Преди няколко дни NOVA излъчи премиерния епизод на новия формат „Вече играеш... Стоичков“. Това е реален кастинг, който ще избере актьора за главната роля на Христо Стоичков в предстоящия игрален филм за футболната легенда. Специално за предаването „На кафе“ по NOVA Стоичков даде откровено интервю, в което даде съвети към участниците в кастинга, както се върна и назад към спомените си.

„И аз не познавам още участниците, които са се кандидатирали да играят Христо Стоичков. Нека се подготвят, а когато са готови, ще избираме

И аз съм следвал някого в детските си мечти. Щом се е появила тази възможност, ето ти шанса. Не го изпускай! Играй го! Учи се! Мисля, че няма нищо невъзможно в този свят. За да кажем – няма да стане! Нека забравят, че играят Христо Стоичков! Да играятq каквото умеят те самите. Каквото им идва отвътре.

Всичко ми е дадено от Господ. Но всеки ден съм работил по себе си. На участниците няма да им бъде лесно да изиграят Христо Стоичков. Може би ще им е трудно с всички задачи, които ще им бъдат поставени. И как точно да бъдат изпълнени. Но пак повтарям – не трябва въобще да си мислят, че играят Христо Стоичков. Това би било убийствено за тях. Така ще бъдат по-притеснени и несигурни. Нека да се абстрахират от всичко.

Без да си подготвен, то няма как да стане. Не си ли концентриран, не си ли отдаден на своята професия, забрави, че можеш да прогресираш. Аз се сблъсках и с двете – и когато бях футболист, и през последните години, когато бях в Маями в Univision. Две коренно различни неща. През първите две години си мислехме, че както сме играли на игрището, същото ще бъде в телевизията. Но измеренията са съвсем различни. Срещаш различни хора. Хора, които са били по 20-30 години в тази професия, в голямата журналистика, ти показват пътя. Оттам нататък за мен беше много лесно да правя интервюта, филми. Пред мен се отвори огромна врата, през която виждах всичко съвсем различно. Най-лесно е да постигнеш успех с работа в екип. Така съм разсъждавал и като футболист. Никога не съм мислил да стана голмайстор на световно първенство или в България, или да гоня „Златна топка“ или „Златна обувка“. Това най-малко ме е привличало. Винаги съм бил увлечен в колектива, в семейството, в приятелите. Без треньори, без масажисти, без доктори, без физиотерапевти, без публика – как ще стане? При индивидуалните спортове – както при щангите и Карлос Насар например – хваща вдига щангата, става световен, олимпийски, европейски. Така да – той е сам срещу тежестта. При нас работата е колективна.

Когато заминавах за Барселона, всичката работа в България по това време беше като един затворен кръг. Преди 1989 г. имаше ред, дисциплина, отговорност, имаше храна, спане, спортни лагери, облекло – всичко. По това време не можеше да си позволиш лукса да загубиш един мач. Защото идваше генералът отгоре и ти казва: „Абе, ей, какво става?“ През 1990 г., когато стана моя трансфер от ЦСКА в Барселона, може би най-трудно ми беше да преживея отношението на едните спрямо другите. Ние тук сме свикали на: „Дай, пък ще видим!“ В един момент ми влезе в главата, че ако не стане този трансфер, трябва да мисля за друго предизвикателство, което в онзи момент не знам как щеше да бъде прието от хората и от властта. Един от трудните моменти беше дали ще кажат да. Барселона бяха вече готови да платят трансфера, но от наша страна имаше съмнение, че може да пропадне.

Защо дойде този голям успех на българския футбол през 1994 година? Преди нас е имало страхотни футболисти и шапка им свалям. Някои от тях вече не са живи. Лека им пръст! Но ние тръгнахме много млади – в годините от 80-та до 85-та година, преди наказанието, когато разформироваха ЦСКА и „Левски“. Имахме уникални треньори, момчета, които се раздаваха на100%. Системата беше такава, че ти даваше тази възможност. Лагери, международни мачове, турнири. Ние пропуснахме много шансове да бъдем сред големите. След 1990 г. много мои колеги напуснаха България. Заминахме за Испания, за Германия, за Португалия, където се научихме още повече какво е да играеш футбол. Не е само да ритнеш една топка и да вкараш гол. Там имаш тактическа дисциплина, отборна дисциплина, самодисциплина. Помогна ни този невероятен успех, който постигнахме през 1993 г. с двата великолепни гола на Емил Костадинов срещу Франция. Оттам нататък като че ли, нещата си полегнаха. Тези, които бяхме на по 25, 26, 27 години изтървахме това, което сме били като по-млади играчи. Но си казваш: „По-добре късно, отколкото никога!“ Дисциплината ни в този отбор беше на топ ниво, затова и успяхме. Доколко сме успели, времето ще покаже дали това е бил най-успешният отбор в историята на българския футбол. Аз не обичам да деля футболисти, треньори или отбори. Всеки е във времето си.

Имахме едно такова поколение 2004 година след класирането за Европейското първенство в Португалия. Мисля си, че това поколение можеше да даде още малко. 2004-а, 2006-а, 2008-а можеха още малко да дадат, за да се класират. Виждате, че заради 24 точки не успяхме да се класираме. В себе си тая искреност, че може би един ден ще стъпим пак на големия форум. Полека лека и УЕФА ти дава шанс, и ФИФА ти дава шанс с отварянето на повече отбори да играят на световно първенство. Има повече турнири, чрез които да се класираш. При нас нямаше такива турнири. Отиваш, играеш мач за мач, и ако си добър класираш се. Сега шансове, шансове, шансове и ти не можеш да ги вземеш.

Много съм щастлив и горд с внуците си Христо и Мия – ще ги подкрепя, какъвто и път да изберат. Най-важното е да са здрави. И двамата показват харектери, ше видим. Спортът е нещо велико, но трябва да го чувстваш, че го искаш.

Трудил съм се, лишавал съм се, но съм благодарен, че успях да постигна целите си“, каза Стоичков.

Какво още разказа футболната легенда – гледайте във видеото