Мачове не се играят, за да бъдат убивани хора. Не се играят, за да бъдат набити хора.

Кратко и ясно. Какво повече има да се каже, когато умират хора на спортен двубой? Какво повече трябва да се коментира?

Футбол, баскетбол, волейбол, бадминтон, тенис на маса... все тая. Спортът няма никакво значение, когато има насилие. Или не дай Боже смърт.

Темата за насилието, за агресията покрай спорта е доста актуална в България. Не от седмица, а от години. И е особено актуална по нашите географски ширини.

Снощи един 25-годишен млад мъж бе убит пред баскетболна зала в Истанбул, след бой между привърженици на домакина Галатасарай и сръбския Цървена звезда.

Нима има някой, който смята, че спортът и конкретно баскетболът е имал някакво значение?

Случилото се е ужасно, а дори не е единичен случай. Още по-ужасното е, че вероятността подобно нещо да се случи отново е съвсем реална.

Гледаме, четем, чудим се, възмущаваме се, порицаваме и... все тая.

Все тая, докато се срещат такива, които ще кажат: Така им се пада; Търсили са си го. Или: Ще има отмъщение на следващия мач.  

Отмъщение? Мач?

Само си помислете, че докато треньорите на дадени съперници в предстоящ мач подготвят тактиката как да победят противника на терена,  други хора правят свои собствени планове. И единственото общо със спорта е, че той ще се окаже един удобен претекст.

Случилото се снощи е страшно, а много по-страшно е, когато нещо подобно става около нас и с нас самите. Когато става в нашата държава, на нашия стадион, в нашата зала.

Преди седмица в София, зала „Универсиада” се оказа епицентърът на най-хубавото и най-лошото случило се на трибуните на баскетболен мач в последно време.

„В началото, когато видях залата, ми се напълни сърцето, а после...”

Думите са на един от баскетболистите на Левски. Един от тези, които „сините” привърженици със сигурност са спечелили завинаги с поведението си и подкрепата, която оказваха на тима до момента през сезона. И един от тези, на които им се наложи да опитват да спрат нахлуващите на терена фенове. Един от тези, на които им се наложи да защитават окървавен човек, паднал на земята.

В началото привържениците на Левски започнаха нещо, което мечтаем да виждаме и в България. Песни, хореография, положителна емоция, страхотна тръпка.

А после... После дойдоха заканите, обидите, юмруците, безумието...

И за какво? За шал, тениска или ръкопляскане? Заради провокация?

Вече е безсмислено да се коментира защо, когато по-важното е какво се случи впоследствие и какво можеше да се случи. Както е безсмислено да коментираме кой е бил съперникът и какви са неговите фенове. И без това сме свикнали да се мерим в лошото, а не в хубавото. Може пък това да е по-лесно, кой знае.

Изглежда трудното е да се разбере, че вредата е единствено и само за любимия отбор, за спорта ни като цяло и за хора, които се наричат един друг сънародници.

Защото освен разбитата глава на един сърбин, в зала „Универсиада” останаха доста повече разбити надежди. Не на сърби, а на българи. Като тези, че феновете могат да са катализатор за спасението на своя обичан отбор.

Защото се оказа, че накрая не победата или загубата на Левски е била важна, а нечия посинена глава. И не представянето на баскетболистите бе важно, а паниката на родители опитващи се да предпазят децата си на трибуните.

И не думите ще се запомнят – обяснения и оправдания, а делата.