Цифрите понякога показват много, но друг път са бледо отражение на реалните събития. Както снощи в Белград, в уникалната зала „Белградска арена”.

България дойде в сръбската столица като лидер в групата си от баскетболните евроквалификации. Дойде със самочувствието, че може да играе добре, но не и със самочувствието на фаворит. Защото ролята на такъв можеше да заеме само домакинът Сърбия.

Макар с тотално подмладен състав, макар и с посмачкан фасон, сърбите все още имат нещо, към което ние се стремим. Онова дълбоко чувство, онази толкова ценна увереност, че са по добри. И те наистина бяха по-добри, в залата събрала близо 15 хиляди зрители.

Това видя отборът на България. С това се сблъска – самочувствие и увереност, но и проблясъка на онова колебания, което докара сърбите до загуба срещу Финландия. Колебание, което би могло да бъде използвано. Не стана в Белград, но защо да не стане в София? Защото може все още да нямаме същия опит, същото умение, същото изкуство, но имаме треньор с достатъчно опит и умение.

Пини Гершон бе начертал перфектния сценарий – преследване в резултата до края, а на финала – атака. Да, този път не се получи. Разликата набъбна прекалено много, за да бъде стопена.

Баскетболистите ни играха по-слабо, отколкото искахме и грешаха повече, отколкото очаквахме, но се опитаха. И дано да успеят, тъй като има много да научат от човека, който остави големите пари и славата, заради възможността да води България. Треньорът, който преглъща трудно загубите, но прие тази хладнокръвно и с усмивка и вече крои планове как да пребори Унгария.

Защото никоя загуба не е безболезнена, но има такива, които болят по-малко. А ни чака Унгария, a там това не важи.