Най-новият автор на официалната интернет страница на Евролигата е Сани Бечирович от Панатинайкос. Словенецът за втори път ще играе във Финалната четворка на турнира, а интересното е, че пак неговият отбор е домакин. През 2002 година играе на това ниво с тогавашния си тим Киндер Болоня, но на финала губи от… настоящия си отбор – Панатинайкос. Наречете го късмет…или съдба. Може би този път на Сани ще му провърви…

“Само веднъж до сега съм играл на Файнъл Фор, но за мен беше нещо уникално. Като за начало – беше ми за първи път. Освен това играехме пред наша публика. Всичко беше като сбъдната мечта за мен. Беше невероятно да победим Бенетон на полуфинала – най-големият ни съперник по това време.

В другия полуфинал Панатинайкос изненада Макаби, който беше фаворит. Помня, че между полуфиналите и финала си мислех какво ще е да спечелим титлата и такива неща… Може би е било прекалено рано, защото всички помнят какво се случи после. Панатинайкос навакса пасив от 13 точки от първата част и ни победи на наша територия. Разбира се, треньор на Панатинайкос тогава беше настоящият ми наставник Желко Обрадович.

Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях, нали!?

Всъщност не беше точно така, но важно е, че беше отдавна. Не е като да съм отишъл още следващия сезон в Панатинайкос. Но така или иначе, надявам се, че съм на правилната страна този път. Хубаво е да имаш треньор като Обрадович на пейката. Предстои 10-ят му Файнъл Фор и той със сигурност ще е готов, както винаги. Може да се окаже, че това е голямо предимство.

От другата страна обаче имаме Еторе Месина, Божидар Малкович и Серджо Скариоло, също треньори с опит. Това може да се окаже нож с две остриета. Наистина може да ни е от полза, ако вземем за пример опита му, но не трябва да мислим, че зависим само от него и да очакваме той да се справи с всичките ни проблеми. И ние трябва да сме готови за предизвикателството!

Нямам търпение да се срещна с някои от бившите ми съотборници в онзи тим на Киндер Болоня. Все още поддържам контакти с Матиас Смодис, защото и двамата сме от Словения все пак. До преди две години се чувах и с Дейвид Андерсен, но скоро не сме имали възможност. Но, когато се видим ще е удоволствие, както винаги, да поговоря с Дейв и да си спомним за добрите стари времена, когато играехме заедно в Болоня.

Цялата емоция около Финалната четворка е наистина уникална. Тъкмо за това си говорих с Франки Алвертис. Невероятно е, че това е осмото му участие. Той казва, че накрая просто трябва да мислиш за това като за мач, в който можеш да дадеш най-доброто от себе си и да се надяваш, че ще е достатъчно в момента. Ако е достатъчно добро в полуфинала, ще отидеш със същата настройка и на финала. Няма как да не му вярвам, все пак толкова пъти е играл на този етап. За себе си знам, че е нещо специално при всичко, което ми се случи след първия път. Контузията и завръщането… Знам, че подобни възможности не идват често. Харесва ми, че отново имам шанс да достигна онази, голямата титла, която означава толкова много за всеки баскетболист.

Всички казват, че ще имаме домакинско предимство, но всъщност не е точно така. Поне така мисля. Тренираме в ОАКА и няколко дни преди финалите вече усещаме промените. Имам чувството, че до момента, когато Файнъл Фор започне това вече няма да е нашата зала.

Не можем да очакваме да играем пред 20 хиляди “зелени” запалянковци и те да ни заведат до титлата. Ще има много други хора, което ще е малко странно за нас, тъй като сме свикнали винаги да имаме абсолютна подкрепа. Трябва да зависим само от себе си, а не на домакинството, когато настъпи моментът!”