Велизар Попов е начело на виетнамския Танг Хоа, с който е актуален носител на Купата и Суперкупата на страната. Вече 12 години той работи в Азия, като постига местен требъл начело на малдивския Ню Рейдиънт и призови места в първенствата на Тайланд и Малайзия. Попов също така е бил селекционер на националния отбор на Малдивите и олимпийския тим на Мианмар, с който печели бронзови медали от Югоизточните азиатски игри. Печели награда за треньор 1 след редовния сезон във Виетнам, както и треньор на годината в Малдивите. Работил е също така в Оман, Дания и Молдова, а у нас е бил начело на варненския Черно море. Според медии във Виетнам Попов пък е сред актуалните фаворити да поеме националния тим на страната, останал без селекционер преди броени дни след загуба от Индонезия. 48-годишният специалист, който е родом от Пловдив, се съгласи на специално интервю за Gong.bg, в което разказва за желанието си за ново предизвикателство извън Азия, защо мечтае да работи в Бразилия, както и различни други теми, свързани с треньорската му работа в Югоизточна Азия.

- Започвам директно с една ваша публикация в социалните мрежи, на която обърнах внимание. С нея Вие заявихте желанието си след 12-годишен престой в Азия да продължите треньорската си кариера в Европа или Южна Америка. Спонтанно ли е това Ваше намерение и защо точно сега?

-Нещата са доста комплексни. От една страна работата ми върви добре в Азия вече 12 години, имам добър пазар, изградил съм си добра репутация. Имам добри предложения и за новия сезон, свързани с национални отбори и с клубни отбори. Но в края на краищата всеки уважаващ себе си треньор смятам, че трябва да има възможно най-високи амбиции, да може да работи на възможно най-високо ниво, особено в пика на кариерата си, когато се чувства в най-добро състояние. Аз сега навлизам един вид в най-добрите години за един треньор. Чувствам се в пика на моята кариера и смятам, че е дошло време да потърся малко по-амбициозен проект. Истинският футбол не е тайна, че в Европа и Южна Америка, така че от тази гледна точка ми се иска да опитам. Но в края на краищата всичко опира до реални предложения и до възможности. Не мога да се оплача от престоя ми и кариерата ми в Азия, тъй като това, което съм направил до момента, всичко го дължа на Азия за последните 12 години. Футболът тук се развива изключително бързо. Повечето хора в Европа и в частност България нямат ни най-малка и бегла представа за какво става въпрос. Не само арабските страни, не само Япония, Корея, Китай, но останалата част от Азия. Така че доста страни вече задминават някои страни в Европа. Футболът наистина е на добро ниво, уважението към треньорската професия е на страхотно ниво, нещо, което е доста различно в сравнение с България. Но както казах, в края на краищата, когато наближиш един етап, когато се чувстваш в пика на кариерата си и в момент, в който е дошъл един вид „Рубикон“ за теб, да направиш някаква по-смела крачка, да рискуваш отново. От тази гледна точка ми се иска да опитам, но ще видим, има време. Реално договорът ми изтича през юни след края на настоящия сезон и имам добри предложения тук в Азия и във Виетнам в частност, но ще видим, надявам се нещо интересно да се появи. Ако не, здраве да е, продължаваме напред. Преди 12 години, когато започнах в Азия, поех този риск да започна от нулата. Реално погледнато, съм готов да го направя отново, ако има добро предизвикателство. Но всичко е въпрос някой път на шанс, на моментно състояние, да попаднеш на точното място, в точния момент, при точните хора, с точните футболисти. Някой път е въпрос на шанс, на късмет, но късмет идва, когато го заслужаваш, когато работиш усилено и упорито. Така че най-важното е да продължава да се работи и рано или късно се надявам, че моментът ще дойде.

- Особено любопитно ми стана в споменатата вече от мен публикация, че Вие изразихте желание за Южна Америка, което е много специфично и също така конкретизирате една държава - Бразилия. Защо бихте работили точно в Бразилия?

- Това си е една моя детска мечта, фиксидея. Който ме познава по-отблизо, знае много добре, че аз съм голям фен на Бразилия като държава, като култура, като страна, като футбол, като език, като всичко. Имам страшно много приятели бразилци и най-добрият ми приятел и кум Лусио Вагнер е бразилец, така че аз съм много тясно свързан с Бразилия. Бил съм няколко пъти там, работя винаги с бразилски футболисти, имам по принцип добри контакти. Имах няколко възможности в миналото, но така или иначе в крайна сметка последната крачка не можа да се получи. Но това си ми е като фиксидея и като една мечта. В края на краищата мечтите са безплатни, мечтите ни движат напред и винаги е хубаво да имаш нещо, за което да мечтаеш. Но като цяло също качеството на футболисти в Южна Америка знаеш, че е на едно изключително ниво и неслучайно всички главни водещи отбори в Европа, в Азия, в арабските страни се захранват с футболисти от Бразилия, Аржентина, Уругвай, Колумбия, Еквадор. Просто нивото на футболисти като чисто качество се отличава, а за един треньор най-важно е да има качествени футболисти. Така че от тази гледна точка Южна Америка е интересна дестинация за мен, особено като се има предвид, че нямам проблем с езиците, тъй като говоря перфектно португалски и доста добре испански. Така че това също си е една цел. Но както навсякъде в Европа, както в Азия, арабските страни, така и Южна Америка, Северна Америка, за нас, българите като треньори, като продукт, наистина е много трудно да се влезе на пазара. Затова един път направиш ли име на даден пазар е много важно да си го отстояваш, да си пазиш репутацията. Ако може да отвориш врати за други български треньори, тъй като едно от нещата, заради които ние страдаме в чужбина, е дискриминацията спрямо нас като нация. Никой не ни брои за живи, това не е тайна и всеки го знае. Ние нямаме тези позиции на бившата югославска мафия, която да пласира треньори навсякъде, където си поиска. Нито пък имаме имена като Гуардиола, Клоп, Моуриньо, които отварят вратите за сънародници без значение на какво качество са като треньори. И от тази гледна точка специално пазарът на Европа и Южна Америка за мен е най-качественият. Когато имаш някакви амбиции да работиш на най-високо ниво, естествено, че трябва да се насочиш към тези пазари. И от тази гледна точка искам по-специфично за Бразилия, за Южна Америка. Но иначе реалността е, че футболът в Европа е на най-високо ниво. Истинският футбол, говорим за топ първенствата, разбира се, и за европейските турнири. Това е едно предизвикателство за абсолютно всеки един уважаващ себе си треньор, който има някакви амбиции и иска нещо да постигне.

- Искам да Ви допълня от гледна точка на футбола в Бразилия. Моите впечатления са, че той се развива много добре от бизнес гледна точка, тъй като знаем, че традиционно в тази част на света имаха проблеми с организирането на футбола и в това да го направят по добър продукт. Струва ми се като страничен наблюдател, че има много голям напредък от тази гледна точка и може би това също би Ви повлияло за това да работите там. На база това, което ми казвате, мога да си направя извод и да си отговоря сам на въпроса дали бихте се върнал в България да работите в този момент на кариерата си?

- Като бях по-млад, бях доста по-краен в позицията си и въобще в начина си на разсъждение, но човек с годините се учи, че трябва да бъде по-умерен и един вид, колкото и клиширано да звучи, никога да не казваш никога. На този етап не виждам бъдеще за себе си в България, тъй като аз съм се откъснал вече 14 години след 2010 г., доста време съм извън България. Тогава направих този избор, че не искам да остана да работя в България. Почнах от нулата, тръгнах от аматьорски отбор в Дания, минах през Молдова, стъпих на азиатския пазар, направих кариера. Имам репутация в Азия, така че съм доволен от пътя, който съм избрал, не съжалявам за нищо. Ако трябва да се върна, бих го повторил абсолютно едно към едно. Когато са намесени вече семейство и деца на един етап, в по-късно време, може да се наложи да се помисли за някакъв такъв вариант. Но на този етап и сега в момента първото, което ми се иска, е да използвам момента, който съм си изградил тук в Азия и като цяло възможността да имам някакво име зад граница. От друга страна просто съм се откъснал отдавна от българската действителност. Един вид следя български футбол, българското първенство, гледам го, като се казва, напук и просто защото съм българин, защото съм професионалист, защото трябва да знам какво се случва и да имам поглед върху нещата. Но като цяло едни и същи треньори се въртят и знаеш много по-добре от мен и кръговете. Доста е трудно някой да получи шанс, който няма никой зад гърба си. Аз за себе си мога да кажа, че всичко, което съм изградил, съм го изградил абсолютно сам и никой не ми е помагал - нито като футболист, нито като начинаещ треньор в детско-юношеския футбол, нито като помощник-треньор, нито като старши треньор в началото, нито след това, като съм излязъл в чужбина. Никога съм нямал никой зад гърба си, нито агент, нито влиятелни приятели с имена, за да ми помагат. И когато си сам, е много трудно някой първо да се сети за тебе, второ да те забележи и трето да ти даде шанс. Така че от тази гледна точка въобще не мисля за вариант за България за момента поради простата причина, че не мисля, че имам шанс. А и другата причина е, че отдавна съм се откъснал, направил съм си избора и на този етап съм доволен. Искам да работя в чужбина, да живея в чужбина, детето ми да се развива в чужбина и на този етап смятам да го следвам. Но, както ти казах, с годините човек се учи да бъде по-умерен, никога да не отива от една крайност в друга. Никога не казвай никога, но доста трудно за мен лично би се получило нещо на този етап.

- Ако Ви нарека един от най-успешните чуждестранни треньори в последните 10 години в Югоизточна Азия, ще бъде ли пресилено? За да допълня, Вие сте актуален носител на дубъл във Виетнам, треньор номер 1 в редовния сезон отново във Виетнам, требъл на Малдивите, ако не се лъжа само с победи във въпросния сезон, бронзов медал с отбора на Мианмар до 23 години от Югоизточните азиатски игри. Също така имате топ призови класирания в Малайзия и Тайланд. Та отново - считате ли се за един от най-успешните треньори в последните 10 години в тази част на Азия?

- Знаеш, че българинът не обича някой да му налага мнение от първо лице единствено число. Всеки, който е средно интелигентен и влезе в Интернет, може да провери, може да види, може да си направи заключенията. Аз нямам нужда да говоря сам за себе си. Основното е, че почти навсякъде, където съм бил, съм постигнал някакъв успех и най-важното е, че след това имам възможност да се върна отново. Това е нещо много важно - когато си тръгнеш от едно място, да не затваряш вратата с шут, а да я оставиш леко отворена, за да може в някой момент, ако се наложи, да се върнеш и ако те искат, то да имаш тази възможност. Реално психологията на човека, не само в България и не само в Азия, а навсякъде по света е такава, че в повечето случаи те оценяват, когато те загубят. Без значение колко си успешен, в един момент, като си тръгнеш, може да има някакви настроения, не всички те харесват. Не е нормално всички да те обичат сто процента, но в края на краищата после, в един момент, когато те сравнят със следващия и с останалите, хората започват да оценяват и фактът, че имам възможност да се завръщам почти навсякъде, където съм работил, ми дава една такава увереност, че това, което съм направил досега, е на добро ниво и неслучайно. От тази гледна точка тази репутация, която съм изградил, е важна за мен, тъй като е не само относно моето лично его, име или репутация, но това е признание за българските треньори. Знае се, че нямаме чак толкова много български треньори в чужбина, които първо да получат възможност да работят и второ да имат някакъв шанс за успех. От тази гледна точка съм доволен. Но нека другите да говорят за постиженията или за философията на игра или за това, което оставят след себе си. В края на краищата трофеите са трофеи, успехите са успехи, мачовете се печелят, губят се, но най-важно е да оставиш нещо след себе си, да развиеш футболистите, да дадеш шанс на млади футболисти, да ги изградиш, да ги превърнеш в топ футболисти и в професионалисти. За мой късмет аз съм имал тази възможност и все още я имам и от тази гледна точка съм доволен.

- Бях предвидил този въпрос за по-късно в нашия разговор, но ми е любопитно кои са играчите, на които Вие се считате за откривател и с чието развитие Вие се гордеете?

-От България ли да тръгнем или направо от чужбина?

- По принцип за чужбина, но ако има и за България, със сигурност е хубаво да ги споменем.

-В България знаеш за Даниел Димов. Той е моя слабост, чувствам го като син, израсна при мен в юношите. Благодарение на Илиан Илиев, на Ясен Петров и на, Бог да прости, бат Кольо, имахме възможност да му помогнем да влезе в мъжкия отбор на Черно море и след като аз станах старши треньор, да го наложа по-агресивно, един вид, за да започне да играе постоянно. Той естествено си направи неговите стъпки след това, тъй като е качествен футболист, но знаеш, че винаги е важно някой да ти даде шанс в началото. Имаше други доста талантливи момчета от същия набор, дори по-талантливи от него, мога чистосърдечно да го кажа, които обаче после по една или друга причина не можаха да използват шанса и това е нормално, това е професионален футбол.

- Аз си спомням за един Тошко Колев, който беше много талантлив, беше и национал в различни възрастови гарнитури.

-Нямаше късмет той, много контузии имаше, други неща се случиха, но не е само той. Доста млади момчета имаше и доста талантливи, но хубавото е, че Черно море продължава вече 15 години тази традиция, тази линия да налага, да произвежда, да създава футболисти, които вече са вижда, че са основата на националния отбор и това е най-добрият пример за българския футбол. В чужбина, ако тръгнем да говорим, едва ли за теб и за повечето хора от вашата аудитория тези имена ще говорят нещо и ще означават нещо, но... На Малдивите в момента, в който започнах, това е може би като качество, колкото и смешно да звучи на някого, може би най-талантливият футболист, с който съм работил – Али Ашфак. Като природни качества, като талант е просто уникален футболист, чийто единствен недостатък е, че се е родил на Малдивите. Ако се беше родил в Бразилия или в Испания или дори в България, може би щеше да бъде топ футболист на световно ниво. Но през 2013 г. неговата кариера беше в застой. В момента, в който започнахме да работим заедно, тя не само се възроди и тръгна нагоре. Той беше с основен принос за възраждането на отбора и на успеха, който постигнахме, също така и на националния отбор в следващите години. В Тайланд имах възможност в първия ми престой да дам шанс на едно младо момче, което беше тогава младо момче, разбира се, през 2014 г. - Шерил Шапюи, който е с двойно гражданство, швейцарско и тайландско, световен шампион до 17 години с Швейцария. В Европа тогава, когато беше двадесетгодишен, му бе трудно да получи шанс да играе. Бяха го преотстъпили в Супанбури, направи отличен сезон и оттам нататък кариерата му тръгна нагоре. После в Малайзия също имаше млади добри футболисти, на които винаги обичам да давам шанс. Особено гладни такива, които искат да работят, които искат да побеждават, които искат да се доказват всеки ден. Естествено, в Мианмар, там съм най-горд с работата с младите футболисти, тъй като в крайна сметка това ми беше работата между 2019 г. и 2022 г. През тези четири години с олимпийския отбор на Мианмар до 23 години абсолютно всички футболисти, с които работих и които им дадох шанс, успяха да направят трансфери в чуждестранни отбори, главно в Тайланд, Малайзия, Камбоджа, навсякъде зад граница и в момента са основна част от „А“ националния отбор и основното главно ядро. Тук в Танг Хоа основният и може би най-добър пример е едно младо момче, което започна да играе при мен миналата година – Тай Сон. Oт момента, в който той започна да играе, бившият вече треньор на националния отбор Филип Трусие го забеляза, хареса го, наложи го и в последните две години, както се казва, е най-твърдият титуляр във виетнамския национален отбор, въпреки че е само на 20 години. Има и други млади футболисти, но не от всяко дърво свирка става, както се казва в България. Много може да имат качество, но някой път опира до манталитет, до характер. Някой път опира и до това да може да се справиш с напрежението, а някой път опира до късмет да попаднеш на точния треньор, който да те хареса, за да ти даде шанс. Но от тази гледна точка е грешно да се разсъждава дали е хубаво да работиш само с млади футболисти или само с опитни. За мен най-доброто е миксът, тъй като само с млади футболисти успех не може да се постигне, това е доказано. Само с опитни е възможно, но на топ ниво и не е толкова лесно. Така че най-добрата комбинация за мен е микс от млади, добри футболисти, които са гладни за успехи, които искат да работят, да побеждават, да се развиват, да печелят пари и опитни, които не искат да пускат кокала, както се казва, които все още намират мотивация и искат да се доказват всеки ден.

- Според Вас трябва ли българските футболни клубове да обърнат малко повече внимание на този пазар, на тази част от света и футболисти, които играят там? Да, знаем, че те нямат европейски паспорти и това в голяма степен би спряло трансфера им, но пък знаем, че какви ли не футболисти, които нямат паспорт, идват да играят в България. Смятате ли, че местните играчи имат потенциал да се развият в България и да направят следващата крачка в кариерата си?

- Със сигурност в Азия и в Югоизточна Азия има много талантливи футболисти, които могат да играят във всеки един отбор в Европа, но тук въпросът е повече на манталитет и на култура. Първо, специално за Югоизточна Азия, за тях мечтата е Япония, Южна Корея и Китай, може би арабските страни заради парите и трудно някой би се амбицирал да опита. Специално България, благодарение на бившата система на комунизма и тъй като все още си е комунизъм тук, може би Виетнам е страната, която най-добре приема България като страна, като държава, като култура, тъй като ние сме най-близки до Виетнам в сравнение с всички останали страни наоколо.

- Ние имаме и добри международни отношения в миналото.

- Абсолютно! От тази гледна точка все още България има добра репутация тук. Но от гледна точка на футбола мисля, че за тези момчета, особено за виетнамците, мечтата е Япония, Южна Корея, Китай, тъй като е близо до тяхната култура. Но иначе като цяло не е тайна, че вече има японци и корейци, които са топ футболисти в топ първенствата в Европа. По-миналия месец, когато беше Азиатската купа, гледах една статистика. Над 100 японски футболисти играят в Европа в топ първенства, това е нещо, което трябва да говори само за себе си. И това е на най-високо ниво, не говорим за някакви посредствени отбори и за някакво посредствено ниво. Като качества футболистите от този регион са доста технични, бързи, пъргави, агресивни. Като издръжливост и чисто физически качества се различават от Европа. И ако отворя една скоба - в момента Индонезия прави бум в тази част на Азия, тъй като натурализират вече около 10- 15 холандски и белгийски футболисти с двойно поданство.

-Аз се сещам, извинявайте, че Ви прекъсвам, но Марк Клок, бивш футболист на Черно море, стана национал на Индонезия.

- Да, той сега е контузен, за съжаление, и не попадна в отбора, но миналата година беше основна част, но в последните няколко месеца те натурализираха повече от 10 холандци, които са родени и израснали в Холандия. Нищо общо нямат с Индонезия, освен кръвта, поради която очевидно имат право да бъдат натурализирани и да играят. Това ще направи разлика в бъдеще тук, в този регион и със сигурност Индонезия ще бъде сила на национално ниво, тъй като тези футболисти веднага правят разлика във физическо отношение. Но основното, което за мен е пречка футболисти от този регион да имат смелостта да опитат нещо, било то в България или някаква друга подобна страна, е културните различия, манталитетът, начинът на хранене, въобще на социален живот. Те са доста, да не кажа скромни, но доста свити. Много трудно някой ще говори английски. Езиковата бариера ще е много голям проблем и от тази гледна точка мисля, че въпреки че имат качества, е доста трудно постижимо.

- Работил дър достатъчно дълго в България. Казахте вече за Вашия опит в държави като Дания и Молдова, но как Ви повлия футболно и като треньорски разбирания Вашият престой в Азия за тези 12 години? Какво се промени най-много?

- Промени се това, че имах възможността и късмета да играя на най-високо международно ниво. Това е голямата разлика, тъй като когато си тръгнах от Черно море и исках да изляза на всяка цена в чужбина, аз рискувах всичко да тръгна от нулата. Отидох в Дания в аматьорски отбор, само и само да започна отнякъде и да се докажа, после в Молдова. Но това са едни стъпки за млад треньор, за без пари, както се казва, само и само да излезеш от България. Да тръгнеш да катериш стълбата и да се доказваш постоянно, да се учиш, постоянно да правиш грешки, да падаш, да ставаш и да продължаваш напред. Но в момента, в който вече дойдох в Азия, още в първата година в Ню Рейдиънт, не само заради требъла, заради рекордите, но основно, че имах възможност да играя в AFC Cup, стигнахме до четвъртфинал. Това е историческо постижение за малдивския футбол. С Мианмар имах възможност да играя Азиатски игри, а с малдивския национален отбор имах възможност да играя световни квалификации. Не само трофеите на местно ниво, но международните мачове, международните изяви са тези, които отличават първите ми стъпки в България или в Европа с това, което е в Азия, тъй като, колкото и някои хора да смятат, че футболът в Азия не е на толкова високо ниво, ако си гледал последната Азиатска купа и я сравниш с Африканската, като качество Азиатската купа за мен вече е на по-добро ниво. Основните отбори като Япония, Южна Корея, Саудитска Арабия, Иран, Катар - те могат да играят като равен с равен с всеки европейски отбор.

-Имаше един мач Катар-България, който се игра даже не чак толкова отдавна. Беше преди световното първенство, значи е било преди 2 години почти. Видяхме силен отбор на Катар и много технични футболисти, от които бяхме приятно изненадани. Г-н Попов, кои специфики на футболната култура в тази част на света ние в България никога няма да разберем?

- Разликите в начина на мислене на футболистите не е толкова голяма. Примерно разликата е голяма в социалния живот и в начина на хранене, тъй като те си имат една специфична култура и нещата, които ядат, ако ги дадеш на един футболист в България да ги яде, няма шанс да оцелее просто, тъй като за нас не е нормално. В първите години в Азия бях наивен да си мисля, че мога да се опитам нещо да променя от тази гледна точка, нещо по-професионално и по начина, по който ние смятаме в Европа, че е професионално. Но хората го осъзнават, те не са глупави, те са много интелигентни. Те знаят, че е професионално, но просто те не са закърмени с това нещо и не го приемат. В някои страни е въпрос на религия, което е много важно. От друга гледна точка просто си имат някакъв стереотип, начин на живот и специално в тази част тук от ориз и нудълс не може да ги откажеш каквото и да се случи. Такова нещо в професионалния футбол в Европа е ясно, че на високо ниво няма как да се случи. Но тук също са доста вманиачени по социалните мрежи, което е в разрез с професионализма, трябва да си има някаква мярка. Особено повечето млади футболисти в тази част на Азия просто са неспасяеми. Не спят по цели нощи, само в социалните мрежи и това са неща, които се отразяват пагубно на организма и на възстановяването, на начина на развитие и начина на концентрация. Което е много важно, тъй като един от най-големите проблеми на футболисти в този регион е концентрацията.

- Казахте, че те осъзнават, че някои неща са в разрез с професионализма, ама то така е с футболисти по цял свят. Футболистите в България знаят, че е в разрез с професионализма да не излизаш на дискотека преди мача, ама това не променя нещата.

- Всичко е индивидуално, начин на мислене, някой път култура. Има толкова много примери с бразилски футболисти, които, да не говорим какви неща се правят преди мачове. После излиза на мача, вкара два-три гола и е най-добре на терена, но това са индивидуални неща. Това е свързано с уникален талант, с някакъв пик на годините, в които можеш да играеш по тоя начин 1, 2, 3, 4 години. В един момент вече, когато физически не издържаш, се сгромолясваш и нямаш шанс да продължиш. За такива като нас, в България имам предвид и по-ограничени като талант футболни нации, професионалният начин на подготовка и на поддържане е фундаментален, тъй като, когато знаеш, че нямаш кой знае какъв талант, значи трябва да работиш по-професионално, по-усърдно, да си знаеш силните и слабите страни и да знаеш как да ги използваш по възможно най-добрия начин.

- Имате достатъчно опит като клубен треньор, имате достатъчно богат опит вече и като национален селекционер. Във Вашето следващо предизвикателство кое би натежало като предложение - ежедневната работа в един клубен отбор или напротив -тази на национален селекционер, където се счита, че натовареността не е толкова голяма, но пък и тази работа си има своите специфики?

- Зависи. Tе нещата никога нямат само една страна. Първият ми престой на Малдивите като национален треньор беше точно така - зависиш от клубовете, зависиш от местните треньори, взимаш футболисти една седмица преди мач. Трудно може да промениш нещо в моментното физическо, дори тактическо състояние. В Мианмар беше друго, тъй като там бях начело на олимпийския отбор. Там имаше проблеми и по време на пандемията, когато бяха спрени първенствата, а после имаше военно положение, преврат, отново спря първенството. В един момент от тия четири години в Мианмар може би в три години аз съм бил все едно начело на клубен отбор, тъй като постоянно имах възможността да работя всеки ден, да събирам футболистите. От тази гледна точка ми харесваше в Мианмар, тъй като имах възможност да работя все едно съм в клуб. Иначе разликата е голяма, ясно е, че е голяма. Лично аз предпочитам да работя в клуб, тъй като нищо не може да се сравни с ежедневната работа в клуба. Най-важното е, че можеш сам да си подготвиш всичко и да знаеш, че разчиташ на себе си. Да знаеш, че ако се провалиш, е заради теб самия, тъй като не си се справил. Когато работиш в клуб, имаш възможност да си направиш селекция, евентуално според твоите виждания. Но дори да не може да направиш селекция, поне евентуално би трябвало да имаш време да направиш една предсезонна подготовка, в която, ако все пак си разбираш от работата и имаш някакво нормално качество на футболистите, то би могъл да ги подготвиш добре. Вече в един момент, когато си подготвил отбора добре и знаеш, че всичко зависи от теб, един вид разчиташ на себе си. В националния отбор е доста по-специфично, доста по-различно - разчиташ на клубовете, разчиташ на треньорите, които работят в клубовете. Разчиташ някой път на това дали играчи, които искаш да повикаш, играят редовно или не, особено, ако са по-млади футболисти и не могат да играят заради чужденци. Ти искаш да ги извикаш, искаш да ги наложиш да играят, обаче те нямат игрови ритъм. Тогава нещата започват да куцат. От тази гледна точка бих предпочел работа в клуб, но както ти казах в началото никога не мога да кажеш никога. Трябва да си по-умерен в позицията, тъй че всичко реално е въпрос на ситуация. Някой път национален отбор си има предимство, ако има предстоящ форум, някаква купа, някакво първенство, което наистина да е притегателна сила, някаква мотивация, някаква изява. Ако няма и в пространство просто трябва да играеш само някакви квалификации или да обиграваш отбор, то вече нещата стоят по различен начин. Едно е да имаш турнир, примерно след 4-5 месеца, да имаш някаква амбиция да направиш нещо, а друго е в годините да имаш някаква цел, например след 2 години. И от тази гледна точка си има разлика, има си плюсове и минуси, но всичко зависи от моментната оферта, ако има такава въобще, но това е основното като принцип. Засега на този етап предпочитам и повече ми харесва да работя на клубно ниво, тъй като там изцяло завися от себе си.

Очаквайте утре втора част на интервюто с Велизар Попов!