Исках да напиша „преди футбола“, но се оказа, че такъв момент в живота на треньора на „Левски“ няма.

Обичам, когато хората ме изненадват. Приятно! Точно такъв беше случаят с Елин Топузаков.

Исках да се срещна с Елин Топузаков, не за да говорим за спорт. Накара ме да го потърся една неочаквано изтървана реплика в емоционален момент: „Елин? Много се гордея с него! Аз бях първата му учителка.“

Да, госпожа Нели Делчева от българското училище в Паралимни започва учителската си кариера именно с класа, в който е и днешният треньор на „Левски“.

Още в първия момент той разбра кой стои пред него. „Детската градина? Или първи клас?“ - това бяха първите му думи. Призна все пак, че не е бил съвсем сигурен. И тръгнаха спомени…

Усмивката на г-жа Делчева не слизаше от лицето ѝ: „Макар да съм аз първата му учителка, не мога да кажа, че аз съм го ограмотила. Спомням си, че той си дойде на 6 години в училище ограмотен - и четеше, и пишеше. Четеше на децата комикси. Няма да забравя, когато пишехме първите думички, аз диктувам „монета“ и докато класът напише, Елин е написал, нарисувал е монета и вече се чуди какво да прави, Пишем „топка“, разбира се топката е асоциирана с футбол: „Аз ще ставам футболист“. Всичко се свързваше с футбола. И освен това пишеше много красиво.“

Оказа се, че Топузаков сам си избира училището, което е в друг квартал, когато е само на 6. Но най-добрият му приятел също ще учи там! Близо до дома му има удобно училище, ново, но той държи да е във „Васил Левски“. И сам казва, че името Левски май си му е съдба.

„Спомням си, че винаги исках да съм първи. Аз имах една голяма кафява чанта и натоварен с нея, тръгвах от къщи още по тъмно, за да не закъснея.“

Г-жа Делчева разказва, че като дете Елин е доста енергичен и неспокоен, но пък е доволна, че вижда сега един уравновесен и сдържан мъж. Синът му сега е като него, казва треньорът на „Левски“. Показва негова снимка и своя, разказва за детето и с Нели сравняват и търсят прилики. Никога не съм си представяла, че мога да кажа за футболист, че е одухотворен. Но Елин Топузаков в този момент беше точно такъв. Разказва как малкият сбръчва вежди също като него, как са избрали името му…

Спомня си с умиление за училището и за Димитровград, за баба си и дядо си. „Тя беше една енергична и много всеотдайна жена – добавя Нели за бабата, - идваше в училище да ти носи мляко.“

Самият Топузаков твърди, че именно баба му изиграва голяма роля за отношението му към спорта. Била е служител в БФС – Дмитровград и е ходил с нея по всички спортни зали. Включва се от дете във всякакви спортни състезания.

„Да, ти беше много енергично и жизнено дете. Участваше във всички спортни състезания в училище и винаги беше пръв“ – спомня си г-жа Делчева.

По-късно Топузаков изгубва връзка с учителката си. През всичките тези години са се виждали само веднъж.

Подписва първия си професионален договор още преди да е завършил. С усмивка си спомня как никак не се е харесвало на учителите му, когато често отсъства заради срещи или лагери на отбора си. А веднага след завършване на училище заминава за София, за да играе в „Левски“.

От 15 години вече никой от близките или приятелите му не е в Димитровград. Но винаги, когато пътува нататък се отбива и в Димитровград: „Карам из целия град с 20 км. Обикалям всички места, на които съм бил – някое кафе, химическия техникум, оттам отивам на стадиона, карам много бавно и се оглеждам. Отивам и до „Васил Левски“ естествено. Не пропускам да отида. Може да е един-два пъти в годината, но когато и да отида в Хасково, винаги минавам.“

Извади телефона си, в който, за мое огромно учудване, имаше онези черно-бели снимки от детството, които ние всички помним – с баба и дядо, в класа, с Дядо Мраз, първият учебен ден. Спомени, с които Елин Топузаков не се е разделял през годините. Не разбирам достатъчно от футбол, за да коментирам спортиста, но човекът Елин Топузаков ме очарова.

От дете голямата му мечта е да бъде футболист, а вече на 12-13 години знае, че иска да стане звезда и да отиде именно в „Левски“. Негов идол е бил Марко Ван Бастен тогава, но се смее, че сега, ако синът му реши да се занимава с футбол, сигурно ще знае само Роналдо и Меси. А от „Левски“? – Нападателите, разбира се, още от детските години – Божидар Искренов, Наско Сираков…

Дали е бил фен на своя отбор като дете? Той е открит от съдията Любе Спасов, който предлага на „Левски“ да го пробват. Но можеше и да е друг от големите отбори.

„Банално ще е да кажа, че съм бил левскар, но всъщност, да. Дядо ми беше от „Левски“ и естествено е да взимам неговата страна от малък. Но ако се върнем към времето, когато си избрах да отида в училище „Васил Левски“, може би „Левски“ ми е съдба“.

“И това, което си заслужава да се каже е, че успехите му с дължат най-вече на него самия. Разбира се, че някои фактори са спомогнали, но не е имал рамо, не е имал хора, които да го поставят някъде“ –  добавя с гордост Нели Делчева. „И затова е и по-сладко,“ смее се нейният пораснал ученик.

Двамата продължават да разглеждат снимките в телефона на Топузаков и да си спомнят моменти от преди повече от 30 години, когато, казва Нели, си го спомня, макар и 6-годишен, като мъжко момче. Никак не е случайно, че негова страст от най-ранните му години е футболът – и баща му, и чичо му са играли в местния отбор и са известна спортна фамилия в Димитровград. Звездата на „Левски“ разказва, че още от началото на спортната му кариера там всички са го сравнявали с тях и дори прякорът на баща му – Топчо - се пренесъл на него. И досега само най-близки хора от семейството го наричат Елин. Не можех да се сдържа и да не попитам откъде това необичайно име. „Елин? Да, не е често срещано. Кръстен съм на баба ми Елена. Навремето е имало регистър за имената и там това име го е нямало. А дядо ми и баща ми са държали да се казвам така и са искали специално разрешение, за да ме кръстят с име, което е извън списъка, който се е връчвал на родителите. Имало е спънки, но някак си са успели да се преборят. Аз си го харесвам.“

„И това е знак за борбеност - като се решили, не са се отказали и са отстоявали.“ – усмихва се Нели Делчева.

„Да, аз бях от дете до краен предел, до болка упорит. Даже понякога от безсилие, че нещо не мога да направя, съм плакал. Бях болезнено амбициозен още от малък. Спомням си с моя голям приятел Милен винаги се състезавахме кой ще има повече 6-ци в бележника. Надпреварваме се кой ще вдигне по-високо ръка, когато учителката задава въпрос. Другите ги засенчвахме и не им давахме поле за изява,“ спомня си през смях Топузаков.

„Те бяха наистина много силен клас. Събираха деца от целия град, за да се направи тази паралелка. Викахме им Фол-мастърчета по името на министър Фол. Освен това, пропуснах да кажа, че Елин и пееше хубаво. Беше много точен и много музикален, с хубав глас. То нямаше нещо, което да не умее да прави.“  Оказа се, че Елин Топузаков продължава много да чете – по лагерите - като футболист и сега. Винаги, когато има свободно време. Казва, че и до днес на лагерите тръгва с 3-4 книги в куфара. Обича трилъри, които съчетават исторически, географски елементи и това не е случайно – историята и географията са едни от любимите му предмети в училище. Това е било заниманието му извън тренировките, когато кариерата за него е на първо място и с присъщата му амбиция се стреми да се доказва.

Споделя, че мисълта да се върне там, откъдето е тръгнал, го е плашела, не си е представял да се провали в „Левски“ и да се върне в рутината на сивото ежедневие в малкия град. Стреми се да върви нагоре не само във футбола, но и по стълбицата на живота. И не спира до там – след като се налага като футболист и титуляр, целта му е да остави следа, не да мине незапомнен през отбора. Играл е за малко в чужбина, но като цяло все не се решава да напусне отбора си просто за повече пари. Щастлив е, че именно с „Левски“ е изживял най-голямата емоция, която не може да бъде предадена с думи. Няма да забрави момента, когато 2005-6 година „Левски“ е първият български отбор в Шампионската лига, а той е капитан на отбора. Такава гордост звучи в гласа му, когато казва: „Васил Левски!“ Чувства се като част от магията „Левски“ – и с върховете, и със спадовете. Смята, че за успехите, е допринесло постоянството му. И съвсем откровено признава, че емоцията, която изпитва от радостта и обичта на хората е тази, която го прави щастлив, и никакви пари не могат да я заменят. Никога не си е представял, че ще стане звезда, но винаги амбицията му го е водела само нагоре в следването на детската му мечта – футбола.  

Живка Милова – Бг Фактор Кипър