_small.png)
Президентът на БФС и бивш капитан на националния отбор на България – Борислав Михайлов, е пред голям юбилей. Легендарният вратар от Златното поколение в САЩ 94’ навършва 60 години тази неделя на 12 февруари.
По този повод той даде интервю за "24 часа", в което се върна назад времето и си спомни за големите успехи с националния тим, а също така разкри и каква е мечтата му, която да се сбъдне докато е президент на БФС.
- Първо искам да започна с извинение към читателите, а вече и към зрителите на “24 часа”. Ще си говорим на “ти”, защото предстои един юбилей, след който повече време ще сме се познавали, отколкото не сме се познавали преди това.
- Точно така.
- Първо ще ти покажа една снимка. Да видим дали ще се сетиш от кой мач е.
- Това е след един от най-големите мачове в живота ми.
- За мен най-големият, често сме спорили по този въпрос.
- На нея съм на 20 години, значи преди 40. Мачът е с “Щутгарт” на стадион “Васил Левски” пред 70 000, когато отстранихме този много силен германски отбор. После станаха шампиони на Бундеслигата.
- Мислеше ли тогава, че ще станеш футболист на годината, капитан на национален отбор, който ще стане четвърти в света, президент на футболния съюз? И по принцип какво мислеше един 20-годишен футболист тогава?
- Вратар, да уточня. Мислех да направя една добра кариера, да стана един от най-добрите вратари в България. Да изляза, когато е възможно, в чужбина. Да подсигуря семейството си, децата. Доста неща съм мислел значи.
- Кога беше първият ти допир с футбола? Макар че не е трудно да се предположи с такъв баща като Бисер Михайлов, сам един от най-големите вратари на “Левски”. Но примерно първата топка кога ритна?
- Първата топка съм я ритнал още на прощъпалника. Това ми го разказа майка ми. Тя ме е водела по мачове на “Левски” още с количката да гледаме баща ми. Иначе да тренирам започнах на десет години. В началото като нападател, но на 11-12 години се преквалифицирах.
- Аз и от теб съм го чувал за Ники, че бащите вратари не искат много синовете им също да са вратари. Така ли е?
- Така е. Това е най-трудният и най-отговорният пост във футбола. И става все по-трудно с новите правила, които непрекъснато измислят, за да затруднят вратарите още повече. Така че нито баща ми искаше аз да стана вратар, нито аз исках Ники да стане. Но и тримата направихме добри кариери на този пост, като Николай още има време за нови успехи.
- Спомняш ли си първия мач при мъжете?
- Много добре си го спомням. Беше на “Народна армия”, играехме с “Локо” (София), още Начко Михайлов, лека му пръст, беше на терена. Иван Вуцов някъде след 50-ата минута ми каза: “Айде влизай да замениш Стайков.” Това беше последният мач от сезона. Аз от напрежение забравих да си вържа връзките на футболните обувки. Наложи се някой от скамейката, не помня кой, да ми каже: “Ей, момче, вържи си обувките, че ще се спънеш.” Играх трийсетина минути, не ми вкараха гол. Така че това ми е първият мач, на 16 години.
- А първият гол? Сигурно е неприятен спомен.
- Не си го спомням.
- Как те прие публиката като толкова млад, но пък син на известен футболист. Чувал съм и от Иван Вуцов, че на наследниците им е много трудно.
- Още при юношите, когато имахме по-яки мачове, дербита (между другото още с юношите станах републикански шампион, преди да почна при мъжете), имаше едно недоверие. Дори и тогава, когато нямаше толкова медии, интернет, фейсбуци и така нататък. Пишеше се само във вестниците, които съществуваха тогава - “Работническо дело” и “Народен спорт”, от който много обичак класацията със звездичките и “11-те на кръга”. Следях ги всеки понеделник - там ли съм, няма ли ме.
- Кой треньор първи повярва в теб?
- Като треньор на вратарите - Людмил Горанов. Иван Вуцов ме взе да тренирам с мъжкия отбор, когато играех при юношите старша възраст. И първият, който ми даде реален шанс като титуляр, беше Бобата (Добромир - б.а.) Жечев.
- Тогава ти се оказа в един отбор, който заслужава за него да се пишат книги и да се правят филми - “Левски-Спартак” от 1983-1984 г. Как се стигна до трите купи в един сезон?
- Огромен отбор, в който най-важното беше, че влязохме осем човека от юношите. 62-и, 63-и и 64-и набор. и повечето от нас моментално станахме титуляри. През 1983 г. не успяхме, после дойде Васил Методиев и взехме трите купи.
- Смяташ ли, че по партийна линия разрушиха този наистина голям отбор?
- Не мога да кажа дали точно по партийна линия, но именно по партийна линия ме наказаха мен и моите колеги и по партийна линия разформироваха “Левски” и ЦСКА. Това го направиха с решение на ЦК на БКП.
- Представям си едно момче на 21 години, на което му казват, че мечтите му, това, което е било целият му живот, оттук нататък му е забранено. Завинаги. Как се почувства ти?
- Беше ужасно. Дори съм и ревал, въобще не можех да спя. Аз бях изключен от физкултурното движение завинаги. Това означава, че не мога да бъда и хандбален вратар, да съм волейболист, нищо. Не ми даваха да тренирам и бях изключен от ВИФ (сега НСА - б.а.). Значи - всичко… коз. Така че нямах много надежди в началото. Националният отбор се беше класирал за световното в Мексико с моето дейно участие.
- Да, благодарение на едни три-четири направо гениални мача. С ГДР много трудна победа, после Франция с Платини, Югославия тогава беше много силен отбор.
- Така беше. Аз всъщност не играх само в мача с Люксембург, когато трябваше да бием, за да се класираме.
- Помогна ли това? Защото Иван Вуцов ми е разказвал как е обикалял около тогавашния член на ЦК Георги Йорданов буквално всеки ден.
- Факт е, че Вуцов беше един от хората, които направиха връщането ми във футбола възможно. Той знаеше при кого трябва да се ходи. Освен това и медиите помогнаха, и хора, близки до Тодор Живков. Наложиха мнението, че според треньора няма толкова убедителен вратар, както и че Сираков е много важен за отбора, така че на Нова година ни възстановиха. Но Наско беше наказан за една година, така че той започна веднага да тренира с националите, а аз - само в “Левски”. Националният замина тогава за Тенерифе на подготовка, а мен не ме допуснаха. Тогава лично Шпатов не ме допусна, беше главен секретар на ЦК. През февруари започна първенството, както винаги е започвало, на сняг. (Смее се.) Със “Спартак” (Варна) играхме и това беше първият ми мач след наказанието.
- Тогава в Мексико националният отбор изпълни една от поставените цели и се класира за 1/8-финал на световно за първи път в историята си. Въпреки това всички бяха настроени много негативно срещу вас, медиите буквално ви разкъсаха. Защо?
- Нямам обяснение. Първо играхме на откриването пред 120 000 човека на стадион “Ацтека” срещу действащия световен шампион, направихме 1:1. После вторият ни мач беше в единствения ден на световното, в който валя дъжд. Ама проливен дъжд. Играхме с Южна Корея, която хич не беше лош отбор, видяхме после през годините какво направиха…
- Е, и те станаха четвърти в света.
- Да, при това ни изравниха с нещастен автогол на големия Джеки, светла му памет. И паднахме 0:2 от Аржентина с Марадона и Валдано. Ей тая снимка е от въпросния мач. (Показва зад гърба си.) Съвсем достоен мач и преминаваме напред с две точки и пак отиваме на 120 000 срещу домакина Мексико. За мое нещастие и за щастие на мексиканците, Негрете вкара най-красивия гол.
- Как се чувства вратар, който е допуснал най-красивия гол на едно световно първенство?
- Е, не ми беше окей. Да беше най-красивото спасяване, разбирам, но най-красивият гол не е приятен спомен за вратар. Върнахме се, като си мислехме, че сме си свършили работата. Още преди да излезем от аерогарата, митничарите бяха едни такива намусени, тежко ни гледаха. Здраво пребъркване, все едно кой знае какво ще донесем от Мексико.
- По едно сомбреро.
- Да, това си донесохме, сомбрерото поне не е забранено за внос. И после излизаме навън и там - събрание. Сто процента е било организирано. Работници от “Кремиковци”. Не знам дали толкова е било мръсно там, но със сажди по тях, като индианци ги бяха изрисували. И ни замерят с яйца. Направо беше изумително. Много лошо се почувствахме.
- Това представяне или контузиите доведоха до един период, в който беше извън националния отбор?
- Не, през 1986-1988 г. аз си играех непрекъснато. Нямаше ме само през 1989-1990 г. В един мач с “Левски” получих тежка контузия - скъсан адуктор на левия крак, възстановява се много трудно. Върви с така наречената футболна болест.
- В слабините, нали?
- Да, подобно е на хернията. Така че там изпуснах няколко месеца. После при Борис Ангелов тръгнахме лошо в квалификациите - 1:3 с Румъния, аз сбърках при единия гол. Не ме викаха една година. Отидох в “Беленензес” и направих много силна първа година. Вуцов ме извика в националния отбор пак и в първия мач отново играхме с Румъния. Бихме ги 3:0 в Букурещ, направих феноменален мач.
- Прескачаме напред-назад през годините, но ти си играл в два мача, в които всичко се решаваше в последните секунди. Единият не завърши добре за нас, спомняш ли си го?
- Да, 0:1 с Шотландия в София. Тогава при равен се класирахме за първи път на европейско първенство, но съдбата е такава. Единият път заради другия.
- Вярвахте ли на “Парк де Пренс” през 1993 г., че можете да победите Франция и да се класирате?
- Вярвахме. Отборът беше толкова сплотен, имам предвид от президента на БФС до домакина на отбора. Лагерът преди мача ни беше в Австрия, за да се подготвим за нещо такова. Голът на Емо си е уникален, но мачът и преди това беше равностоен, така че беше и до късмет.
- Имахте ли усещането, че в САЩ можете да постигнете нещо много, много голямо? Или просто отидохте за една първа победа за България на световно?
- В първия ни мач с Нигерия резултатът (3:0 за африканците - б.а.) изобщо не отговаряше на това, което се случи на терена. Имахме отменен гол, много изпуснахме, греда на Емо имаше. А и Нигерия беше много силен отбор. Освен това първи мач, страшна жега беше в Далас. И след това при този резултат, който не беше добър за нас, страшно плюене по нас. Нормално - тогава имаше много повече медии. Пената искаше да си ходи, имаше някакви движения евентуално за вътрешен бойкот, който аз го спрях просто. След разговор с Христо Данов, лека му пръст и на него, жалко, че толкова футболни хора си отидоха напоследък. Но дойде мачът с Гърция, хубав, както и резултатът - 4:0, и ни дойде като едно облекчение. Защо не бихме случайно, а бихме с такава разлика на световно първенство. Отприщихме се, видя се, че отборът ни е много добре подготвен, всички се познавахме и със завързани очи. Особено футболистите, които играеха напред. После биеш Аржентина 2:0 и отиваш с Мексико на 1/8-финал. Пак 100 000, но на “Джайънтс Стейдиъм”, там три мача общо играхме и всеки път пред толкова зрители.
- Искам обаче да те върна към времето преди световното. Първо, някъде две години преди това имаше скандал за капитанската лента между Ники Илиев и Стоичков, а след това заради неплатени пари Валентин Михов трябваше да си тръгне като президент на БФС, Пената едва ли не го бяха уволнили за няколко часа. Каква беше тогава ролята на капитана?
- Огромна, каквато би трябвало да бъде на всеки един капитан. Първо, момчетата не искаха да тренират. Бяхме тук, в резиденция “Бояна”, зад тази прекрасна база, която построихме с колегите преди седем години, в Дом 2 спяхме. Те вечер си излизаха, ходеха си по “Нерон”, по “Орбита”. Естествено, не с прибиране чак сутринта, но все пак извън режима. Това продължи няколко дни. Аз имах срещи с всички представители на тогавашната власт - премиер, финансов министър, шеф на Народното събрание, но пари, така или иначе, не се намираха. Тогава се появи Христо Данов и пое нещата, Михов беше принуден да си подаде оставката, но поне се появи финансова стабилност. Не ни бяха платили от ноември предната година, но нямаше пари и за самото пребиваване, хотели и така нататък.
- Да прескочим пак към големия ни спор за най-добрия мач в кариерата ти. За мен е срещу “Щутгарт”, ти смяташ, че е срещу Мексико.
- Срещу Мексико е №1 по важност, защото с този мач отборът отиде на 1/4-финал на световно първенство. Това е нещо уникално, да не говорим, че стигнахме до малкия финал и бронзовите медали. Всеки един мач в САЩ имаше своя герой, затова казвам, че за мен това е най-важният мач, в който аз съм помогнал на отбора да продължи напред.
- После идва Германия. Как ги бихте тези?
- С лекота. Аз им казвах: “Не се бъзикайте момчета, това е Германия”. Ицо тогава каза: “Мани ги, бе. Тия сме ги пребили направо”. Данчо вика: “Те са ми най-лесни”. Имаше едно спокойствие в отбора, убеденост. И самият мач, ако го гледаш пак - уникален. Вкараха ни гол от дузпа, каквато нямаше.
- Има ли място за съжаление, че не бихме и Италия?
- Едва ли не всички в България очакваха да бием. Че чак и баба Ванга била казала, че две Б-та ще бъдат на финала, типично за България. Но според мен, колкото и да звучи странно, ние подценихме Италия. Едва отстраниха Нигерия и Испания, не бяха убедителни. Може и тактиката ни в пазенето на Баджо беше донякъде грешна. Бяха го дали на Златко Янков, който е уникален футболист, но е дефанзивен халф и се оказа недостатъчно повратлив. Две-три ситуации имаше, до 18-ата минута два гола ни вкара. После мачът е наш. Наско ги излъга всичките, вратаря - и на обратно, а Ицо вкара дузпата. После друга чиста дузпа за нас. Хандбал. Не, и в хандбала за такова нещо ще ти свирят дузпа. Защитникът удря топката, и това на трева, не в зала. Тя отскача и втори път го удря в ръката. Можеше да стане 2:2 и никой не знаеше. Продължения, дузпи... Съжалявам наистина.
- За третото място няма да те питам, че там вече беше... Само кажи - вярно ли е, че са влезли началниците и са казали: толкова и толкова, ако биете Швеция?
- Не, няма такова нещо. Като капитан аз винаги преговарях за премиите на играчите и когато преди световното се разбрахме с Данов и Радичев какви пари ще се получават, аз бях сложил и малък финал. Не дали ще вземем една победа, а че ще играем 7 мача и малкият финал беше хикс пари. Бях го предвидил, освен това договорът беше и нотариално заверен. Така че аз си свърших работата перфектно - и като вратар, и като капитан.
- Този път посрещането как беше?
- Уникално! Просто уникално - и в момента настръхвам. Спомням си този шпалир от самото летище до “Васил Левски” с тези лимузини “Чайка”, децата ми вътре в колата. Уникално! И самият стадион пълен...
- Защо България като държава във футбола не успя да използва инерцията, която ни даваше това четвърто място на световно?
- Самите играчи и футболният съюз няма какво да използват. Просто държавата никога не се е отнасяла сериозно към спорта по принцип, говоря за след 1990 г. Не само за футбола. Ние си бяхме в зряла възраст, веднага след това се класирахме за първи път на европейско първенство. Там взехме четири точки и не можахме да се класираме, защото Румъния пък не взе нито една. Без да коментираме защо, за да не обиждаме съседите. След това и на световно първенство във Франция. Какво да искаме повече?
- Защо не ти се получи да заиграеш в голям отбор на Запад?
- Малшанс според мен. След световното имах предложения - от испанския “Тенерифе”, от “Крус Асул” в Мексико. Но тогава нямаше как да напусна страната, бях в развод и останах да си гледам децата и да си ги спечеля в съда, което и направих. Освен това направих много хубава година в “Ботев” (Пловдив), с много емоции, много публика.
- Баш там ли намери?
- От този клуб беше предложението. Станахме трети и играхме финал за купата, което си беше окей. После отидох в “Рединг”, това им беше рекордният трансфер за футболист, не само за вратар.
- Вярно ли е, че в Англия ти е било трудна играта с крака?
- Не, нямах никакви затруднения, аз винаги съм играел добре с краката. Само че там имах много контузии. От лошото време и от непрекъснатото ритане на топката напред.
- Това имах предвид.
- Два пъти скъсах бедрен мускул, още два пъти ми шиха главата по време на мач. Фактически още накуцвам, защото в Англия на мач с “Болтън” един ми влезе директно в коляното и припаднах. Няколко минути не си ги спомням, но както и да е. Счупена капачка, двата менискуса, задна кръстна връзка, затова всъщност и се отказах през 1998 г., нямаше как да продължа.
- Да те върна пак към “Парк де Пренс”. Че тогава понеже беше пак в чужд отбор, но там един иначе голям футболист, не знам как е бил като треньор - Бернар Женжини, “игра” срещу интересите на клуба си, но в полза на френския национален отбор. Така ли беше?
- 100 процента. Точно един месец преди мача с Франция ме прати да играя в третия отбор. Не във втория. И аз отидох при президента и му казах директно, че си разтрогвам договора. Той ми отговори: Не прави глупости, не се знае - има световно първенство, може да се класирате. Беше много готин човек. Така ходих два пъти да играя срещу отбори от трета дивизия, млади момчета, като нашите до 21 години. Чудеха се какво правя с тях. Даже на единия мач си бях забравил ръкавиците и поисках от другия вратар.
- От резервата ти?
- Не, там вратарите нямаха резерви. От съперника взех. И в “Рединг” нямаше резервен вратар между другото. Но да се върна към “Мюлуз”. И в двата мача пазих перфектно, завършиха 1:1, в единия хванах дузпа. Върнах се, отивам на лагер с националния отбор, бием Франция, цялата френска преса срещу Женжини. Връщам се, тренирам леко и си мисля, че си се прибирам вкъщи и ще черпя приятелите. Но гледам - на дъската със състава пише “Михайлов”. Той веднага ме върнал в състава. Пазих до края на първенството, и то много добре при това.
- Кога всъщност ти и останалите 6-7 човека от онзи национален отбор решихте, че ще поемете властта в БФС?
- Това беше моя идея. Таймингът не беше точно мой, по-точно самото обявяване на идеята през януари 2005 г. Конгресът беше през октомври. Но аз - така или иначе, бях тръгнал натам. Някои от колегите още играеха, други не. Наско например беше в “Левски”, Емо в ЦСКА - изпълнителни директори. Аз бях при Иван Славков, лека му пръст, 4 години първи вицепрезидент, една година зам.-министър, тоест с ранг на зам.-министър, защото беше ДАМС (Държавна агенция за младежта и спорта - б.а.). Това са пет години в администрацията. Бях се разбрал със Славков, че той се оттегля и аз поемам лека-полека, както по принцип се прави. Но той имаше много приятели - нормално е за такъв човек, бохем и така нататък, та те не му дадоха да се откаже, защото те си живееха покрай него. Това всички го знаеха. И той ми каза: Боби, ще играем един срещу друг. Каквото стане. Нито сме се карали, нито нищо. Заедно определихме датата на конгреса, аз си бях в Изпълкома. Просто спечелих. И полека-лека с придобитите знания, а не от терена директно в кабинета, вече 17 години.
- Съжаляваш ли, че с някои от тези седем човека ви се разминаха пътищата?
- На всичките седем съм дал възможност да работят във футболния съюз. Дали като треньори, дали в Изпълкома, дали вицепрезидент, дали скаут, дали като нещо друго. От 22-ма на световното на всички съм дал някакъв шанс за работа. Естествено, за толкова години няма как с всички да ни останат постоянни отношенията, имало е сътресения. Но аз не съм ги сменял сам, всичко ставаше с решение на Изпълкома. Но с никой не съм бил директно скаран.
- Голямото обвинение към теб като президент е, че националният отбор така и не се класира на голямо първенство. Голямата ти гордост пък е тази база. Кое е по-важното?
- Базата винаги е по-важна, защото навсякъде всичко започва от инфраструктурата. Аз имам класиране, ти го спомена преди това, като първи вицепрезидент. А и тогава в Португалия останах и като водач на отбора, защото Славков си тръгна след 0:5 от Швеция в първия мач. Президентът не може да бъде отговорен за това, че отборът не се класира. Футболистите се правят по клубовете, идват в националния отбор, за да си вдигнат нивото, да играят с гордост с националната фланелка. И най-грубо казано - да си вдигнат цената, защото, когато играеш за страната си, е съвсем различно. Много пъти бяхме съвсем близко до класиране. В една от квалификациите взехме 24 точки и пак не можахме да се класираме. Да вземем и последния път - баражът с Унгария ти е у дома, следващият с Исландия пак в София, имаш вариант. Могат колкото си искат да ме обвиняват, но това е само защото нямат какво друго да измислят.
- Препрочетох, преди да дойда тук, интервюто, което ти взех за 50-ия рожден ден. Какво се промени за тези десет години?
- Най-малко остарях с 10 години. Станал съм по-опитен, по-мъдър, по-спокоен, по-умерен.
- След мачовете с Англия ли ти беше най-тежко? Защото ти сам спомена организацията за посрещането ви след Мексико '86.
- Да, защото това беше постановка, абсолютно организирана при това. Използваха това, че треньорът на Англия Саутгейт десет дена преди мача говореше само за расизъм. А после техният си парламент изгони шефа на федерацията заради интервю, в което директно говори за цветнокожите играчи или нещо такова. Аз никога не съм бил расист и България не е расистка държава. Това беше постановка, за да ме махнат поради незнайно какви причини. Но пък беше окей за мен, защото година и половина гледах отстрани за какво става въпрос. Нищо не се промени в българския футбол, най-малкото не стана по-добър. Починах си и после се върнах с пълни сили.
- Какво следва оттук нататък? Ще правим ли интервю за 70-ата годишнина пак като президент на БФС?
- А, не, не. Всяко нещо си има своя край, но аз си имам мандат, хората са ме избрали за пети път и аз няма да ги разочаровам. Така че когато му дойде времето. Със сигурност ще го направим за нещо друго. Е, няма да играя голф, но може да си поговорим за лов, риболов, за трофеи.
- И все пак мечтата ти като президент на БФС?
- Още тази година да се класира националният отбор за европейско.
- Има ли сили?
- Надявам се. Естествено, ние, българите, винаги искаме прекалено много за това, което имаме, че и веднага. Отборите не се казват Германия, Франция, Англия, а Унгария, Сърбия и Черна гора. Но пък от някои се подценява това нещо, но аз се надявам. Затова взехме чужд треньор, имаме млади момчета, дано всички са здрави и да можем да ги използваме.
2Коментара