Саша Симонович със сигурност е име, което навява скъпи спомени за всеки привърженик на Левски. Сръбският халф бързо влезе в сърцата на „сините” фенове, след като се разписа още в първия си мач, а той по ирония на съдбата се оказа вечното дерби срещу ЦСКА.

Симонович пристигна „Герена” през 2002 година и веднага грабна наградата за най-добър чужденец в тогавашната А група. У нас Симонович изиграва над 150 мача, като носи екипите още на Славия и Локомотив Мездра.

Какво се случва сега със симпатичния сърбин? Оказва се, че той се отдал изцяло на треньорската професия и кара – както сам се изрази – стъпка по стъпка.

 „Витоша 13 е нова академия, от София. Намира се в квартал „Бояна”. Аз съм там от януари 2015 година. Президентът е г-н Александър Кюлев. Той  е един левскар, минал е през школата на Левски-Раковски, през „Герена”. От доста време го познавам. Виждали сме се много пъти, преди да почна работа там. Имаме много възрастови групи, най-голямата е набор 2004. В школата има над 150 деца. Аз водя набор 2004 и набор 2006”, разказа Симонович пред „Дарик Кафе”.

„От доста време съм тук. Живея наблизо, роден съм в Ниш. Когато играех в Белград, ми беше по-далече, отколкото  когато бях в София. Още през 2002 година, когато дойдох, след 6 месеца получих българско гражданство. И двамата ми сина – и Лазар, и Страхиня – са родени тук. Само дъщеря ми е родена в Сърбия. Ето, вече 15 години съм в България и съм свикнал с живота тук, с хората, с обстановката.”

„Аз влязох в мъжкия футбол на 18 години. Юноша съм на Раднички Ниш, но тогава бяха други времена, много трудно се влизаше в мъжкия отбор. Просто трябваше да ме преотстъпят в друг отбор от третото ниво. Железничар се казваше, все едно тук Локомотив. Отидох там и се наложих между другото, направих хубави мачове. Станахме първенци и влязохме във второто ниво. Президентът на новия ми отбор, където отидох, видя, че в мен има хляб и може нещо да стане. Той искаше да ме остави в отбора, а Раднички – да се върна. Този президент ме ухажваше по всякакъв начин – викаше ми: „Ела, сине, при мене, ще ти помогна за това и онова, ще станеш капитан…”

„Със Славолюб Муслин започнахме работа заедно в Левски. Познавахме се преди това – той беше треньор на Цървена звезда, а аз бях футболист на Обилич. Имахме мачове помежду си. Обилич по това време беше един от водещите отбори на Сърбия. Имаше като цяло дисциплина. Трябваше да правиш това, което можеш, никой не те караше на сила да правиш това, което не умееш. Тогава чужденците бяха много малко. То и сега не са много, само в Цървена звезда и Партизан. Помня, че по онова време един от чужденците в сръбското първенство беше Петър Шопов, сега е треньор в Славия.”

„Децата сега имат нужда от мотивация. Това, което правим сега, си заслужава. Трупаме, трупаме с качествен тренировъчен процес. Имаме доста хубави деца, някои тренират вече от 5 години футбол.”

„Родителите повече са запознати с миналото ми на играч. Децата лека-полека осъзнават. Аз толкова тези неща не ги говоря. Просто гледам да ги науча от пътя, по който съм минал. Естествено, давам им примери в с моята кариера. Има много неща, които не можеш да ги научиш от книгата, от интернет. Трябва да си минал през някаква ситуация, трябва да го преживееш, за да го покажеш на детето и да го възприемат. Трудно се работи като цяло с деца.”

„Аз като футболист бях същия – карах стъпка по стъпка. Като дойдох в Левски, хората не ме познаваха, но още в първия мач, в дербито вкарах на ЦСКА. Това е един процес, който съм го минал, едно израстване. Така и по същия начин искам като треньор. Имам сега УЕФА „Б” лиценз и не искам да прескачам нещата. Надявам се скоро да запиша и „А” лиценз. Лека-полека, стъпка по стъпка вдигам нивото. „Б” лиценз ми позволява да водя мъжки отбор от Трета лига.”

„Най-важното е да изпитват децата удоволствие от самата игра. Когато дойдат на тренировката след училище, опитваме да се забавляваме. В зависимост от това как растат и се развиват, вкарваме и други неща, по-футболни. Следим как се учат и те го правят, слушат. Аз съм техния баща, когато са на терена. Аз обичам децата. Свързано е едното с другото. Хубаво е, когато научиш едно детенце, а то се изявява по начин, по който то се радва, семейството му се радва, а и аз се радвам като треньор. Стараем се да ги възпитаваме. Може и да не станат всички футболисти, на тази възраст е рано да се каже. Но искаме от тях да ги направим честни хора. Родителите виждат това и го оценяват”, каза още Симонович.