Легендата на Левски Емил Велев–Кокала празнува днес 60-годишен юбилей. Той е емблематична фигура в родния футбол, която буди всякакви чувства. С него най-популярната игра е по-цветна. Вестник "Мач Телеграф" потърси Велев, който е последният треньор, направил Левски шампион, за да разбере какви мисли и чувства го вълнуват навръх юбилея.

- Г-н Велев, Кокал, как се чувстваш на 60 години?

- Нормално. Уж по-млад, но горе-долу си отговарям на възрастта. Това физически. Болят ме кокалите вече, коленете. На 100 процента се чувствах по-добре, когато бях на 50. Иначе духовно нямам никаква промяна. От доста десетилетия съм си същият дивак. Вярвам, че ще бъда такъв, докато съм жив. Надявам се на това. Духът не ме напуска никога, а когато излезе от бутилката, става страшно (смее се). Доволен съм, че още се забавлявам с хобито си – футбола и треньорската професия.

- Какво е най-голямото ти постижение до момента?

- Като цяло семейството ми е №1, по тази точка спор няма. Иначе във футбола мога да разделя нещата на две части. Първата е Левски, където съм минал през всички юношески формации, мъжки отбор, бях помощник-треньор, а след това и старши. Другата е периодът ми Израел. В България не съм играл за друг отбор освен Левски. Сбъднах и мечтата си да бъда треньор на "сините". Спечелих титли като футболист, а и като треньор. Не мога да съм недоволен от постигнатото особено като играч. Мога да кажа, че съм бил на топ ниво, разбира се, със съотборниците си в Левски.

- Ти си последният треньор, донесъл титлата на Левски. До 70-ата ти годишнина ще получиш ли шанс да се завърнеш на "Герена"?

- Няма шанс да се върна. Дори вече не го мисля това. Моля се до 70-ата ми годишнина да не остана последният треньор, донесъл титлата...

- Станимир Стоилов отново е треньор на Левски. Шансовете за възраждане на клуба вече са в пъти по-големи...

- Това е така, но все още е рано да се говори. Трудно Левски отново ще се върне на върха в краткосрочен план. Лудогорец е много по-напред, дори и ЦСКА е пред нас. Сякаш третото място е по силите на отбора с перспектива да се подобряват нещата. Щастлив съм, че идеите на "Герена" са да се оправи стадионът, да се постоят още игрища за школата и да се гледа повече към нея. За съжаление пак виждаме, че идват чужденци... Ръководството на Левски си решава, но аз лично щях да гледам само към БГ пазара – по-точно школата.

- Стандартното клише за големите отбори е, че в Академията няма достойни за първия отбор...

- Да, някои ще кажат именно това. Като няма, трябва да се създаде, да се работи. Помня, че преди години всеки треньор в школата получаваше пари, ако вкара младоци в първия отбор. Сега обаче не познавам почти никого от треньорите в ДЮШ на "Герена". Наскоро Елин Топузаков се завърна там, само него го знам. Само Топчо не е достатъчно.

- Какво никога няма да забравиш през тези години?

- Мачовете между Левски и ЦСКА. Нещата излизаха извън контрол в тях, направо летяхме по терена. И двубоите в евротурнирите винаги ще ми останат в съзнанието. Голям отпечатък у мен остави и онази история от 1985 година, когато ми забраниха завинаги да играя футбол.

- На терена всички знаят какво стана в онзи емблематичен финал за Купата с ЦСКА. А какво стана веднага след мача?

- Нищо особено. На терена можеше да се мразим, но извън него си бяхме приятели. Помня, че вечерта след мача се видяхме с играчите на ЦСКА. Бяхме в няколко заведения със Стоичков и Гошо Димитров. Говорихме си и съжалихме, че е станало онова меле. Дори не подозирахме какви наказания ще ни лепнат на следващия ден. Не очаквахме нищо подобно.

- Какво стана, след като комунистите те отстраниха завинаги от футбола?

- Беше ужасно. Комунистите искаха да ни обезличат и Левски, и ЦСКА. Всички наказани се пръснахме в различни посоки. Беше ни забранено да се виждаме. Не можеше да стъпваме на стадион. Представяш ли си какво е това наказание за един футболист на 24 години? Започнах работа в силнотоковия завод „Eлпром-енерго“, който беше разположен в „Илиянци“. Шеф беше Ради Кузманов. Аз правих бобини. Ходих на работа от 6 ч. сутринта до 5 ч. следобед. Заплатата ми беше около 360 лева. Като футболист вземах със 100-120 лева повече, защото в Левски се водихме милиционери. Спомням си, че скоро след като работех в завода, ми се обади Гиби Искренов. Него не го наказаха, защото пропусна финала заради контузия. Иначе със сигурност и той щеше да изгори, доколкото го познавам. Та Гибона ми вика: "Ей, Кокал, къде си сега?" Аз му обясних, че работя в завод в „Илиянци“, а той: "Какъв завод бе, къде е това Илиянци, ти нормален ли си!" Реши, че това е много далеч от София. Казах му, че всъщност е близо и той намери един негов познат да го докара при мен с колата. Дойде по време на обедната почивка, защото иначе нямаше как да го видя. В завода имаше игрище, на което се организираха мачлета между цеховете. Гиби веднага поиска да играе, едва го спрях. Каза, че е гладен, и го заведох в столовата. Взехме си по една табла и се наредихме на опашката. Всички гледаха и не можеха да повярват. Хапнахме с Гибона, а той много хареса яденето. Говорихме си нещо и в един момент осъзнавам, че почивката е свършила от половин час, а целият завод продължава да е в столовата заради Гиби. В един момент дойде при мен Ради Кузманов и ме накара да изгоня от завода Гибона, защото работниците, включително и аз, няма да можем да си изпълним дневния норматив. Той ни спря производството (смее се).