Актьорът Ивайло Христов тази година ще празнува четвърт век на театралната сцена. Вече 25 години бургазлията е част от Драматичен театър Пловдив, но той е и популярно лице в спортния живот у нас. В детско-юношеските си години е един от обещаващите млади вратари на бургаския футбол, а след това се утвърждава като спортен журналист - над 10 години е сред острите пера на вестник "Гол". Ивайло Христов прие поканата на Gong.bg за откровен разговор за футбола и любимия му Ливърпул, за театъра и успехите му на сцената.
- Ивайло, как стигна от вратарските ръкавици и журналистиката до театъра?
- С талант, разбира се. Нищо не е случайно. Започнах да тренирам футбол в Черноморец, преместих се в Нефтохимик и после се върнах в Черноморец. Бях вратар, тренирах близо 6 години. Но ме преследваха доста тежки травми - имам счупвания и на двете си ръце, скъсан мускул на крака. Така кариерата ми приключи на 18 години - преди да вляза в казармата. Но връзката с театъра започва още от детството, когато играех в една театрална школа към бургаския театър. Затова и решението ми да кандидатствам в НАТФИЗ не учуди никого. Първият път не ме приеха, но успях от втория опит.
А за журналистиката...Дойдох в София и попаднах на хора като Тони Дремсизов и Георги Филипов. С Тони се познавахме от времето, когато и двамата тренирахме футбол в Черноморец. Той вече работеше като спортен журналист и ме покани да му помагам, тъй като знаеше за интереса и познанията ми във футбола. Започнах да отразявам събития, да правя интервюта и се получаваше, защото с такива хора не беше трудно да се научиш.
- Защо продължи с журналистиката, след като започна работа в Драматичен театър Пловдив?
- След като завърших НАТФИЗ, получих предложение да стана част от Драматичен театър Пловдив. Приех, разбира се и смятах да се откажа от журналистиката. Тъй като вестник "Гол", в който пишех до момента, се издаваше в Пловдив, главният редактор Иван Карабов и неговият заместник Любо Минчев ми предложиха да продължа работата си. Приех, защото в театъра винаги има паузи, а аз не съм от хората, които обичат да бездействат. Истината е, че се увлякох и журналистиката ми стана много сериозна професия в продължение на повече от 10 години. Една от причините е, че хванах най-интересните години в българския футбол. Ако трябваше сега да работя като спортен журналист, сигурно щях да се откажа.
- Кои моменти си спомняш от годините ти на спортен журналист ?
- Бях голяма хиена, колкото и нескромно да звучи. Обичах да пускам винаги нещо различно, нещо повече от рутинното отразяване на едно събитие или пресконференция. Правил съм интервюта с почти всички популярни хора в нашия футбол между 1994 г. и 2004 г. Много обичах да говоря с Иван Славков-Батето, светла му памет. Беше шарен, пъстър, луд дори, но с шегите си казваше доста истини. Много обичаше да посочва шампиона много преди края на първенството. Спомням си сезон 1995/96, още не бе изминала и една трета от сезона, а той каза: Славия ще празнува годишнина, значи ще стане шампион. Така и се получи.
След едно култово интервю с Батето дори получих предложение за работа в БНТ. В онези години имаше много ерудирани личности футболния небосклон - ръководители, треньори, съдии. Като Димитър Пенев, например. Трябва да му влезеш в мисълта, за да можеш да дешифрираш какво е искал да каже. Беше живо време – с гения Стоичков, с Краси Балъков, който е най-уникалния български футболист, когото съм гледал. Докато в момента футболът ни е доста безцветен.
източник: личен архив
- Каква е причината за това според теб?
- Всичко тръгва от детско-юношеския футбол. Богати родители натискат треньорите да играят децата им, които не са особено талантливи. Казвам го, защото имам приятели и познати в цялата страна. А това е безумие и футболът ни потъва. Другата причина са уговорените мачове, въпреки че в това отношение не сме изключение - черното тото го има по цял свят.
- Голям фен си на Ливърпул, притесняваш ли се, че може и тази година отборът да не стане шампион?
- Супер нелепо ще е, ако сезонът бъде анулиран при този аванс от 25 точки. Още повече след миналия сезон, когато 11 милиметра ни спряха по пътя към титлата. Говоря за онзи мач с Манчестър Сити, преди който нямахме загуба.
Много малко хора могат да са толкова търпеливи като феновете на Ливърпул и аз съм един от тях. Това е моят отбор от 1976-77 година, когато за първи път спечелиха КЕШ и оттогава не съм спирал да им бъда фен. Изживял съм много тежки и тъжни моменти и доживях годините, в които са почти непобедими.
- На какво отдаваш възхода на Ливърпул през последните години?
- На Юрген Клоп, който е най-интелигентният треньор в клубния футбол. Заедно с Гуардиола, разбира се, той е гений. Клоп е любимият ми треньор още от Майнц. Виждах в него един млад революционер, който проповядва освободен футбол, с постоянно висока преса и с движение по фланговете. Освен това Клоп внесе и корекции в бързината - футболът на Ливърпул е по-бърз и по-динамичен от този на Дортмунд.
Футболният треньор е като режисьора в театъра - той разпределя ролите на терена. Интересно е, че в Ливърпул няма главна роля. Ван Дайк и Алисон са козовете, които дават много сигурност на отбора. От времето на Брус Гробелар Ливърпул не е имал такъв вратар. А Ван Дайк е като компютър, за мен е най-добрият централен защитник в света след Бекенбауер. На мен обаче любимец ми е Хендерсън, и то от този сезон, когато в моите очи е съвсем друг футболист. От началото на шампионата показва, че може всичко, дори и да изиграе цял мач с контузия. Никога не е бил толкова стабилен, толкова спокоен, толкова ефективен.
източник: Gulliver/Getty Images
- Футболното суеверие подминава ли актьорите?
- Не. Аз винаги се усамотявам преди премиера в някое кътче на театъра. Имам си ритуал и вярвам, че помага всичко да бъде перфектно и нещата да се случат по най-добрия начин. Но не искам да го издавам.
- Актьорите трябва да сте в добра форма - как я поддържаш?
- Имам куче, което разхождам по два пъти на ден. В това съм най-постоянен. Иначе обичам да играя тенис на маса, правя редовно и един комплекс от упражнения.
- Коя е любимата ти постановка и роля в театъра?
- Зад търба си имам над 75 роли, като близо една трета от тях са главни. Любимата ми роля е на Алексей Карамазов от "Братя Карамазови". Много отдавна изиграх тази роля, преди 17 години, но си остава №1. Мои братя в спектакъла на Стоян Радев бяха Камен Донев, Стефан Вълдобрев и Мариан Бозуков.
Безспорно най-въздействащата постановка, в която съм играл, е "Дебелянов и ангелите" на Диана Добрева. Тя ни преобърна, зареди ни и всеки от актьорите в нея може да бъде щастлив, че е част от нея. Не е случайно, че миналата година тя взе 5 награди „Аскеер“ от 6 възможни. Аз бях в ролята на войник Каишев от пета рота - специална роля, създадена с много обич и доверие.
източник: личен архив
- Кои са любимите ти актьори?
- Най-великият е Чарли Чаплин, веднага след него поставям Марлон Брандо. Харесвам още Анътни Хопкинс Джеръми Айринс, Пол Нюман и Джак Никълсън.
От българските актьори много обичам Валентин Ганев и Ирини Жамбонас. Харесвам мното Цветана Манева и Николай Урумов, а от младите - Бойко Кръстанов.
- Спортистите и актьорите като че ли са най-засегнати от коронавируса?
- Така е. За театъра сегашната ситуация е ужасяваща. Защото закърняват сетивата, когато не виждаш слънцето. Един актьор се обезкървява, когато не се чувства ангажиран - направо е убийствено.
Не мога да работя от вкъщи, въпреки че някои колеги го правят. Не одобрявам и възможността да се гледат снимани спектакли в интернет. Така се убива живата връзка на актьора с публиката, няма нищо общо с това да видиш актьорите в естествената им среда - на сцената. Грешка и дори лъжа е това, което направиха няколко български театри.
- А как си обясняваш тендецията от последните години у нас – стадионите са все по-празни, а билетите за театралните салони се изупуват месеци по-рано.
- Хората усещат, не можеш да ги излъжеш. В този смисъл направих навременен избор като един мъдрец. Още на 18 години се насочих към театъра (смее се).
Коментирай