4. Тук победихме с 1:0, отмениха още един гол, не мога да се сетя дали на Коцето или на Гошо Славков. Иначе ставаше 2:0 още първото полувреме. Бяха ни подценили и за наш късмет треньор на Барселона беше Удо Латек. А през 1984 г., когато играхме с Байерн (Мюнхен), отново треньор бе Латек. Беше забравил, че сме го били с Барселона. Тук имаше куриози преди мача с Байерн. Викаха ме от партията да се представим достойно, за да не развалим празника за Великата октомврийска революция. Мислехме да паднем по-малко. Аугенталер беше капитан и ми подари лентата си след мача. Играхме много добре, но изтървахме доста положения. Бяхме невероятно поколение с много добри треньори. Бяхме страхотно подготвени. За времето си имахме много добра методика на спортната тренировка, разполагахме с много добро възстановяване. Като военен отбор имахме много добри неща, които оказваха влияние. 

- Споменахте „Камп Ноу“– вярвали ли сте, че един българин ще превземе Барселона, ще стане любимец на публиката и ще го познава целият свят?
- Разбира се, че не съм вярвал. Но това, което направи Ицо Стоичков е невероятно. Навсякъде като чуят България, казват Стоичков. Неговото няма измерение. Никога не бих правил класация за най-добър футболист, защото в различните периоди са играли различни хора по различно време. Но извоюваното от Ицо като „Златна топка“ и „Златна обувка“ – няма равен на себе си. Винаги ще си остане нашата гордост! Да му сваляме шапка на Ицо, това заслужава! Много го уважавам, той е прекрасен и като човек. Когато миналата година организира мача в Стара Загора между Барселона и България, отидох с една снимка, която мисля, че само аз имам. Тя е от 19943/94 г. с подписите на всички играчи от „дрийм тима“ и на Йохан Кройф. Носех снимката със себе си, защото двамата масажисти не се бяха подписали. Казах му: „Ицо, тези хора не са ми се подписали на снимката.“ Веднага отиде при тях и като се видяха от преди 25 години, сълзи им потекоха от очите, зарадваха ми се и се подписаха. Другият много известен случай с Ицо е когато бях треньор на Марица. Нямахме много футболни обувки. Обадих му се и му викам: „Ице, нямаме много футболни обувки, закъсваме.“ А той ми отговори: „Бат Петьо, като идвам на следващия лагер-сбор ще ви донеса.“  И като ми донесе два сака с обувки на всички големи имена! Казал им: „Вие имате много обувки, дайте ми, че ми трябват за един отбор от Пловдив.“ Затова казвам, че е невероятен човек и дълбоко го уважавам!

- В България не ликувахте с титла, но пък за сметка на това в Кипър спечелихте с Омония. Това става факт през сезон 1986/87 г. Имахте ли оферти от други клубове преди да отидете в Кипър?
- Имаше закон, според който трябваше да навършиш 29 или 30 години, за да отидеш в чужбина. Бях единственият футболист на Тракия, който нямаше кола. Бате Наско Драмов ме беше препоръчал и ме взеха там заедно със Спас Джевизов. С него тръгнахме заедно в юношеския отбор на Тракия, а след това той отиде в ЦСКА. Мислех, че са аматьорска страна, а още тогава се чудех какви условия имаха, какво им се полагаше, връзката с публиката, премиите – много интересно ми беше. 

- А години след това вече и те ни бият.
- Няма как. Тези хора направиха невероятни бази. Даже вече ходим на подготовки в Кипър, защото хората ценят всичко – и водата, и тревата, и дървото. Трябва да се научим и ние да ги ценим, както кипърците. 

- Минали сте през всички формации на националния отбор. Каква беше конкуренцията в онези години?
- Баш през всички не съм, защото по-късно тръгнах и не съм бил при децата. Влязох направо в старша група. Тръгнах от училището, минах през Арда, която много ми помогна да израсна, след това с Дерменджиев направих големи крачки в развитието си. Не ми е било лесно във футбола, бил съм и резерва. Цяла година съм влизал само през второто полувреме, но никога не съм се предавал. Борил съм се и съм воювал за мястото си. Чак през 1979 г., когато Дерменджиев дойде от Велинград и стана треньор, той повярва в мен. Играех в средата на терена и ме избраха за капитан на отбора от 1979 г. до 1991 г., с едно прекъсване в Омония.

- Защо решихте да станете треньор?
- Преди да завърша кариерата си много се колебаех дали да се откажа. Разбрах, че без образование няма как да стане. Завърших ВИФ с 5,50. Обичам футбола, умеех да работя с хората, но когато усетих, че вече не мога да показвам, спрях. Последно бях треньор в Рудозем. Мисля, че там оставихме много добри впечатления с местните момчета. 

- Хората споделят за вас, че сте добър и усмихнат човек. Какво може да ви извади от равновесие?
- Трудно излизам от равновесие. По начало обичам истината. От малък съм възпитаван да не лъжа, защото ако излъжеш веднъж, трябва да помниш как си излъгал, за да повтаряш тази лъжа. По-хубаво да не си напрягам акъла да помня. Но в спорта с всички средства съм се стремял да победя, дори и чрез лъжа. Било за да паднеш за дузпа или за фаул, от който ще стане гол. Или пък в игрите, в които съм добър като карти, табла и т. н.

- Кога най-често побеждавахте на табла и на карти?
- Спрях да играя табла в Кипър, когато жена ми ме победи, но на карти съм на много добро ниво. 

- Какво ви доставя радост сега?
- Най-голямата ми радост в момента е внукът. Заради него не винаги гледам футбол. Синът ми е много спортно момче - плуваше добре, имаше много добри резултати в леката атлетика, в тенис на корт, но не обича да гледа футбол. Внукът ми също. 

- Как приемате този факт?
- Нормално го приемам. 

- Къде може да ви намери човек, когато не сте на работа?
- Ако имам възможност, гледам внука. Той ми е слабостта. Иначе съм си вкъщи, домошар съм си.